Имаше кръв по цялата улица. Хората по тротоарите гледаха втренчени в тялото на момичето и, шокирани от инцидента, не знаеха какво да сторят. Едно момче на отсрещния тротоар гледаше стреснато в една точка и сърцето му едва не се пръсна. Той стоя така няколко секунди, след което се завтече към тялото на пострадалата. Момичето лежеше безжизнено, обляно в кръв, а до тялото му  бе спряла кола. Сега тя  не беше жизнена и усмихната, както я познаваше. Жълтата ù рокля беше станала почти цялата в кръв, а лицето ù бе обезобразено от удара. При нея се беше събрала тълпа от свидетели на инцидента, някои звъняха на Бърза помощ, други - на полиция. Приятелките на момичето плачеха ужасени, а момчето над тялото ù тихо ронеше сълзи. В един миг той си припомни всичко, което се беше случило досега. Всичко преди две години.
Беше топла лятна вечер, в която беше организирано наборно събиране от гимназията. За повечето от събралите се нямаше значение, че още не са завършили, важното беше да си прекарат добре, независимо от останалите неща. Така бе решила и Лесли, която заедно със  Синди и някои други от по-близките ù приятелки, беше отишла на партито. Тя беше облечена в жълта рокля до коляното, която ù стоеше много добре. Това  беше една от любимите ù рокли, които слагаше на по-специални събития. Косата ù беше добре направена, както и гримът. Купонът вече бе започнал и още щом влязоха в заведението, отидоха на дансинга и започнаха да танцуват.
Танците бяха много бурни, лееха се питиета, чуваше се силен смях и всички бяха много задружни. Събрали се, сякаш за да забравят всичко останало, което се случва в живота им и просто да се отпуснат и освободят. Лесли и Синди  седнаха на бара, за да си починат преди следващата вълна от луди танци. Настроението беше много високо, толкова, че едва ли би имало нещо, което да го развали.
Двете приятелки гледаха с интерес как съучениците им танцуват. Колко весели и безгрижни бяха те. Разбира се, имаше някои от тях, които те не познаваха и някои, които дори не бяха виждали преди. Тогава внезапно погледът на Лесли бе привлечен към определен човек на дансинга. Момчето беше с кестеняви коси, високо и слабо. Дори самата Лесли не разбираше какво  интересно виждаше в него.
- Ей, колко време мина вече? – попита шеговито Синди.
- К-какво? Още е рано, да не би да искаш да се прибираме? – разсеяно отговори Лесли.
- Не, не ставаше въпрос за това. Колко време вече гледаш това момче? -  засмя се тя.
- О, ами ... аз. Хах. Знаеш ли, отивам да танцувам! – засмя се Лесли и стана пъргаво от стола.
Тя бавно се приближаваше към дансинга, гледайки директно към непознатото момче, надявайки се и той да я погледне.
По време на танците нещо магнетично сякаш накара Джейсън да се обърне наляво. Той видя едно момиче, което се приближаваше бавно към него. Сякаш тя бе паднала от рая, за да разбърка ума му. Нежното ù тяло, с прекрасната жълта рокля и омайващия ù поглед го плениха за отрицателно време. Нямаше какво да мисли - опиянен, той също тръгна срещу нея. Лесли, виждайки това, още повече намали крачката, чудейки се дали да не се върне назад.
- Да танцуваме! –каза Джейсън, когато пристигна до нея.
Лесли просто се усмихна и го остави да я води във вихъра на танца.
- Как не съм те забелязал досега? – с усмивка попита Джейсън.
- Не е трудно да не ме забележиш, училището е голямо. Аз самата никога не съм те виждала преди.
- Това е жалко. Минало е много време!
- Време? – Лесли се учуди на изказването му.
- Да, време, в което можеха да се случат толкова много неща.
- Е, предполагам и без да се познаваме, пак са се случвали много неща. – разсмя се Лесли.
- Много си красива! – забеляза Джейсън.
- Благодаря ти! – засрамено отговори Лесли.
Сърцето ù биеше ускорено, хем от ритъма на танците, хем от вълнението, което изпитваше. Той действаше толкова нежно и внимателно. Гласът му също беше  топъл, мек, приветлив. Думите, с които я обсипваше така щедро, я караха да се чувства страхотно. И нощта, от една обикновена парти вечер, се превърна в една вълшебна звезда, която щеше да блести в спомените им през всичките години от  техния живот.
- Лесли, идвай, трябва да тръгваме, моля те! -  Синди се бе уплашила от нещо и дърпаше настойчиво Лесли към изхода.
- Какво има? Един момент само! – Лесли искаше да каже поне „чао” на Джейсън.
- Не мога да чакам! Идва! – разкрещя се истерично Синди. Тя успя да раздели Джейсън и Лесли и двете тръгнаха към изхода. Разочарована, по пътя Лесли гледаше назад, а Джесън стоеше спрял на дансинга и изглеждаше ужасно тъжен. Не му беше достатъчно това. Искаше да я види пак, искаше да е постоянно с нея, искаше да я опознае много повече, отколкото успя за тази вечер.
- Какво ти става? Кой идва? – попита Лесли.
- Как кой? Бившия ми! Нали знаеш колко е обсебващ, не искам да го виждам! – заяви Синди.

