Но Разплаканият глас не умее да лъже. Или аз не умея да вярвам.
Уютно е да чувам разплакания ти глас в телефонната слушалка.
В два след полунощ.
Точно когато сънят е станал
отчайващо
преплетен и с предполагаем писък в края.
Уютно е да шепна, че всичко ще се нареди накрая.
Уютно е да ми говориш за
счупени
клавиши на раздънкани пиана,
за груби продавачки и за малки
плачещи
момченца. А знаем, че те ще станат
големи плачещи момченца
и аз отново ще се влюбя.
Уютно е да ми разказваш за всички тъжни сънища,
сънувани във понеделник срещу петък.
Уютно е да забравим, че има вторници,
да се преструваме, че няма среди и четвъртъци.
Животът ни започва в петък.
Уютно е да си представяме кръгли камини и дъжд.
Защото си имаме топлина и литри щастлива тъга.
Хубаво е да се правим, че има „щастлива тъга".
Уютно е да си говорим големи думи,
подплатени с малко действие,
защото ти ми вярваш, когато ти говоря,
а това е
всичко,
на което съм способна -
да ти говоря и да те карам да повярваш в Двете Съботи.
искам да можех да ти кажа, че сънуваш.
Че крокодилите, глътнали будилници,
преследват само лошите герои в книгите.
Уютно е да казвам, че всичко ще се нареди накрая.
Уютно е да убеждавам себе си.
Да зная, че ми вярваш.
И да се опитвам да повярвам в собствените си измислици.
Аз си измислям, лъжа, че се възхищавам,
плача винаги наум
или когато ми е скучно
(а ти го правиш постоянно, затова само на теб се възхищавам истински).
Ти не ми се възхищаваш. Само съм ти нужна. За да ти кажа, че сънуваш.
Но ти не казваш нищо.
Никога.
Сега, когато кажа, че е само
сън,
излъжи ме, че и аз съм в него и
ще се събудим
заедно. Не ме оставяй тук... в света, който построих за теб.
А стана моят свят.
© Алиса All rights reserved.
