Никои не убива длъжниците

НИКОЙ НЕ УБИВА ДЛЪЖНИЦИТЕ

            Когато се събуди навън все още валеше, не толкова силно, колкото когато си легна, но достатъчно, за да засили главоболието му и да го накара да посегне към ксанакса. Не че той щеше да му помогне срещу пронизващата болка в слепоочията, но поне мислите му щяха да се отвеят някъде другаде, за да не мисли за нея.

            Отиде в кухнята и си наля чаша кафе, което беше сварил в една каничка още преди три дена. Бавно го изгълта докато пушеше цигара, обичайната му закуска, гаден навик, от който той не можеше да се откаже.

            Докато навличаше избелелите си джинси, си тананикаше песента за изгубената религия на R.E.M., тя се беше загнездила в съзнанието му отпреди седмица и нищо не можеше да направи, за да я изтика от там.

            Излезе навън без чадър и бавно завървя по улицата, хладният влажен въздух леко го освежи, нещо, от което имаше нужда, защото го чакаше много сериозно изпитание, за което се изискваше бистър ум и съобразителност. Името му беше Давид и си изкарваше прехраната като събираше дългове от хора, при който държавната машина бе безпомощна, а кредиторите не обичаха да се шуми около тях.

            Човекът, при когото отиваше, имаше къща в един от тези квартали, в които обикновено живееха хора със стандарт малко над средния. Две спални, зелена морава отпред, волво в гаража, типичен представител на консуматорското общество.

            Давид знаеше, че по това време човекът е сам вкъщи, жена му не се прибираше преди пет, а децата бяха на училище. Затова се запъти към входната врата и позвъни два пъти, както обикновено правят пощальоните, търговските пътници и инкасаторите. Докато чакаше да му отворят нагласи пистолета си под лявата мишницатака, че да му е подръка, ако се наложи. Постоя минута и позвъни отново, заслуша се, но не долови никакво движение вътре, внимателно натисна бравата и за негова изненада тя подаде.

            Той лежеше на пода и плуваше в собствената си кръв, на челото му зееше дупка, в която можеше да влезе химикалка, устата му беше леко отворена, може би в опит да каже нещо, но внезапно са го прекъснали.

            ,,Този човек трябва да е бил много сериозно загазил'' - помисли си Давид, докато затваряше входната врата и забърсваше отпечатъците от бравата. Защото той много добре знаеше, че никой не убива длъжниците си.