Дните се нижеха бързо и неусетно. Вече два месеца Лесли и Джейсън не се бяха виждали от наборната вечер. Беше тъй странно, че не можеха да се видят, след като са в едно училище. Но нещата винаги се случват, когато най-малко очакваш. По случайност двамата се засякоха по коридора на училището по време на час. Джейсън не спираше да мисли за нея. Нямаше търпение да я зърне отново,дори за миг.
- Лесли! Ти ли си? – зарадван и притеснен попита Джейсън.
- Да, аз съм! Здравей! – безразлично отговори Лесли. Денят ù беше тежък. Две ужасни неща се бяха случили и тя едва издържаше да не се разкрещи от болка.
- Какво има? Изглеждаш ми различна. – притеснено я попита той.
- Няма значение! Вече нищо няма значение... – тя гледаше в една точка и дори не осъзнаваше, че говори с човека, когото чакаше от два месеца. – Ти как си?
- Ами... знаеш ли... няма значение ... аз ще тръгвам! Всичко хубаво! Чао. - разочарован от държанието ù, той я подмина и продължи по коридора. За късмет на Лесли, коридорът беше  доста дълъг и няколко минути след като се отърси от болката си, тя разбра, че е постъпила глупаво и се обърна към него.
- Джейсън! Почакай! – извика тя.
- Няма какво да чакам! Чаках достатъчно! – и Джейсън се обърна, изчезвайки от погледа ù.
Още едно лошо нещо ù се случи. Гневът и болката я караха да се държи с хората студено и отчуждено, нещо, което тя преди не би допуснала. Но за нея сега наистина нямаше значение. Единственото, което искаше, бе да избяга някъде надалеч, сама, където не се налага никой да я разбира. Животът ù се промени изцяло. Тя вървеше като призрак по коридорите, разбита от всичко, което се случваше с нея. Оценките ù се понижаваха, приятелките ù я оставиха, понеже тя не им позволяваше да са близо до нея, независимо колко много те искаха това. Искаха да са до нея, да ù помогнат по някакъв начин да преодолее всичко това. Но не успяваха. Тя гледаше в една точка и всичко, което очите ù показваха, беше празнота.
За Джейсън дните също не бяха толкова весели. Той продължаваше да мисли за нея, въпреки постъпката ù. Той я наблюдаваше отдалече, често се засичаше с нея по коридорите и в тези моменти сърцето му забиваше лудо. Въпреки угасналата искра в нея, въпреки че не беше същата, както в онази нощ, тя още беше много красива и желана от него. Но когато той я гледаше и в мислите си ù крещеше силно да се обърне, тя дори не забелязваше, че е там.

