Ние с Ботев

Вчера пак отбелязахме Деня на Ботев и геройски загиналите за свободата на България. Пак виха сирените. И пак забързани в делника, затворени в проблемите си, под тежестта на ежедневието, мнозина дори не спряха за миг да се замислят. За миналото, за Ботев, за себе си.

Защото ние мерим света със своята мяра. И се опитваме да се равняваме с героите. И, понеже е трудно да се издигнем до тях, караме по лесното – да ги принизяваме до себе си.

А иначе - обичаме си ние националните герои. Портретите им окачваме, дните на смъртта празнуваме /както се изразяват някои/, годишнини честваме.

И най-вече ги обсъждаме от битово-егоистична гледна точка.

Защото героите български показват едно нещо – можело е не само да се оцелява, а да се живее. Истински, морално, човешки. Колкото и да правим опити да принизим делата им, да ги свлечем до ежедневието ни. „Да , бе – революции правили... Я сега да видя как щяха да се оправят!”, казваме си . Горди, че за нас битието не е трудно нещо, че така сме успели да се преборим с него, та ни е вече родно и мило. Както блатото за жабите.

Още повече, ако водата в това блато се подгрява полекичка – за да се сварят жабите неусетно. Но приятно…

От тази гледна точка доста интелигентващи полуграмотници отхвърлят стореното от Ботев. Абе, викат те, не е лош поет, ама защо му е трябвало да ходи и се бие? Да си е стоял в къщи, да е поизучил още нормите на поезията, да е пооправил езика си, че е много емоционален и субективен. Видите ли - пишат сивите ни съвременници по книжки и разправят по медии - въстанието вече било потушено, къде е тръгнал така да мре? Без смисъл, без тактика и стратегия, без да направи баланс на активи и възможни пасиви. Инвестирал живота си за една неперспективна, невъзвръщаща вложенията авантюра. При това нарушил и законите на Османската империя, и правилата на цивилизацията през ХIХ век, и пазарните канони. По които днес мерим стойността на хората и събитията.

Но добре, че има още скептици, вярващи не в модерното, а в моралното. И оценяващи човека не по временното, а по вечното. Които все още учат децата и родителите им, че Ботев без 2 юни не би бил Ботев. Че в него ден в едно се сливат поезия, публицистика, революция и жертвоготовност. Че не е въпросът на какъв етап е било въстанието, а каква е клетва дал и как я е изпълнил героят.

Една година по-късно хиляди се струпват в опълченските дружини – по-дружко си е цяла руска армия да ти е до рамото, нали? А само двестатина юнаци тръгват през Дунава с ясната цел – да мрат, но да не живеят нито роби, нито бегълци.

И как го виждате Ботев като възрастен, обръгнал на светски живот придворен поет или висш чиновник? Той, който писа на жена си, че я обича „после Отечеството”, да стои редом с ония, който обичат не цялото отечество, а концесиите, далаверите, гешефтите, аферите, клюките, интригите? Портретът му – да, той е над главите им. Като антипод, като неусещан от тях ироничен присмех над низостта им. Но Ботев никога не е бил на никоя власт. Дори – а може и най-вече - на оная, наричала се „народна”.

Ботев е на българите и България. И затова негов ден е Втори юни. Негов и на всички знайни и незнайни, пожертвали се за Родината. Които са в мислите и спомените, не и в реалността.

Защото ни напомнят колко далеч е тя от бляновете им. И колко скъпо те са платили за онова, което днес обезценяваме. И три минути мълчание, за да оценим вечността и вечните. Макар понякога и тях не можем изтърпя, забързани по дребното и себичното.

П.П. А днес видях интервю с известен писател, според когото Ботев е бил… „предшественик на Георги Марков“. На оня – човека от ловната дружинка на Живков, неуспелият агент в Англия, убит майсторски от МИ-то, че и ликвидацията му провокационно прехвърлена върху България…

Предшественик – демек, Ботев намекнал нещо, ама оня го развил, изградил, сътворил, станал истинското му лице…

Жалко време за жалки некадърници…