17,00 часа

Нормален ден. Почти спокоен. Извикаха ме в съда за свидетелство по старо разследване, после се наложи да придружа колегата Караимов до един строеж – случила се беда, паднал от втория етаж работник. Така да се каже – бях като осигуряващ видимост. Караимов огледа обекта, разговаря с инспектора по безопасността, направиха протоколи, обсъдиха станалото с падналия /няколко натъртвания и много страх/…

Кимах умно, гледах внимателно и си отдъхвах. Откога не съм се разтоварвал така…

Та сега си седя почти отпуснат. И, като истински чиновник, следя примигващия телефон. Ще светне „17,00“, ще стана, ще сложа бейзболната шапка, ще метна чантата през рамо – и към тихата ми ергенска обител. Котаракът е там, ще се завърти в краката ми, ще ме погледне въпросително, после ще се завърти и ще ме поведе към кухнята. Там ще застане пред шкафа и ще каже многозначително: „Мяуууу…“

Да, в съдинката му ще има още гранули, но… Кога и как придоби тоя навик – не съм разбрал. Естествено, че аз съм си виновен. Нещо в постъпките ми го кара да се храни по модел – непременно да му сипя и тогава да започне. Може пет гранули да пусна, но ще ги изчака. И през цялото време ме гледа с типичния котешки поглед, който кара вратите сами да се отварят. Поне според него…

И в тоя момент…

Нали сме говорили за закона за световната гадост? Който влиза в действие точно в подобни моменти…

Та – те ви го…

Шефът…

- Още ли си тук?

- Че кога някой си е тръгвал по-рано? – контрирам в името на колегиалността, но добре зная даже кои си намират занимавка извън Управлението малко преди пет часа с цел удобно и бързо изчезване. И аз можех да съм, обаче с днешните междуличностни комуникации трудно може човек да се укрие…

- Да дойдеш при мен за малко?

- За малко? – даже не крия иронията – Идвам. Да си нося ли суха храна за три дни?

Шефът, както съм споменавал, няма чувство за хумор. И затваря – без да се възхити на моето… Пък и какво да каже – гласът ми звучи като че съм преял с лимон с оцет…

Качвам се на горния етаж, чукам, влизам. Секретарката му е тръгнала. Жена, ама по-умна от мен…

Шефът ме гледа малко по-дълго от нормалното, после ми казва:

- Няма да сядаме. Вземи хора и отиди на „Лайош Кошут“ 11. На третия етаж, седми апартамент. Има полицаи там, екипите са тръгнали… След малко идва и Каменов, ще ти донесе начална информация…

- Убийство? – питам почти сигурен.

- Бе, кой ти знае… Двама старци – но тя е с нож в гърдите, той е ударен по главата. Обадили са се съседи…

- Съседи? Значи са чули? Има свидетели?

Шефът въздъхва:

- По-зле. Извикали са полицията заради миризмата…

Мале мила…

- Тръгвам…

И – тръгвам…

17,30 – 18,30 часа

И всичко това се развива точно след 24 май. Хубав празник, наш празник… Но едновременно с това и напрегнат работен ден. Сами разбирате – в суматохата всичко става. Та не само участъците, ами и Управлението беше мобилизирано. Мен също – макар да не съм в охранителна полиция. Както винаги по подобни събития – да пообикаляме, да гледаме, да се намесим в случай…

В случай на нещо…

Е, аз поисках да съм в района на Градския площад – имам чин, авторитет, та шефът ме сложи в нужното квадратче на плана. И успях хем да наблюдавам, хем да видя манифестацията, хем да участвам в задържането на един вносен тарикат…

Появяват се подобни – като мухи на мед. Смятат ни за провинциални балами и кацат за два-три дни в града. Малко гастрол и – отлитат. Само че доста от тях си остават с опитите  да отлетят. Остават тук най-често. Щото не сме получили униформите за красота. И си познаваме района. Както и хората…

Да, не е идеално – има „успешни“ гастрольори, имаме и неразкрити престъпления, но… Но – в рамките на жестоката статистика сме добре. Което няма как да утеши баба Мара, дето живее в малката къща зад блока ни, когато остана без старите златни украшения, пазени още от майчино й време. Та сега при среща все ме пита кога ще ги намерим. А аз не зная какво да й кажа. Едно, че имам слаб досег с другия отдел, второ, че от опита си зная неприятния отговор…

Но вчера беше успешен ден. Минах покрай едно кафене до площада. И млада жена се загледа в мен. Рекох си: „Позната? Но коя? И да не е…“ Ами имам ги доста такива познати. Мъже и жени, минали през кабинета ми…

Но после се сетих – беше ми ученичка. Ехе, в онова далечно време, когато млад и наивен ме назначиха като учител. И изкарах цели две години. След което направих равносметка, стреснах се от баланса на даденото и полученото. Да, симпатиите на децата са безценни, обаче… Обаче, в магазина не ме питаха колко добър даскал съм, а искаха пари…

И бившата ми жена се намеси. Та… Абе, ония години след 1989 промениха не само политиката. Сринаха най-вече стария, извечен морал…

Та кимнах на момичето – вече 40-годишна жена.

- Здравейте! – каза ми тя – Не знаех дали ще ме познаете…

- А, как не… - излъгах я, без да се сещам за името й – На манифестацията ли?

- С едни гости сме тук. Германци. Направо не повярваха, че има народ, който празнува подобен ден. И дойдоха да видят как прославяме писмеността и културата си…

Погледнах добре охранените мъж и жена край масата, учтиво кимнах, пожелах приятно празнуване и тръгнах покрай гърбовете на хората, вече вглеждащи се с нетърпение към центъра на площада.

