Несподелена любов

Тази вечер тя го сънува. Такъв, какъвто беше, когато се запознаха – спокоен, мълчалив, леко пребледнял и вечно замислен. Стоейки на страна от другите, оглеждайки ги със зелените си, строги очи. Останалите го смятаха за странен самотник, който е толкова задръстен, че не може да завърже един нормален разговор.

Да, той наистина беше такъв. Не се вписваше почти в никоя компания, може би, защото не бе популярен сред останалите. Но тази вечер много сърца бяха разбити, страдайки за него. И всичко започна заради нея – най-известната от училището, най-красивата,  най-забавната и най-желаната от момчетата. С дългата си тъмна коса и сините си очи, тя привличаше вниманието на всеки. Повечето момичета я мразеха за това, а тези, които ù се представяха за приятелки, всъщност не бяха такива.

Запознаха се на едно състезание по волейбол. Имаше отбори от много училища и цялата зала бе препълнена. Той стоеше сам на пейката, слушаше музика и гледаше безцелно в пространството. В този момент топката, търкаляйки се стигна до него и го удари по крака. Той я погледна за секунди, но вниманието му бе привлечено от нея – мяташе му, приканвайки го да ù подаде топката. Той не ù обърна внимание за дълго и продължи да слуша музика. Не обичаше такива момичета – с огромно самочувствие, наконтени, дори, когато са на състезание по волейбол или друг спорт. Не ги разбираше, но не се и опитваше. Тя се изнерви, присви очите си и тръгна устремена към него с нагласата да направи скандал и да привлече отново внимание. Не бе свикнала да не го получава, но когато стигна до него и го погледна право в зеленикавите му очи, остана стъписана. Изведнъж изтръпна и забрави какво щеше да му казва. Той я гледаше кротко с недоумение, но не каза нищо. Стана, взе чантата си и мина покрай нея, толкова  близо, че можеше да усети топлия му дъх.

Състезанието свърши с победа за нейния клас. След това имаше парти по случай това в къщата на родителите ù. Всички бяха поканени и бяха там, за да се забавляват. Тя беше организирала всичко, затова покани и него, с надеждата да го види отново. Странно за него, но той също беше там. Не обичаше купоните, нито другите около него. Беше свикнал да му се подиграват и да го унижават за това, че е по-различен. Сърцето му бе толкова пъти наранявано от несподелена любов, от приятелски предателства и дори от неодобрението на родителите му, че вече не го беше грижа за почти нищо.

Тя го видя в дъното на запушената от цигарен дим стая. Стоеше седнал до камината, отпивайки от питието си сам и изглеждаше така, сякаш не беше там. Другите около него се забавляваха без дори да го забелязват. Изведнъж в нея се зароди едно странно чувство. Дори тя не го разбра, но именно то я подтикна да отиде при странника. Седна до него в пълно мълчание, чакайки действие от негова страна. Погледна я с един особен поглед, но не каза нито дума.

Мълчаха няколко минути, докато тя не се избухна в смях. Той се намръщи още повече и я пита: „Какво му е толкова смешното?”

А тя, усмихвайки се, прошепна в ухото ми: „Знаеш ли колко момчета си мечтаят да седна до тях така, както в момента съм до теб и да ме заговорят? А ти?? Нищо не правиш... защо така?”

„Защото не се занимавам с такива като теб...” – отвърна ù той, изпи останалия алкохол в чашата, подаде ù я, стана и изчезна в тълпата.

Тя остана като ударена от гръм. Изобщо не очакваше подобен отговор. Но понеже беше прекалено замяна от всичкия алкохол, който бе приела, не ù пукаше много. Напротив, отново се изсмя звучно и отиде при другите момчета, които я гледаха с жадни погледи.

* * *

Вечерта беше тиха и спокойна. Птичките все още се чуваха в далечината, а листата на дърветата не помръдваха. Все още беше светло и имаше деца, които бягаха по улицата. Той излезе от входа и се запъти към кварталното магазинче. Майка му беше заръчала да купи някакви покупки, защото щяха да имат гости. Вървейки по улицата кротко, гледаше безгрижните деца и се усмихваше почти незабележимо. В магазина имаше голяма опашка от хора. Когато излезе навън, забеляза, че е доста мрачно, но не защото бе късно, а защото се задаваше буря. Не обърна голямо внимание на това, напротив, дори се зарадва. Обожаваше дъжда и мощта на пролетните бури.