- Какво е станало, Лесли? – разтревожено се затича Джейсън към нея, няколко седмици по-късно. Тя плачеше силно, свита в един ъгъл по време на час в коридора на училището.
- Лесли, какво има, кажи ми? – продължаваше да пита, но отговор нямаше. Чуваше се само сърцераздирателен плач и нищо друго. Той се осмели да седне до нея и да я прегърне. Виждаше, че страда и има нужда от някого. За негово щастие тя не го отблъсна, а се сгуши до него.
- Лесли, ще ми кажеш ли какво е станало с теб? – след няколко минути плахо я попита той. Погали косата ù и отметна кичур назад, така че да се види красотата на лицето ù.
- Съжалявам, Джейсън. Ти си добър човек. Не исках да те отблъсквам по никакъв начин. Така се случи, че... – през сълзи започна да нарежда тя. Но той сложи пръст върху устните ù и тя замълча.
- Всичко е наред. Онова е отдавна забравена история. Това, което има значение, е настоящето, не миналото. Не се извинявай за тогава. Кажи ми какво има сега! Не се притеснявай да споделиш, довери ми се.
- О, Джейсън. Мислиш ли, че е толкова лесно?- поуспокоена попита Лесли. – Все пак благодаря ти за вниманието! Аз трябва да тръгвам! – и тя понечи да се изправи. Джейсън обаче я задържа.
- Защо искаш да направиш същата грешка, за която до сега се опитваше да се извиниш? – почти разгневено попита Джейсън.
- Джейсън, ти заслужаваш по-добро отношение, но разбери, едва ли ще го получиш от мен. Виж, не съм вече момичето, което срещна онази вечер. Нямам нищо общо с нея.
- Лесли, не ставай глупава. Все още си толкова красива, все още  мога да видя усмивката ти на лицето, въпреки че отдавна я няма. Ти си едно прекрасно същество, което има нужда от подкрепа и, повярвай ми, дори да не я искаш, аз пак ще ти я дам! Това е решено и няма какво още да обсъждаме! Сега ела с мен! – той се усмихна и ù подаде ръката си.
- Къде отиваме? – недоверчиво попита тя.
- На разходка, далеч от тук! Времето е прекрасно! Не бива да губим такъв хубав ден!
И така те тръгнаха из града, разхождаха се из парка, по поляни, отидоха за сладолед, но нищо от това не можа да разведри Лесли достатъчно, че да се усмихне.
- Ей, хайде да седнем тук! – покани я Джейсън.
- Добре.
- Искам да ти кажа, че докато не споделиш това, което е станало с теб, няма да можеш да се справиш с него!
- Знам това. Просто ми е странно да товаря някой почти непознат с моите неща.
- Ей! Аз не съм почти непознат! Довери ми се! Моля те! Искам да те видя да се усмихваш отново. Отдавна копнея за това!
- Какво? Копнееш? Отдавна? – учудено попита Лесли.
- О, ами... аз... само  така се изказах. – той наведе засрамено глава. След което се усмихна.
- Защо се смееш?
- Не е ли ясно? Денят е страхотен, прекарах го със страхотно момиче, има ли причина да не се усмихвам?
- Джейсън, има ли нещо, което искаш да ми кажеш?
- Не, има нещо, което искам да чуя от теб. – весело ù намигна той.
- Ох, добре, виж, аз искам да ти кажа и ще опитам, но трябва да знаеш, че ще ми е много трудно. Ясно?
- Тъй вярно! – пошегува се той. И в следващия момент той я погледна така втренчено, че тя се стресна.
- Какво има? – попита тя. Но той мълчеше. След което се отпусна на облегалката и затвори очи с усмивка.
- Джейсън, добре ли си?
- Не съм бил по-добре! – при шегата му на лицето ù се бе изписала слаба, но достатъчна за него усмивка. Бе прелестна, така отдавна чакана и желана.  – Хайде не се ослушвай, а започвай!
- Добре, ами ще го кажа накратко. Ами... приятелят ми... оказа се, че ми изневерявал през цялото време, в което съм била с него. Не беше нищо сериозно, но го харесвах наистина.
- Харесвала си го? А обичаше ли го?
- О, обичам е прекалено силна дума. Не, аз трудно обиквам, трудно го казвам и трудно го показвам, но му вярвах и ми беше хубаво с него. Никога не съм очаквала да ме предаде по този начин.
- Е, виж.Това е много лоша постъпка от негова страна, но трябва да намериш сили да го забравиш.
- Не, аз отдавна съм го забравила, но болката от раната остава. А тя беше и дълбана от родителите ми, които решиха да се разделят.
- Какво? Развели ли са се?
- Да, за съжаление, да. Наложи се да остана при баща си, а майка ми отиде в друга къща сама. И... тогава.... – Лесли не сдържа сълзите си. Душата ù се разкъсваше на парчета, а тялото ù губеше сили за каквото и да било.
- Лесли, Лесли, спокойно! Аз съм тук! Всичко е наред! – Джейсън се притесни, че я кара да казва тези неща и от това, че се е разстроила още повече. – Няма нищо! Не го казвай, щом ти е трудно! Недей! Всичко е наред!
- Не, Джейсън! Нищо не е наред! – леко повиши тон тя.
- Добре кажи ми какво има тогава?
- Една вечер отивах на гости при майка ми, но ... когато отидох, вратата на къщата беше широко отворена...  беше тихо навсякъде. Аз виках майка си, но тя не отговаряше. Тогава отидох в кухнята, където видях тялото ù, окървавено, да лежи на земята. Джейсън, не можеш да си представиш какво беше – през сълзи и хлипания му обясняваше тя – някой я беше убил, Джейсън, тя беше сама, ние я оставихме там, сама! И някой се е възползвал от това! – Лесли не можеше да спре сълзите си! - Не мога, Джейсън, това ме разрушава. Тя ми липсва всеки ден, иска ми се да се върне поне за миг ...
- Лесли, това е ужасно! Наистина съжалявам! Сега разбирам всичко! Разбирам как си е отишла искрата от теб. - той я прегърна силно, докато тя ридаеше на гърдите му. Той допусна няколко сълзи и от своите очи, но тя така и не ги видя. – Всичко ще се оправи! – прошепна ù той.

