Нормалните ни деца и ненормалният ни свят
И пак е първи юни. Ден на детето – поне официално. За да ни напомни, че през другите дни не се сещаме за малките българчета.
Не, не – храним ги, обличаме ги, на училище ги изпращаме. Поне голяма част от тях. А за останалите са подобни дати – Коледа, Великден – дните на благотворителността. Която напомня по-скоро опит за откупване и прикриване на греховете. И, разбира се, е добре политически-рекламно оползотворявана.
Както става и на днешния ден. Защото избори пак идат – всяка възможност да се блесне пред електората трябва да се използва. Основно правило в политизирания ни ненормален свят. В който се мъчим да отгледаме нормални деца.
И те растат. С наша помощ или въпреки нея. И се градят като личности. Които трябва да обичат ближния, да творят, да се издигат културно. В среда, където наистина е добре да дадеш втората риза на ближния. С подходяща лихва, та да си купиш трета и развиваш бизнеса натам. А може и законово кожата му да одереш – нали си в правата си? Свят, в който правото не означава справедливост, държавата не е слуга, а господар на народа, властта служи на себе си, а силата на разума отстъпва пред простата сила.
В този свят не се твори. Или поне творците са далеч от интересите на обитателите му. В него има един измислен елит на мутри, проститутки, представящи се за манекенки и певици, неграмотни бандити, надянали костюми от странство, хора, известни с това, че са известни. В него се творят клюки, лъжи, инсинуации, измами, тоалети, партита, фестове и хепънинги, далавери, афери, мошеничества, нови данъци и тегоби, речетативи с псувни, любовни песни на кръчмарско-магистрален език, филми с леещи се кървища, изтичащи черва, мяткащи се кокали... И всичко това се нарича изкуство. Поне по мерките на нашия свят.
Тук няма личности – има политици и бандити. Като често бързо, лесно и незабелязано ролите се сменят. И всички те не излизат от светлината на прожекторите, давайки пример какви трябва да станат младите. Които или конформистки се примиряват и стават винтчета в системата, или стреснати за бъдещето си и бъдещето на неродените си деца, бягат далеч от нас, или се затварят в свой свят. Където отиват посредством цигара или игла, алкохола, компютъра.
Това е нашият свят – този, който приехме за нормален. И се опитваме да го наложим на децата си. Чудейки се и обиждайки се дори, че те не го желаят. Предпочитат да са изгои, но не и сиви атомчета в един прекалено реалистичен свят. Защото ни е страх да им подарим мечти, да им създадем илюзии, да ги насочим по трудните пътища за осъществяване на красивите идеи. Все неща, за които сме бленували, но не сме се осмелили да се борим.
И затова ни е страх – за децата ни.
А може и от тях. Тъй като те растат, попиват атмосферата на живота ни, стават част от ненормалния ни свят. Дали не е късно да се опитваме да ги запазим? И как да останат нормални в ненормалния ни свят? Май прекалено много неща им оставяме да променят.
А нас кой да промени?
И да спаси децата ни – от нас?
© Георги Коновски All rights reserved.
Че те даже не са известни, но... - каквото нивото, такова и разбирането на езика. Поздрави!
