Нещо черно...

Ден светъл в черна душа мъка поражда и не умее да се освободи тя от тялото празно и от сърцето изгнило. Дъх поема и не стига му той да вдъхне на ума си покой в орис черна на пустия свят заради горест черна и сълзи черни. Зов вече няма. Душата е клетка, а сърцето палач. Всяка сутрин гилотинирам страха, но в нова форма израства в края на деня. Скръб близка, радост далечна в светлия ден очертава се само тъмния печат от чернотата. И болка не стихва. В ясен ден мъгли се стелят пред очите и пак болка силна ще се сгуши в гърдите. И пак камъни ще носи моя дух, наказан заради глупост блестяща и тъга искряща. Гние ми душата в този светъл ад. Въпроси и отговори в едно гледало слети и отговорът във въпрос се отразява, когато сърцето агонизира в черната яма и умът му сводничи... Не от днес, не от вчера... Вечно! Ти камъни нови ми дари и в по-черна пещ ме гориш. Впримчваш самотата и смяташ, че спасил си в мен душата, но това черно утро черни дни ще сътвори. В един и същи цирк двамата ще бъдем и злост се разпилява като пясък сред манежа. Черно е! И този пъклен театър има всички човешки чувства, освен едно – разкаянието! Без думи, без шепот, без вик Слънцето окъпа се в черна кръв и Луната по-различно заблестя. В тази черна свада не пясък беше на сцената, а пепелта от измамата и не бе черна, защото злото ме победи, а защото със зло се заразих. И искрата е мен угасна, когато студът може сам да пламти със кървав пламък. Някои казват, че „човек без искра е само сянка или звяр”. В тази ясна слънчева утрин какво ме чака вън, на черния мрак – разгром или победа?