Няколко месеца по-късно Лесли се чувстваше много по-добре. Част от усмивката ù бе отново на лицето, говореше повече, не както преди инцидента, но повече. Светът ù беше станал малко по-добър. Тя искрено се извини на приятелките си за държанието си, те я разбраха и ù простиха. Всичко вървеше по мед и масло, докато един ден отново се обърка всичко.
Беше доста дъждовен ден. Всички бяха намръщени поради тази причина, но Лесли почти беше върнала себе си и трудно би променила веселото си настроение  заради времето. Беше късен следобед и почти всички ученици вече си тръгваха.
- Джейсън, почакай! Ей, Джейсън! – тя го викаше радостна, но той не отговаряше. Вървеше забързано напред и не обръщаше внимание на виковете ù.
- Джейсън, спри за момент! – тя се затича, за да го настигне и накрая го направи.
- Джейсън, здрасти! Какво става? Не ме ли  чуваше?
- Какво искаш? – с недоволство попита той.
- Какво има Джейсън? Всичко наред ли е?
- Да, наред е. Сега ме остави да си вървя по пътя. – той се обърна намръщен и забърза крачката още повече.
- Но, Джей, чакай! Мислех, че ще се прибираме заедно. Нещо случило ли се е?  – притеснено говореше Лесли.
- Няма смисъл. Остави ме намира! Не искам да имам нищо общо с теб вече!
- Джейсън, какво говориш? Та ти си ми най-добрият приятел! Защо говориш така?
- Именно,  защото съм най-добрият ти приятел! Остави ме на мира! – и той побърза да се махне.
Лесли остана сама в  дъжда и не можеше да проумее какво става. Тя го обичаше, беше сигурна в това, повече от всякога. От първия път, когато го видя, досега, тя изпитваше нещо към него, но тогава не знаеше. Сега усещаше, че това е любов, но не предприемаше нищо заради неговите двустранни сигнали. Той се държеше така, сякаш искаше да бъде с нея безспорно, но говореше като че ли я приема просто като скъпа приятелка. Не разбираше какво се случва, но усещаше отново онази пареща болка в сърцето си. Сега тя осъзнаваше колко ужасно е времето и как студен беше дъждът, който се сипеше върху тялото ù. Тя почувства самота, празнота, тъга - все чувства, които бе забравила последните месеци, благодарение на Джейсън. Но сега него го нямаше и те се връщаха към нея със страшна сила.
От своя страна Джейсън бе решил да прекрати всякакви отношения с нея, защото беше прекалено болезнено за него  и не можеше да търпи повече. Искаше я за себе си, не като приятелка, а като нещо повече, но се страхуваше да ù го покаже. Не беше сигурен как тя ще реагира и по-доброто решение за него беше да приключи всичко сега. Задушаваше го ужасна, отвратителна болка, смесена с тъга и дъждовни капки. Искаше да се върне обратно, да я прегърне и да ù каже колко я обича, искаше да ù каже всичко, което мисли и изпитва към нея. Желаеше да я няма тази раздираща болка, да не се налага да прекъсва връзката си с нея. Винеше се, наричаше се страхливец... Осъзнаваше постъпката си, тя беше ужасно несправедлива, след цялата надежда, която ù беше дал и след цялата вяра, която тя му даде. Всичко беше разрушено за един миг. Дали някога щеше да се върне?

