Относно мача с Унгария.

Не зная – лично аз не зная – да е имало държава, поискала отборът й да играе пред празни трибуни…

Нашата – тоест, тая на прехвалената групичка около нетрезвеника Михайлов, федерация поиска.

От страх…

Левскар съм, но Михайлов е срам за нас. За левскарите, за българите. Не, че Сираков е голяма гордост.

Лично аз харесвам като вратар повече Бисер Михайлов. Който игра в конкуренцията на големи вратари – Найденов, Симеонов. И трудно стигаше до националния отбор.

В групичката е най-умният, най-безцеремонен и най-манипулативен играч /в двата смисъла/ - Лечков. Както и симпатичното безличие Костадинов.     Който с цялата си наглост изрази отношението на БФС към българите – с насочен среден пръст.

Останалото са мошеници, мимикриращи измамници, битпазарни демагози.

18 години са на власт. Не управляващи, а на власт…

За тия години – нищо! Купувани титли от един нагъл олигарх, пропадане в световните класации, избледняване и… Смърт на футбола? Пълно с чужденци, българи няма. Освен синчето на президента, застопорено със специално нареждане на баща му…

И остатъчните запалянковци протестират…

Стар съм, болен съм, но ако бях в София – щях да съм един от множеството.

Защото помня времето, когато имаше футбол. И искам внуците ми също да имат спомени…

хххх

Играчите в националния зорлем отбор надскочиха себе си. Сивички, безинтересни, но се опитаха да играят.

И за трети път в последната секунда… Фъссс… Въздухът изхвърча.

Но – все пак – показаха поне мерак. Поне…

Който публиката не видя. Тъй като беше наказана от функционерите…

хххх

55 години от 17 ноември 1968 година. Ще има мач, ама как да го гледаме? Не всички имат телевизор…

Един от компанията се сети и ни заведе в дома на физика от гимназията. Чорбар и в червата. Отваря вратата и сумти: „Какво искате?“. Имахме и цесекари сред нас, викат: „Може ли да видим как ЦСКА ще бие?“. Оня се захили и ни пусна. Даже извади каса с лимонада – с ония шишета, дето се затваряха отгоре със специални запушалки.

1:0… Чорбарите скачат, останалите симулираме радост…

И като почна – 1:1, 2:1, 3:1, 4:1 …

Домакинът угаси „Опера“-та и изръмжа: „Мачът свърши!“…

А на другия ден изпитваше само левскари. Ама си струваше.

Вярно, бихме после и със 7:1, но 68 година беше друго. Партията буташе отбора си, прибираха всички добри играчи, след тая победа сложиха „Левски“ под крилото на МВР…

хххх

А 93 – та в Париж беше друго. Играчите бяха от „социалистическите“. После подобни не се появиха.

И голът накрая беше израз на отчаяние – шут от злоба…

След което футболистите, станали специалисти, загробиха футбола ни…

хххх

А протестите бяха смазани. 1 600 полицаи – цял полк в защита на поругателите на футбола…

Естествено, че запалянковците извършиха маса нарушения и престъпления. Принудени, емоционално подплатени, но извън закона…

И при коментарите днес не се сещат говорещите глави, че именно тия агитки бяха остриетата на 10 януари. Ама сега не са на „правилната“ страна..

Само дето сблъсъкът беше между запалянковци и полиция, а не с функционерите от БФС…

А можеше острието да се обърне към властта. Нов 10 януари. Само че сега нямаше кой да плаща за безредиците – Сорос е далеч, Костов е в дупката си…