Вървейки кротко по улицата, изведнъж чу женски писъци в близкото тунелче. Спря бързо и се ослуша. Беше тихо и си помисли, че може да му се е причуло. Продължи да върви, като чуваше единствено бързите си стъпки. Изведнъж тишината бе нарушена от силна гръмотевица. Той се стресна за момент, но продължи. Наближаваше тунелчето, когато отново чу женски писъци. Звучаха така, сякаш търсят помощ. Той настръхна и надникна зад ъгъла готов да помогне. Беше мрачно и не се виждаше добре, но успя да различи двата силуета – на момче и момиче, които явно се караха.

Той се замисли за миг, но реши да провери какво става. Пристъпи тихо и замръзна. Видя как момчето посяга на момичето и реши да се намеси. Грабна ръката на непознатия и го спря. Онзи се стресна, не виждаше лицето му от качулката, затова изплъзна ръката си и избяга в тъмнината. Момичето беше стъписано и дишаше уплашено. Той се обърна към него, за да види как е, но остана поразен. Малката, жълта лампа в тунела освети лицето ù. Много добре разпозна коя е – онази, от която беше поканен на парти и която се опита да го заговори – най-популярната сред останалите.

„Добре ли си?” – попита тихо той, гледайки я настоятелно.

„Аз.. не знам... не знам какво се случи... Този тип изскочи от нищото и ме грабна!” – каза уплашено тя през сълзи.

Той не каза нищо, просто я гледаше как се тресе от страх. След няколко секунди на мълчание излезе от тунела и я остави там сама.

Падна дъждовна капка. След нея втора. Трета. Заваля дъжд, който с всяка изминала секунда ставаше все по-силен. Той забърза крачката, прескачайки локвите и заобикаляйки падналите клончета от силния вятър. Забави се, защото едно куче изскочи пред него и започна да лае. Изгони го и продължи по улицата, с решението да не бърза – нямаше вече смисъл, черната му като катран, къса коса бе мокра, дрехите и обувките също.

Когато стигна до входа видя на стъпалото някаква седяща сянка. Беше тъмно, лампата бе изгоряла и не знаеше чия е. Той се спря се за миг, стисна ръцете си в юмруци и тръгна целеустремено към входа. Пристъпи до човека, погледна го, но никой нищо не каза. Беше толкова тъмно, че едвам се виждаха. Извади ключовете си от джоба и се опита да отключи. Отвори вратата, влезе и преди да светне, усети как някой го хваща за ръката. Изтръпна за секунди, опита се да стигне до ключа на входната лампа, но бе издърпан от непознатия навън.

Нямаше никаква представа кой е, докато една светкавица не разцепи небето и освети лицето на странната сянка.

„Не успях дори да ти благодаря!” – прошепна тих, женски глас.

„Какво правиш тук?” – попита учудено момчето, осъзнавайки кой стои пред него.

„Казах ти... Трябва да ти благодаря” – каза тя, пристъпвайки по-близо до него. Той усети ръцете ù да обхващат неговите. Не осъзнаваше какво става, но се отдръпна, щом усети топлия ù дъх да гали студеното му лице.

„Какво искаш от мен?” – каза в неодобрение и се отдръпна от нея. „Да ти благодаря...?” – погледна го тя. „Няма за какво да ми благодариш, а и има други начини да направиш това...”

Двамата мълчаха, докато той я гледаше и се опитваше да не мисли за ставащото. Ненавиждаше такива като нея и всички го знаеха. Но усети как странно чувство се заражда в него. Желаеше я, толкова силно, че започна да диша по-учестено. Опитваше се да спре случващото се с него, но знаеше, че е невъзможно. Хвана ръцете ù и я притисна до стената, приближавайки се до нея. Тя се усмихна и го погледна в очите. Бурята бе силна, а светкавиците толкова на често, че се виждаха идеално така, сякаш бяха под премигваща  лампа, която ще угасне всеки момент.

Той се приближи още повече до нея и остана така за миг. Не бе сигурен какво да прави, не искаше да съжалява по-късно за това. Но неговите размисли бяха прекъснати от нея. Тя докосна устните му и затвори очите си. Този път той не се отдръпна. Целуна устните ù жадно и обхвана кръста ù с ръце. Тя го погали по широките му рамене и се сгуши в него. Студен вятър прониза телата им и те потръпнаха в синхрон. След миг тя се отдръпна от него, усмихна се, погалвайки бързо ръката му и изчезна в поройния дъжд. Той остана кротко и не направи нищо повече. Беше прекалено хубаво и не искаше да разваля нищо повече. Качи се бавно по стъпалата, не искаше да се прибира. Остави мокрите покупки на масата. Беше толкова замечтан и усмихнат, че в последния момент чу майка си: „Ти до къде ходи за едни яйца и сирене??  Уплаших се за теб, виж как вали навън! Хайде бягай да се преоблечеш...”