- Синди, здравей! Свободна ли си? Искам да се видим, спешно е! – каза Лесли в телефонната слушалка.
- Но какво има, Лесли? – разтревожено попита Синди.
- На ръба съм. Мисля, че ще падна отново. Имам нужда от помощ! Не искам да съм в онази дупка пак. Този път си признавам, че имам нужда от помощ! Моля те! – почти се разплака тя.
- Лесли, спокойно! Идвам към вас! Няма да ти позволя да паднеш духом! Всичко ще се оправи! Идвам. – Синди тресна силно слушалката и забърза към къщата на Лесли.
Когато пристигна, двете приятелки седнаха на масата и Лесли започна да ù разказва всичко. За това - как се влюбила в Джейсън още в дискотеката, как копнеела два месеца да го види, как го отблъснала, когато най-сетне се срещнали. Моментът на обрата, в който той ù помогна да се върне към себе си и всички други хубави моменти и накрая този, в който той я оставя.
- Аз го обичам, Синди, но той не знае това. Не можех да му го кажа, а сега ни най-малко, след като той заяви, че не иска да ме вижда! – Лесли се разплака силно. – Той означава много за мен, помогна ми толкова много, бяхме толкова близки, понякога съм си мислела дори, че и той ме обича силно и иска да е с мен, но така и не посмях да го питам. Не исках да разваля всичко това с признания от този род. Какво да правя, Синди?
- Само спокойно! Наистина и аз не разбирам постъпката му, но не се безпокой, скоро сигурно ще дойде при теб, за да ти се извини за това, което е направил. Трябва да има наистина добра причина за подобно нещо!
- Да, така е!
- Спри да плачеш! Той ще се върне!

Но минаваха дни, седмици и той не се връщаше. Разминаваха се сконфузено по коридорите на училището и никой не смееше да каже нищо. Очите им се пълнеха със сълзи от болката в сърцата им, но никой не забелязваше това.
Лесли се държеше сякаш ù е все едно. Сякаш го е преодоляла и всичко вече е наред, но Синди знаеше, че не е така. Затова реши да поговори с Джейсън.

- Джейсън? Нали? – спря го тя веднъж.
- Да, ти си Синди, знам те. Кажи, какво има?
- Ами чудех се дали можем да се видим някой път извън училище, да си поговорим?
- Ами... не зная... всъщност... би било добре. Ще те чакам днес отвън след училище!
- Добре, значи се разбрахме!

На следващия ден Синди влезе в стаята, изглеждаща много щастлива.
- Ти си една голяма предателка! Не знам как не те е срам да идваш при мен, въпреки това! – още от вратата я погна Лесли и започна да я бута.
- Лесли, какво ти става? Добре ли си? – учудено попита Синди.
- Ооо, какво ми става? Какво мислиш? Че никога нямаше да разбера, дори да не бях видяла ли? Разочарована съм от теб, най-малко съм очаквала ти да ме предадеш! Мразя те!
- Лесли, за какво говориш?
- Мислиш, че не ви видях вчера да си тръгвате заедно ли? Мислиш, че нямаше никаква възможност да видя това?
- О, Боже! Лесли, успокой се! Най-малко не крещи пред целия клас! Никой не го интересува това! Ела отвън с мен, ще ти обясня всичко!
- Не, обясни ми го тук! Какво, срам те е да си признаеш, че си предателка пред целия клас ли?
- Моля те, излез! В противен случай няма да обсъждам нищо с теб!
- Вече не си моя приятелка! Нищо подобно! – Лесли седна на чина и се загледа през прозореца. За нея вече не съществуваше никой! Натъжена, Синди седна на другия край и се чудеше как да ù обясни всичко, без да излага нея за думите, които каза и без никой да разбира за какво става въпрос.
- Лесли, чуй ме, моля те! – шепнеше ù Синди в часа.
- Не искам да те слушам, разкарай се! – сопна ù се Лесли.

Беше изминала една седмица от скарването им, но през цялото време Синди се чудеше как да изясни нещата, за да не мисли такива неща. Накрая реши да ù напише анонимно писмо, което беше сигурна, че  ще прочете.

