Некролог
2 min reading
Мануела, Кристиян и Силви живееха в мазе на стар, полусрутил се блок. Това беше единствената им собственост. Преди години съпругът на Мануела продал жилището им, за да изплати дълговете си. Не след дълго изчезнал. Според нея, той беше починал. Но децата вярваха, че баща им ще се върне някой ден. Мазето беше два на два метра. Имаше идно легло и стол, върху който бяха натрупани овехтели дрехи. По земята се търкаляха мръсни съдове и изпочупени играчки. Къде се къпеха и ходеха до тоалетна, не искам и да знам. Мануела не работеше. Издържаха се от стотинките на един стар пияница – Вадим. В замяна на това тя всяка вечер задоволяваше нуждите му. Обикновено ходеше той при нея. Крещеше, блъскаше, биеше я. После обладаваше изнемощялото й тяло. Децата стояха и тихо плачеха в ъгъла. Сутрин Мануела излизаше, обикаляше улиците, ровеше в казаните, но не просеше. Срамно и се струваше. Не искаше да я съжаляват. Тя беше проста жена, но почтена и добра по своему. Привечер се прибираше, даваше на малките да ядат и заставаше седнала на леглото в очакване на Вадим. Един ден Мануела не се прибра на време. Вадим заблъска на вратата, но никой не му отвори. Той не се поколеба, разби я, и когато не откри жената вътре, побесня. Рита и удря малкия Кристиян, докато момченцето не изпадна в безсъзнание. Не пощади и Силви. Нея също преби, след това изнасили. Мануела се върна на сутринта. Намери децата си на земята. Целите бяха в кръв. Тя не беше на себе си, помисли си, че са мъртви.
Единадесет години по-късно.
Мануела излежаваше предпоследната година от присъдата си. Още същата вечер, тя беше взела един нож и беше убила Вадим. През всичките тези години живееше с мисълта, че трите и най-скъпи същества са мъртви. Бавно губеше разсъдъка си. Една ранна утрин в затвора дойдоха младо момче и момиче – Кристиян и Силви. Те израстнали в дом за сираци. Преди седмица им съобщили официално, че баща им е мъртав. Това било голям удър за тях., защото те не спирали да се надяват, че отново ще са семейство. Най-накрая се решили да дойдат и да видят майка си. Били длъжни да й съобщят новината. А и вече били порастнали. Чувствали се готови за срещата с нея след толкова време. Когато съобщиха на Мануела, че децата и са дошли да я видят, тя реши, че й се подиграват, започна да крещи, да беснее. Нахвърли се на надзирателите. Те я пребиха, а на младежите казаха, че майка им е умряла преди години. Те мълчаливо си тръгнаха. След още две години Дойде денят на освобождаването на Мануела. Тя не искаше, молеше се да остане там. Това беше нейния дом. Нямаше къде и при кого да отиде. Мина една година, през която спеше под един мост, а през деня просеше. Беше най-трудната й година, нямаше за какво да живее. Един ден тя тръгна да търси малката изба, където някога бяха убили дечицата й. Когато стигна до мястото, вместо срутващия се блок, откри нова кооперация. Приближи се плахо. На вратата имаше некролог. Нейния. Отначало се смути, но после очите й плувнаха в сълзи от радост. Тя реши, че съпругът й не е умрял, че се е върнал, че я е потърсил. А като не я открил, сметнал я за мъртва…Какво щастие обвзе бедната й душа. Но тогава тя видя още един некролог – Георги Атанасов Андреев.
“О, не! Нима съм закъсняла. Боже, ако бях дошла по-рано…” - помисли си тя, и пое по самотната улица.
Единадесет години по-късно.
Мануела излежаваше предпоследната година от присъдата си. Още същата вечер, тя беше взела един нож и беше убила Вадим. През всичките тези години живееше с мисълта, че трите и най-скъпи същества са мъртви. Бавно губеше разсъдъка си. Една ранна утрин в затвора дойдоха младо момче и момиче – Кристиян и Силви. Те израстнали в дом за сираци. Преди седмица им съобщили официално, че баща им е мъртав. Това било голям удър за тях., защото те не спирали да се надяват, че отново ще са семейство. Най-накрая се решили да дойдат и да видят майка си. Били длъжни да й съобщят новината. А и вече били порастнали. Чувствали се готови за срещата с нея след толкова време. Когато съобщиха на Мануела, че децата и са дошли да я видят, тя реши, че й се подиграват, започна да крещи, да беснее. Нахвърли се на надзирателите. Те я пребиха, а на младежите казаха, че майка им е умряла преди години. Те мълчаливо си тръгнаха. След още две години Дойде денят на освобождаването на Мануела. Тя не искаше, молеше се да остане там. Това беше нейния дом. Нямаше къде и при кого да отиде. Мина една година, през която спеше под един мост, а през деня просеше. Беше най-трудната й година, нямаше за какво да живее. Един ден тя тръгна да търси малката изба, където някога бяха убили дечицата й. Когато стигна до мястото, вместо срутващия се блок, откри нова кооперация. Приближи се плахо. На вратата имаше некролог. Нейния. Отначало се смути, но после очите й плувнаха в сълзи от радост. Тя реши, че съпругът й не е умрял, че се е върнал, че я е потърсил. А като не я открил, сметнал я за мъртва…Какво щастие обвзе бедната й душа. Но тогава тя видя още един некролог – Георги Атанасов Андреев.
“О, не! Нима съм закъсняла. Боже, ако бях дошла по-рано…” - помисли си тя, и пое по самотната улица.
© Людмила Колева All rights reserved.
