Незнайна
1 min reading
Помня, че тичах. Сърцето ми биеше лудо и имах смътното усещане, че бягам от нещо
или от някой. И вече от около 15 минути вървя по тази улица. Тъмнината и дъждът
правят обстановката страшна, но и много спокойна. Откъде идвам? Накъде отивам?
Не знам коя съм. Познавам единствено пътят, който извървях през изминалите
минути. Бях изправена пред дилема - да тръгна напред към напълно неизвестното
или да се върна назад към мястото, от което съм избягала. Избрах по-безопасното
неизвестно. Сега просто вървя напред, просто продължавам. Дъждът вали безспирно.
Босите ми крака стъпват по мръсния асфалт и са целите в кръв. Дрехите ми са
изпокъсани и мокри. Няма сълзи в очите ми. Не се сещам за какво бих плакала -
бъдещето ми е също толкова неизвестно, колкото и миналото. А известното ми
настояще се разпростира в 20 минути. А и тази улица сякаш няма край. Наоколо
няма нищо, освен гъста гора, през която не бих преминала. От проливния дъжд,
който безмилостно се удря в тялото ми, не виждам на повече от три-четири метра
пред себе си. Ужасяващо е! Неизвестността ме побърква. Не знам коя съм. Затова
вървя напред - може би към отговорите на въпросите ми. Може би... В далечината
забелязах смътните очертания на ниски постройки, най-вероятно къщи. Навлязох в
малко градче. Малко по малко дъждът спираше да вали и улиците се напълниха с
хора. Спирах се до непознатите, говорех им, но никой не ми обръщаше внимание.
Почувствах се невидима. Изведнъж плетена мрежа обви цялото ми тяло и усетих как
ме повдга. Краката ми се отделиха от земята. Видях, че един едър мъж ме носеше в
мрежестата си примка. Не разбирах нищо. Виках за помощ, борих се, но никой от
минувачите не извърна поглед към мен. Високият мъж ме захвърли в задната част на
пикапа си, без да мога да помръдна. Пикапът потегли. Всеки можеше да прочете
надписът на вратата му: ЕТ “Фауст” - ние се грижим за бездомните кучета.
или от някой. И вече от около 15 минути вървя по тази улица. Тъмнината и дъждът
правят обстановката страшна, но и много спокойна. Откъде идвам? Накъде отивам?
Не знам коя съм. Познавам единствено пътят, който извървях през изминалите
минути. Бях изправена пред дилема - да тръгна напред към напълно неизвестното
или да се върна назад към мястото, от което съм избягала. Избрах по-безопасното
неизвестно. Сега просто вървя напред, просто продължавам. Дъждът вали безспирно.
Босите ми крака стъпват по мръсния асфалт и са целите в кръв. Дрехите ми са
изпокъсани и мокри. Няма сълзи в очите ми. Не се сещам за какво бих плакала -
бъдещето ми е също толкова неизвестно, колкото и миналото. А известното ми
настояще се разпростира в 20 минути. А и тази улица сякаш няма край. Наоколо
няма нищо, освен гъста гора, през която не бих преминала. От проливния дъжд,
който безмилостно се удря в тялото ми, не виждам на повече от три-четири метра
пред себе си. Ужасяващо е! Неизвестността ме побърква. Не знам коя съм. Затова
вървя напред - може би към отговорите на въпросите ми. Може би... В далечината
забелязах смътните очертания на ниски постройки, най-вероятно къщи. Навлязох в
малко градче. Малко по малко дъждът спираше да вали и улиците се напълниха с
хора. Спирах се до непознатите, говорех им, но никой не ми обръщаше внимание.
Почувствах се невидима. Изведнъж плетена мрежа обви цялото ми тяло и усетих как
ме повдга. Краката ми се отделиха от земята. Видях, че един едър мъж ме носеше в
мрежестата си примка. Не разбирах нищо. Виках за помощ, борих се, но никой от
минувачите не извърна поглед към мен. Високият мъж ме захвърли в задната част на
пикапа си, без да мога да помръдна. Пикапът потегли. Всеки можеше да прочете
надписът на вратата му: ЕТ “Фауст” - ние се грижим за бездомните кучета.
© Йорданка Стефанова All rights reserved.
