Непрочетени писма - писмо 1

Утрото е слънчево, ухае на роса. Денят е прекрасен. Да, денят ще бъде прекрасен. И знаеш ли, все пак нещо ме смути на вън, нещо нередно, объркващо и странно познато. Когато хвърлих втори поглед през прозореца, кълбо топлина се плисна в корема ми на хиляди пеперуди и ги накара да гъделичкат всяка част от тялото ми. Топлината се прокрадна до всяка молекула и един силен трепет премина през мен, като оргазъм - мощен, изпепеляващ, оставящ без дъх, уморяващ.

Усетих те близо. Почти почувствах дъха ти, аромата, пръстите…

И тогава го видях - небето. Синьото небе и небесно сините ти очи в едно. Те ме гледаха отново, с онези игриви отблясъци от утринното слънце, с дяволитите пламъчета на греха. Приковаваше ме, познаваше ме, любеше ме. Отдадох ти се. Стоях на прага неспособна да помръдна, да откъсна очи от твоите очи, забравила света…

Помниш ли? Нали помниш първата ни среща?

Вятърът подхвана листите от бюрото ти и ги разпиля по пода на кабинета. Сякаш това не беше достатъчно на немирника, ами се заигра с краищата на роклята ми, а после палаво разроши косата ми. Докато се мъчех да присвия роклята около тялото си и едновременно с това да пригладя косата си, не усетих кога се беше приближил. Явно бях пропуснала поздрава, защото осъзнах, че протегнатата ти ръка виси във въздуха от доста време.  Поех я и потърсих отново пожара на твоя поглед.

Магията беше изчезнала. Срещнах едни ясносини, непроницаеми, студени очи, очите на професионалист.

Преговорите по договора бяха открити.

И все пак, имаше ли я онази топлота, лека закачливост, дяволитите пламъчета? Видях ли ги наистина, кажи? Те ли ме накара да изтръпна, да се скова, да остана безмълвна? Мен, която от дълго време нищо не можеше да учуди, да развълнува, да удиви. Нищо не можеше да извади и най-малката емоция на показ. Аз, тази, която бях твърд камък, студена стомана, хищник жаден за кръв. Аз, тази която живеех в свят на лъжи, лицемерие, похот и предателство. Да, аз бях тази, която се превърна в недосегаема за думи, жестове, молби и страдание.

В онзи кратък миг, онази нерешителна и объркана хлапачка, аз ли бях? Аз, която не вярвам в любов, сродни души и пеперуди в корема, аз ли се разтреперих само от един твой поглед? Аз ли за миг те пожелах с цялото си тяло и душа?

Помниш ли?

Изпита ли същото? В един кратък миг не бяхме ли едно? Само за миг, за частица от секундата не стана ли света по-красив? Не поиска ли друг живот, друга съдба, не пожела ли топлина, не стана ли по-добър?

Не беше ли това любов?

Небето, небето с цвета на твоите очи. И ето ме, от хиляди километри разстояние, след стотици дни, отново стоя безмълвна и объркана на прага ти…

Това любов ли е, кажи?