''Нищо ми няма'', за да избегнеш въпросите
Колко пъти ти се е случвало да кажеш: ''Добре съм'', когато усещаш, че едва се държиш на краката си. Усмихваш се, а таиш надежда в себе си някой, някак да види зад това лъчезарно лице онази мъка, побрала се в теб. Смееш се, а някъде в дълбините на душата ти всяко чувство плаче с горчиви сълзи. Смяташ, че си силна личност, научила се да оцелява в този свят, но и познаваш невинното момиченце в теб, което е твърде слабо и безпомощно, за да се справи с поредния удар от съдбата. Единствено в дома си би могла да плачеш и страдаш на воля. За пред всички останали изричаме онова: ''Нищо ми няма'', за да избегнем излишните въпроси.
Случвало ли ти се е - да говориш толкова спокойно за нещо, което всъщност разкъсва сърцето ти, да разказваш история, на която всеки път рониш сълзи сама, но този път дори не ти трепва гласът? Случвало ли ти се е - да оставаш видимо силна, когато вътрешно си срината до основи, да твърдиш, че си толкова щастлива, че не би могла да опишеш чувството, а всъщност така добре би успяла да обрисуваш всички нюанси на тъгата и силата на болката, която си скатала в себе си?
Случвало ли ти се е? Защото няма нищо лицемерно в това да казваш: ''Добре съм'', просто за да избегнеш всички онези въпроси, които ще ти зададат любопитните хора, не и онези, които държат на теб и те познават. Те не биха задали въпроси, защото ще знаят историята и чувствата ти. Те биха изживели всяка мъка с теб.
Наречете го маска, ако искате. Наречете го дори лицемерие, но моята болка, моето страдание, моите сълзи заслужават да бъдат видени единствено от хората, на които наистина им пука за мен. Тези, които биха направили всичко, за да бъда щастлива. Тези, които ще видят тъгата в очите ми, дори и на лицето ми да грее най-красивата усмивка. Само те заслужават да ме видят слаба, безпомощна, разплакана и няма да ми се изсмеят. За всички останали аз съм щастлива. Неописуемо щастлива!
© Лилия All rights reserved.
