Неконструктивна критика
Хубаво е човек да се разтоварва и да си споделя, обаче нека бъдем честни, на кой му се четат банални мелодрами, напудрени и издокарани като малолетни пред входа на нощна дискотека? Или може би сме искрени фенове на гениални любовни рими и символика от рода на „моето сърце – твоето дупе” и тем подобни?
Най-любими са ми псевдо-самоубийците: решават, че първата им любов ще е и последната и съответно изливат цялата си болка и унижение върху хартия, не осъзнавайки, че милиарди преди тях са правили точни същото. Няма лошо. Те се чувстват оригинални, ние ги четем, колкото да сравним дали са по-големи нещастници от самите нас. Всички печелят. Дори и Питър Пан, който тайно вдига самолета, четейки любовните им изповеди. Дори и Милдрид, старата мома , която всъщност си е повярвала, че е изпуснала „единствения” влак, а и светът й е повярвал, защото се е разпуснала. Дори и родителите, защото са радостни, че малкото им протеже пише нещо, вместо да ходи да „лудее” на пейката в парка.
Дори и пъпчивия неуверен Макс е доволен да види, че не само него го отрязват.
Мога да продължа до безкрай да изброявам ползите от литературата тип „написах го за себе си, ама незнайно как се оказа на публичен показ”.
Хайде, отивам да се зачета малко и аз, защото чат-пат има и стойностни текстове.
Нали?
© Пр Най All rights reserved.
