Нека догарят свещите
Бездиханни тонове в ушите ми. И пролетно разлята смола. Крилете на птиците ми са плешиви. Ще заровя пръсти в песъчинките по извивките ти. По раменете и гърдите, зад врата. Ще си опиша кръгове в усещания. И ще стрелям с лък, гърчеща се. Да не мисля за хилядите ножове в гърба...
Ще подгоня нарастващите херпесчета на съзнанието ми по улеите... по които тече вниманието ти. Или ще опитам да ги изцеля...
Катастрофално наслагвам слоеве докосвания по тялото си. За да не може да ме ужили пчела. За да се срастнат със кожата ми. Замислял ли си се колко еротика има скрита в стичащите се капки праскова? Неутолима жажда за храбрости в сенките на две слети тела. Не прокуждай присъствието на тишината. Аз толкова дълго я чаках - онази безпристрастна свидетелка на голотата ми - облечена в твоята. Не посягай към свещите - те носят свята душа!
Устните ми раждат усмивка в тъмното. И жадно пият от сетивата ти, вплетени в моите. С мирис на кестени, живеещ в косите ми. Той дразни обонянието ти и му говори... напукана суха земя.
Сълзите се впиват в ребрата ми... и зачеват страстта. А в пръстите трескавост свири на арфа. И диша от погледи. Силно затегнати. От две допрени чела.
Луничките по гърба се стопяват в целувките. С вкус на прасковен нектар. Нека разкрия пред теб естетиката на шепотите. Копнеж по катарзисното. В телесни пластове.
Влагата в очите ти ми е позната. Плод е на подтиснати изблици. Стигнали ръба. Свещите заспиват, събирайки насладата - восъчна в свещниците. Ще ги запалиш ли отново утре през нощта?
© Ралица Стоева All rights reserved.