Той не й каза нищо, влезе в тъмната си стая, седна на леглото и остана замислен така поне десетина минути. Накрая реши да не се занимава с нея, не си заслужаваше. Но най-смешното му беше това, че осъзнаваше, че това няма как да стане.

* * *

Минаха няколко месеца. Те вече бяха официално заедно, а другите не ги разбираха. Бяха прекалено различни и това беше очевидно. Тя постоянно разказваше как я е спасил от нападателя, а той само се смееше съгласявайки се. С времето настъпиха и промените у него. Започна да се движи с повече хора, беше по-общителен и весел, започна да му се харесва да бъде център на внимание. Пиеше по-често и дори започна да пуши. Вече не беше толкова мрачен. Прибираше се късно, а понякога дори не се прибираше. Тези негови действия водеха след себе си постоянни скандали с майка му. Тя го обичаше безумно и виждаше как синът й се променя, как пропада. Искаше толкова силно да му помогне и да говори с него, както преди правеха, но той не искаше и да чуе.

Една вечер майка му лежеше на дивана в хола, беше започнала да се разболява и нямаше сили да приготви вечеря. Той се прибра от училище изморен, хвърли чантата си и отиде при нея.

„Какво има за вечеря?” – попита сърдито той. Майка му не отговори веднага, имаше температура и беше ужасно уморена. „Мамо! Попитах те нещо!” – повиши ù тон.

„Не съм добре, миличък, съжалявам, приготви си нещо ти...” – едвам изрече тези думи жената.

Той се ядоса и усети силен прилив на гняв. Развика се на възрастната жена без причина. Тя му отвърна със същото, макар и да нямаше желание да се карат. Наказа го да стои в стаята си и да не излиза.

Час по късно майка му влезе в стаята със сълзи на очите. Завари го седящ на креслото и пушещ цигара. Цялата стая бе в гъст дим. Явно не бе изпушил само една...

Тя седна на стола срещу него, погледна го с тъга и остана мълчалива. Той дори не я погледна.

„Какво стана с теб, сине? Осъзнаваш ли, че вече не си същият? Промени се... към по-лошо и това ужасно много ме наранява... ” – изрече през сълзи загрижената майка.

Той не ù отвърна веднага. Погледна я студено, угаси цигарата си и се наведе към нея:

„Какво искаш? Нали искаше да съм щастлив, да си имам приятелка, да срещна любовта? А сега не си доволна от това?! Осъзнай се, майко, сама си противоречиш...”

„Това ли е за теб любов? Да се промениш дотолкова, че чак собствената ти майка да не може да те познае?? Не бива да се променяш, особено за човек, който не те заслужава и е много под нивото ти... Съжалявам, но не я харесвам, ако искаш се сърди...” – измърмори майка му и го погледна настоятелно. Тя искаше синът ù да се осъзнае и да се върне към предишния си живот.

„Не мога да повярвам! Как... какво?! С какво съм се променил толкова?? Просто пуша и се забавлявам... да и започнах да харесвам тези неща и останалите ми връстници, та аз си общувам с тях много повече, отколкото бих желал с теб...” – развика се той, грабна якето си и излезе навън. Като преди това взе ключовете за колата на майка му, без тя да забележи.

Тя и нямаше да забележи. След тези последни думи, които чу от него, остана поразена. Загриженото майчино сърце беше пръснато на милиони парченца от тези думи. Жената стана бавно от стола, отвори гардероба му и взе любимата му тениска, подарена от тогавашния му най-добър приятел – майка му... Подуши тениската и усети аромата на сина си. Бликнаха още повече сълзи от мътните ù очи. Седна на земята с дрехата в ръцете ù и си припомни хубавите спомени от миналото.

Той караше бързо, дори веднъж премина на червено. Беше бесен, но искаше да я види, затова натисна още по-силно газта. Стигна до у тях, но реши да не се обажда, нито да звъни на вратата. Знаеше къде стои резервният ключ, затова го взе и отключи входната врата. В апартамента беше тихо, нямаше никой. Той се зачуди къде може да е тя, затова седна в кухнята и реши да я изчака. Измина почти час, докато изморен от чакане, реши да ù се обади. Тя му каза, че е на разходка с приятелки и след около час и половина щяла да се прибере, а по-късно да се видят. Той ù повярва, не ù каза, че е у тях – искаше да я изненада. Отиде до близкия магазин, за да приготви нещо за вечеря и ù купи цветя. Беше нагласил всичко и чакаше с нетърпение да я види. Беше ясно, че наистина е влюбен в нея и искаше да е с нея. Желаеше толкова силно да ù каже, че я обича, но се страхуваше.

Бяха изминали едва трийсетина минути, когато мислите му бяха прекъснати от смях и отключване на вратата. Чуваха се два гласа, но не ги различи добре и си помисли, че може да е довела някоя приятелка. Тя влезе в хола с някакво момче, бяха се прегърнали и явно не бяха трезви. Той стана от стола и я погледна с удивление.

