Ето.. пак дойде най-хубавото и изпълнено със светлина време в годината, но и в същото време най-тъжното.
При мен идват едни неканени гости. Гости, които всъщност са най-милите за мен, но носят страшна болка в сърцето ми. И без да го искам,
полагам усилия да ги изгоня, но те нахлуват безмилостно, нахлуват казвайки ми: "Помниш ли?". Да, това са спомените. Онези, в които сърцето ти се свива
от болка, че всички е необратимо, а на лицето ти се появява усмивка, напомняйки ти, колкото щастлив си бил....Връщаш се в родния си град, поглеждаш пейката пред блока иии...
 всичко оживява. Игрите до зори, с хората, с които днес, не сме близки, първата целувка, с човека който така си обичал, а той се е подиграл с теб...и колко още. Влизаш у вас..
 и там отново е толкова топло и уютно, отново близките ти те посрещат с радост, но замислиш ли се... сещаш се. Споменът за времето, в което не знаеш нищо 
за истинския живот, в което изречението "щастлив съм",беше истински почуствано.