Не е ли просто една прелестна мистерия как двама абсолютно различни човека могат да се вплетат и да създадат съвършената хармония. Понякога млякото е прекалено сладко за един мрачен ден, а кафето само би вгорчило още повече свъсеното време. Но когато смесим млякото и кафето се получава вълшебната напитка, подходяща за съответното настроение. И ако вмъкнем в този уютен пейзаж една книга и меко одеяло, това е най-завършената фантазия. Или поне това беше за Селена. Тя обичаше удобството и простичките удоволствия. А Зак беше човек на действието, за когото изглеждаше немислимо да прекара цял ден, разлиствайки книга, па макар и интересна.Селена беше като скала, която може да е щастлива дори само съзерцавайки красотата, а Зак беше вълната, която руши спокойствието и. Но се обичаха. Всички останали „но” във връзката им изчезваха, когато бяха заедно. Понякога може да си в пълна с хора стая, дори цяла бална зала, но да се чувстваш сам. А друг път, нечие присъствие запълва цяла зала. Само един човек, а е толкова пълно! И дори сега, докато се возеха в колата, заедно с Елиза, Селена и Зак, не усещаха никой между тях. Той си гледаше пътя, а тя с отнесен поглед се взираше в полята, но усещаха топлината на другия и сякаш мислите им се срещаха в обща пресечна точка. В един и същ момент поглеждаха един към друг, струваше им се, че вдишват и издишват заедно. За страничен наблюдател ще са скучни, ще бъде невидимо, че въздухът между тях се сгъстява и започва да пулсира от желание да се докоснат. Днес беше един, необичайно за лятото, студен ден. Дори стъклата на колата бяха запотени и за да държи ръцете си ангажирани да не се поддадат на импулса да докоснат ръката на Зак върху скоростния лост, Селена си рисуваше с пръсти по стъклото.

Когато намериха идеалното място за днешните снимки, Зак паркира колата и се огледа доволно. Беше наистина идеално- един страхотен контраст между тъмното небе с неопределен цвят, който бих избрала да нарека предбуреносно синьо-сиво и зеленото на дървеният блок. Нямаше нужда от никакви по-специални приготовления-мястото беше готово още преди да го намерят, а Елиза вече беше облечена във фееричната рокля от розова коприна с хиляди воали и гримирана в нежно розово и лилаво, като целта беше постигната-тя наистина беше като видение. Зак трябваше само да си вземе фотоапарата и да накара Ели да свали якето си, което беше трудна задача. Тя умираше от студ и предвид разглезеното и моделско поведение само тръскаше глава и питаше дали не може да го отложат за друг ден. Но това беше денят-трябваше за се постигне наистина много наситен контраст между нейната нежност и грубата природа, която се подготвяше за буря. Нямаше никакво време за губене. Добре, че снимките започнаха моментално, защото секунди след като Зак изключи фотоапарата, заваля. Заваля диво и поройно. Елиза мигом скочи в колата на гаджето си, който беше пристигнал по средата на фотосесията, за да погледа и да се приберат заедно после. Селена и Зак също влязоха на топло, но предпочетоха да останат там.

- Обичам дъжда и лошото време. - каза Селена, облегната на седалката и извърната към Зак. Ръцете им вече бяха една в друга.

- И аз.

- Наистина ли? Много малко хора го обичат. Но за мен няма нищо по-хубаво от лошото време, което дава приятното уединение у дома с книга в ръка.

- Аз обичам шума от падащите по стъклото, по асфалта капки дъжд... Успокояват ме, понякога дори ме приспиват.

- Аз обичам това, че дъждът дава живот. Като затворя очи, сякаш виждам малките стръкчета, които се подават от мократа почва.

- Аз обичам... - „теб” довърши мислено той. От известно време искаше да го каже, но думите бяха заседнали в гърлото му. Беше рано и какво ли щеше да си помисли тя? Дали нямаше да се изплаши? Излизаха едва от месец и Зак не беше толкова наивен да мисли, че тя ще повярва в искреността му, ако го каже прибързано. А го имаше и онзи притаен страх, че няма да чуе желаното „и аз теб”... Рядко хората обикваха така - толкова бързо, но сигурно.

Гледаха се няколко мига и мислите им спряха по едно и също време, сразени от  една целувка. В същият миг една светкавица разцепи небето с мощен вик.

- Това е любимият ми момент - каза Зак.

Излязоха заедно в дъжда, който беше вече кротко ръмене, и се целунаха с жажда. Наслаждаваха се заедно на красотата на множество светкавици, които пропукваха небето и дори успяха да уловят с фотоапарата една. Чувстваха се сякаш са хванали дух в бутилка, защото е трудно да заснемеш светкавица, и не бяха далеч от истината - бяха запечатали един спомен. Но дори без тази прекрасна снимка, този ден щеше да остане да кънти в тях за дълго. Бяха свободни и щастливи, както не са били в никоя от предишните си връзки и сякаш дъждът ги беше отмил всичките. Всичко, преди да се срещнат, беше живот на чернова. После дълго се целуваха и се любиха в колата, а когато тръгнаха,  пълна луна огряваше пътя им.