„Ооо... ти какво правиш тук?” – попита тя, смеейки се.

„Кой е този?” – посочи непознатия младеж.

„Ами... о, това е един приятел... И много го обичам...” – продължи да се смее тя и да се полюшва на една страна, повлияна от алкохола. „Дам, аз теб те харесвам, скъпи, но... просто не става, не знам... Бях с теб най-вече, защото ме спаси и трябваше да ти се отблагодаря...”  – каза тя и отвори вратата, приканвайки го да излезе.

Той остана безмълвен. Не знаеше какво да каже, не знаеше какво да направи. Дали беше истина това, което тя му каза, или просто е заради алкохола. Не знаеше, но не искаше и да знае. Застана до вратата, обърна се към нея и ù каза отчаяно „Обичам те...”, молейки се тя да му отвърне и това да е било просто шега.

„И аз също... Но аз не мога да съм с едно момче за толкова дълго време... Трябва ми разнообразие” – изсмя се отново тя, без да чувства никакво съжаление за тези думи.

* * *

Отново започна да вали. Имаше силен вятър и целият път беше затрупан от листа и паднали клони. Той стоеше в колата, сграбчил волана и премисляйки всичко... целия си живот. Спомни си какъв беше преди, спомни си и как преди няколко часа се скара с най-добрия си приятел, който никога нямаше да го предаде. Почувства се ужасно за изречените думи към майка си, затова реши да остави всичко случило се и да ù се извини. Тази вечер беше повече от ужасна за него: „Сигурно няма как да стане по-зле просто...” – помисли си той.

Караше в най-силната част от бурята, но това не го вълнуваше. Искаше да се извини на майка си, но не спираше да мисли и за нея – за първата му силна любов, която отново бе несподелена. Това разкъсваше сърцето му на хиляди парченца, така, както дъждовната капка се разбива на земята. Беше толкова замислен, че не осъзнаваше колко бързо кара по улицата.

Пътят беше мокър и празен, едвам осветен от уличните лампи. Той наближаваше дома си. Караше бързо, но бе толкова замислен и разстроен, че дори не видя падналото дърво на пътя. В последния момент го зърна, но беше твърде късно. Сграбчи волана и зави рязко надясно. Беше толкова хлъзгаво, че колата поднесе, изхвърча от пътя, удари се в един стълб и търкаляйки се през покрив, спря чак след около стотина метра в друга спряла кола. Ужасени хора, станали свидетели на този инцидент, се обадиха на бърза помощ.

Майката стоеше все още в стаята, чакайки сина си да се прибере. Приятелката, която разби сърцето му, отпрати непознатото момче, седна на леглото си и се опита да се свърже с него. Никой не отговори. Помисли си, че ù се сърди, затова хвърли телефона на една страна. Сълза се стече по лицето ù. Осъзна какво му бе причинила, осъзна и че думите, които бе изрекла, не бяха верни. Тя също го обичаше и искаше да е с него, просто изпитваше ужасен страх от това да си признае.

След около час майка му, унесена в сън, се събуди от звъненето на телефона. Беше непознат номер, зачуди се за миг кой може да я търси късно вечерта. Когато вдигна телефона и непознат глас ù заговори какво се е случило със сина ù тази вечер, тя почувства как вътрешно умира.

Малко по-късно майката едвам събра сили и звънна на приятелката му. Тя се зачуди защо жената я търси, знаеше, че не я харесва, но вдигна телефона. Отсреща се чу тих, безжизнен глас: „Ти ми отне момчето... Никога повече няма да го видя, заради теб... ти го промени, ти ми го отне. Искаше просто да е с теб... Ти явно не искаше, дано сега си доволна...”

Телефонът се затвори и тя остана учудена от разговора. Не знаеше какво става, докато не пусна телевизора и не видя репортаж за нещастен случай, в който има един загинал младеж от нейния град.

Тази вечер много сърца бяха наранени. Но най-силно бяха наранени две женски сърца. На майка, загубила единственото нещо, придаващо смисъл на живота ù,  и на момиче, което щеше да осъзнае твърде късно, че обичаше момчето, което никога повече нямаше да види, да целуне, да докосне. Тя успя да заспи, обляна в сълзи, мислейки за него и сънувайки го – такъв, какъвто бе преди.

Това бе първата ù истинска любов, но бе и последната. След като го загуби, тя се превърна в него – самотница, която стоеше настрана от останалите, слушаща постоянно музика, бледа, мълчалива и вечно замислена. Никога не беше и предполагала, че ще стане такава. А причината за това бе самата тя.