The work is not suitable for people under 18 years of age.
Бърза. А когато бърза, е болезнено. Не ми дава да се гърча. Не ми дава да издавам звуци. Не ми дава да оказвам съпротива. Не ми дава да си личи как ми се крещи. Бързо, все по-бързо… Все по-рязко… Мисля си, че нещо ми изтръпва, премалява, мисля си, че вече не усещам и след малко може да припадна. По-скоро ми се иска. Опитвам да се съсредоточа върху това да спра да чувствам, да ми се завие свят и ей така да се отпусна в нищото, без да усещам какво се случва зад мен… Не мога. Стоя си там, под него, концентриран във всяко минимално физическо усещане. И в това да правя, каквото ми е казал. По-скоро да не правя нещата, които ми е забранил.
Не винаги иска да е така. Понякога му харесва да плача, да се моля, да се дърпам. Не знам кое от двете е за предпочитане. Поглеждам към ръката си - неговата е отгоре и стиска. Не за китката, не за да ме заболи. Пръстите му са се вплели с моите. Сякаш правим нещо нежно и интимно. Така ли си мисли? Че това е някаква висша форма на интимност, че това да ме контролира и притежава по този начин, ни прави уникално и неповторимо близки? Ужасното е, че аз си го мисля. Че неговото насилие, вплетено с пълното ми подчинение, създава някаква толкова силна чувствена връзка, която никой не е способен да разбере и никой няма да може да ми донесе като усещане… Иска ми се да вярвам, че и той прави всичко това, защото по този начин поддържа неповторимата ни обвързаност, която ни отличава от всяка една друга двойка.
Заплакал съм. Понякога става така, даже без да разбера как. Понякога ми се губи цялата последователност на нещата. Възглавницата се мокри, а аз гълтам някакви набъбващи хлипания, преди някое от тях да е станало стон. Гълтам, гълтам, но накрая започвам да се треса. Той се усеща и спира. Натиска се в мен, вероятно проверява дали продължавам да се треса. Сега вече наистина стиска пръстите ми, но аз някак си все по-малко усещам натиск. Някакви иглички се пръскат по пръстите ми, и на другата ръка, и на краката, нагоре по крайниците, не усещам допира му повече, а знам, че е върху мен…
Припаднал съм. Понякога силното ми желание да се изключа прераства в припадъци. Никога не се случват, когато си ги пожелая, а когато започна да си мисля неща, като това за специалната ни връзка, неща, в които другите хора не вярват и не разбират. Прегърнал ме е. И двете му ръце са се оплели в моите, не натиска, не бърза. Просто се опира в мен. За да знам, че е там, че няма страшно, така ми е казвал. Онази част от него, която придава спецификата на връзката ни, е изчезнала. Виждам само него, неизкривената му част, която знае как се обича, която дава, а не взима. Която не прегазва, а пази…
Пак съм припаднал. Случва се и когато осъзная, че връзката ни не е израз на специална и неповторима интимност, а на хаотична свързаност, изгубена някъде из сферата на малтретирането и психологически нездравата ни нужда един от друг.
© Иво All rights reserved.