„Скъпа, Лесли! Пиша ти това писмо, понеже е трудно да подхвана разговор с теб. Искам да ти обясня всичко. Ти си най-добрата ми приятелка и виждам, че страдаш, а аз точно обратното искам за теб. Съжалявам за това, което си си помислила, но то е грешно. Аз виждах всичко, ти се държеше, сякаш не ти пука за него и ти е все едно за случилото се, но за мен беше ясно, че не е така. Ето защо реших да отида и да говоря с него, в онзи ден, когато си ме видяла. Повече не съм се виждала с него, именно защото един разговор беше достатъчен. На следващия ден дойдох сияеща, защото знаех, че най-накрая ще си щастлива, знаейки това, което той ми е казал, но така и не успях да ти го кажа. Прости ми, ако съм сгрешила!”

Веднага щом Лесли прочете писмото, тя затича към дома на приятелката си. Синди отвори вратата и Лесли силно я прегърна.
- Съжалявам, Синди! Моля те, прости ми, че се усъмних в приятелството ти.
- Всичко е наред! Всеки прави грешки, а аз знаех, че ще разбереш рано или късно. Ела да си поговорим сега за това, което каза Джейсън.
Те седнаха на по кафе и се разговориха надълго и нашироко за Джейсън.
- Той ми каза, че те обича, но не е бил сигурен дали ти го обичаш по същия начин, затова не предприемал нищо, но това го наранявало много и накрая решил да прекрати всичко. ”По-добре е да се забрави, така ще е по-лесно”. Така каза той. Така че според мен е най-добре най-накрая да му признаеш чувствата си.
- О, това е чудесно! Но нали знаеш колко ми е трудно да правя това! Сигурно ще мине много време преди да предприема такова нещо!
- Светът е отново хубав! – радваше се Синди.
- Да, така е!

И така минаха няколко седмици, докато един ден Лесли не издържа и реши да сподели чувствата си с така вълшебния мъж за нея. Денят беше хубав, топъл, слънчев. Цветята разцъфваха, птичките пееха радостно и всичко беше много приветливо. Още от сутринта Лесли разбра, че денят ще е хубав и сложи специално за него познатата ни жълта рокля, оправи буйната си коса и се обу в най-хубавите си обувки. Мислеше си цял ден как му казва новината и той я повдига, завърта я и я целува. Представяше си го хиляди пъти. Дойде времето, когато всички ученици се прибираха. Джейсън ходеше на отсрещния тротоар и  тя притеснено го гледаше, чудейки се сама на себе си кога ще отиде и ще му го каже. Синди беше с нея. Тя усърдно я окуражаваше да отиде най-сетне.
- Хайде, хайде! Какво чакаш? – побутваше я Синди.
- Оо, толкова съм притеснена, накрая ще се изложа с нещо... – подсмихваше се на себе си Лесли.
Минаха няколко минути.
- Е, добре, не мога да чакам вече! Пожелай ми успех! – радостно каза Лесли, прегърна Синди и се втурна през улицата.
- Джейсън! – извика силно Лесли. Той внезапно се обърна и видя как Лесли тича през улицата към него. Той видя приближаващата се с бясна скорост кола...
- Лесли... – той ù показа с ръка да спре, но тя не спираше.
- Джейсън, обичам те! – изкрещя още по-силно тя и в същия миг усети странно силна болка в тялото си. Не чуваше нищо, не виждаше нищо. В един ужасен миг забързаната кола я бе почти премазала. Тя лежеше окървавена на улицата сама няколко секунди, докато дойде Джейсън.
- Лесли!... Лесли!... – той я гледаше изплашено и не вярваше на очите си.
Същата... беше същата, както в онази вечер. Толкова красива, усмивката ù, роклята ù, походката ù, гласът ù... Това беше тя. Момичето, което вече дълго време обичаше безнадеждно. Сега лежеше загрозена, окървавена... Тя беше ранена, а той не можеше да стори нищо. Лесли дишаше бавно и късо, едва – едва. Очите ù се отвориха за миг и тя видя Джейсън как плаче над нея. Питаше се какво става, защо плаче... тъкмо му беше казала, че го обича, какво тъжно имаше в това? ”Явно е било лъжа, че ме обича и сега пак иска да ме остави...” - тя не можеше да помръдне ...
- Не ме оставяй пак! – промълви тя и затвори очи.
- Не, не, Лесли! Обичам те! Никога няма да те оставя! Никога повече! – той се разплака силно и неудържимо над нея... Тя чу думите му, така далечни, но толкова успокоителни... Чу гласа му отново, но за последно...