Неочакван Край vol. 1
1.3K
0
0
2 min reading
Прерията бе навсякъде. Суха, сбръчкана и червена като кожата на стар индианец. Поне така изглеждаше на самотния ездач, който преминаваше през адската й утроба, яхнал изнурения си кон. Отдалеч си личеше че е свикнал на самотния живот на каубоя. Стойката му бе леко приведена, за да го пази от горещия вятър, блъскащ в гърба му. Лицето му бе набръчкано от честото взиране към хоризонта, а кожата му бе потъмняла от дългото яздене срещу слънцето. Сянката на шапката му скриваше топлите му кафяви очи, присвити от праха и навика, а малкото шалче, спомен от незнайна дама, прикриваше устата му. Ръцете му стискаха силно ремъка на юздите, а краката му поддържаха ритъма, пришпорващ коня. Каубоят бързаше, защото този път знаеше, че краят е близо. Оставаше му малко време и той искаше да стигне до своята цел.
Нетърпението го караше да бърза, защото не искаше краят да го застигне на това пусто и самотно място. Парещата болка се разля с ехидно удоволствие из тялото му, изгаряйки стомаха му. Той пришпори коня, макар да му беше жал за бедното животно, което бе най-верният и често единствен другар през по-голямата част от самотния му живот. Нов пристъп на болка разтърси тялото му, карайки го да се превие на седлото. Само огромно усилие на волята му успя да го задържи на коня.
Хоризонтът се разстилаше пред него, както бе правил и преди, но сега му се струваше, че го прави с определена подигравателна нотка, сякаш се досещаше, че той повече няма да може да го преследва. Нова вълна пронизваща болка премина подобно на река от нажежени игли през тялото му. Мъжът пришпори коня си да побърза. Животното изпръхтя вяло и недоволно, но все пак се помъчи да ускори темпото, инстинктивно усещайки тревогата на ездача си. И сякаш като в някой евтин роман, от ония, които продаваха за пет цента, мястото, към което мъжът се бе стремил, откакто напусна онази евтина мексиканска кръчма, се появи като гърчещ се в маранята мираж. Най-после всичко щеше да приключи. Най-после той щеше да намери покой и всичко щеше да свърши. Болката щеше да изчезне и тази мисъл сякаш намали болката, пронизваща червата му.
Миражът пред него ставаше все по-реален с всяка минута, в която конникът се приближаваше към него. Малка постройка от дъски, от които обикновено правеха ковчезите в погребалните бюра. Мъжът дори успя да се усмихне при мисълта за това сравнение. Скоро постройката се изправи пред него в целия си неугледен вид. Мъжът спря коня и направо скочи от седлото, стоварвайки се на изтръпналите си крака сред облак прах. С решителен жест отвори вратата на бараката и влезе вътре.
Последва най-могъщото изсиране в живота му, следвано от клетвата никога повече да не вкуси мексиканска храна.
Нетърпението го караше да бърза, защото не искаше краят да го застигне на това пусто и самотно място. Парещата болка се разля с ехидно удоволствие из тялото му, изгаряйки стомаха му. Той пришпори коня, макар да му беше жал за бедното животно, което бе най-верният и често единствен другар през по-голямата част от самотния му живот. Нов пристъп на болка разтърси тялото му, карайки го да се превие на седлото. Само огромно усилие на волята му успя да го задържи на коня.
Хоризонтът се разстилаше пред него, както бе правил и преди, но сега му се струваше, че го прави с определена подигравателна нотка, сякаш се досещаше, че той повече няма да може да го преследва. Нова вълна пронизваща болка премина подобно на река от нажежени игли през тялото му. Мъжът пришпори коня си да побърза. Животното изпръхтя вяло и недоволно, но все пак се помъчи да ускори темпото, инстинктивно усещайки тревогата на ездача си. И сякаш като в някой евтин роман, от ония, които продаваха за пет цента, мястото, към което мъжът се бе стремил, откакто напусна онази евтина мексиканска кръчма, се появи като гърчещ се в маранята мираж. Най-после всичко щеше да приключи. Най-после той щеше да намери покой и всичко щеше да свърши. Болката щеше да изчезне и тази мисъл сякаш намали болката, пронизваща червата му.
Миражът пред него ставаше все по-реален с всяка минута, в която конникът се приближаваше към него. Малка постройка от дъски, от които обикновено правеха ковчезите в погребалните бюра. Мъжът дори успя да се усмихне при мисълта за това сравнение. Скоро постройката се изправи пред него в целия си неугледен вид. Мъжът спря коня и направо скочи от седлото, стоварвайки се на изтръпналите си крака сред облак прах. С решителен жест отвори вратата на бараката и влезе вътре.
Последва най-могъщото изсиране в живота му, следвано от клетвата никога повече да не вкуси мексиканска храна.
© Йордан Попов All rights reserved.