Там течеше ежегодната помпозна церемония. Учениците бяха строени пред купчина местни величия, музиката гърмеше, попове пееха… Няма вече трибуни, но политиканите и обкръжението им си заделяха няколко големи плочи, обграждаха ги с шнур и униформени, а децата бяха инструктирани от послушните директори именно на тях да махат с букетите. Макар паметникът на братята Кирил и Методий да е от другата страна…

В тоя момент зърнах Василев. На около двайсетина метра, почти потънал в шпалира, но с очи шарещи нейде към мен. Втренчих се в него – той премигна няколко пъти. „Внимание!“. Тръгнах бавно натам, небрежно поглеждайки часовника си и подготвяйки телефона за снимки. Ни повече, ни по-малко – застаряващ родител, готвещ се да остави във Фейсбука или Туитъра кадри със сина – абитуриент…

А очите ми бързо направиха кръг около Василев. И го забелязах – немлад, строен, в свеж светъл костюм, внимателно заемащ нужната позиция зад гърба на дама с шапка и мъж с видима златна верижка на врата. Остатък от 90-те, подсказващ за материално благосъстояние…

- Идат, идат – шумеше дамата и с лекота въртеше беконоподобната основа на гърба си, при което едва не помете оня… А той учтиво попита:

- Вашето дете в кое училище е?

- В „Ботев“ – гордо каза тя и пак се втренчи към задаващата се колона…

Минаваха… Еди-коя си гимназия, еди-коя си „професионална“ такава /както казва Здравчев – „професионална гимназия“ си е дървено желязо/, начални училища… И ето – голяма табела, след училищното знаме  образите на Солунските братя, носени от двама осмокласници, надут директор, заобиколен от квачки-учителки…

В тоя момент Василев направи крачка вляво, аз се придвижих надясно, сграбчихме здраво за ръцете оня и - едва ли не във въздуха – го измъкнахме назад. Той покорно тръгна – без да мръдне дори ръка. Нямаше как – бяхме го стиснали яката, та не можеше да пусне портмонето на дамата…

- Госпожо, - казах почти тихо – Я вижте къде е портмонето ви и ни последвайте…

Натам е познатото. Врява, леки кудкудякания, мълчанието на заловения буквално с ръка в чужда чанта крадец…

После Василев ми каза – забелязал го, бързо преценил какъв е, нямало време да се обажда за подкрепление. И тогава съм се появил аз…

Гастрольор… Нали ви казах – бая подобни пристигат в града ни. Като в резерват…

Но тоя нямаше да остане дълго. В големия град до морето има заведение за подобни…

Ей туй се пресетих, докато вървя към адреса. И ето – пред високия седеметажен блок съм…

Пред нужния вход има две големи дървета, покриващи пътеката като балкон. Пред тях е направена с вкус малка градинка. Има дори пейка – е, с две дъски за сядане само, но в това безвремие…

18,30 – 19,30 часа

Влизам във входа, пътем отбелязвайки, че отпред са паркирани линейка, две наши коли – явно експертите, както и една патрулка. Надявам се и оперативната група да е налице…

Както се и оказва. Зад мен чувам тупкане на подметки. Обръщам се – Здравчев. Пред асансьора спираме – изчакваме бързо влизащия задъхан Каменов. А на третия етаж пред табелката с надпис „7 – семейство Дипчеви“ пуши Василев…

Внимателно угасява фаса в подметката, слага го в хартиена кърпичка, която измъква от джоба си, прибира пакетчето там и отваря вратата. В тая последователност – бавно, отмерено, като че е на дипломатически прием. Макар че там надали пушат контрабандни цигари…

А зад вратата…

Вижте, не си падам по натурализма. Да – сблъсквал съм се с какво ли не: дори труп, отлежавал месец в мазе. Затова не очаквайте подробни описания…

Стига ви и миризмата – тежка, сладникава, притискаща носа надолу… А трупове на две седмици… Изкарани в затворено помещение… В топлия май…

В апартамента е старият ми познайник – докторът, с него млада дама /вече с освежено в зелено лице/, трима експерти, обикалящи стаите. Кой събиращ отпечатъците, кой снимащ, кой подготвящ за изнасяне веществените доказателства. Спирам го и вземам плика с ножа. Голям, хубав, окървавен. Готварски, но използван за друга цел…

- Докторе… - казвам, но отговорът е по-бърз от очакваното…

- Ох, мале мила… Върви, че завъждай приятели в службата… Само съм огледал – за аутопсията време трябва, има някои изследвания, необходимо е да…

Леко се подмазвам:

- Е, ти си стар лъв…

- Лъв… Ама стар… Виж сега – след малко откарваме труповете. Работното ми време свършва, но заради теб – подчертавам! – заради теб се залавям за аутопсията. Не ми звъни, не ми изпращай уж случайни пратеници. Ще ти се обадя, когато имам нещо готово. Или поне съм стигнал до някои предположения…

И на това съм доволен…

- Къде са? – питам, а Василев ми отваря вратата към малка спалня. Два дивана под формата на буквата Г, масичка до тях, библиотечен шкаф вляво. Голям прозорец над единия диван, до другия радиатор. На дивана лежи възрастна жена – полузавита с юрган /това в края на май?/, с кърваво петно върху дебела нощница.

Край радиатора е паднал възрастен мъж. Облечен е нормално за тоя сезон – панталон, риза с къс ръкав, нахлузил е чехли. До главата му се е събрала малка локвичка кръв. Лежи, неудобно изкривен по дължината на радиатора, посегнал е с една ръка да се хване за главата…

На масичката куп кутийки и блистери с лекарства. От пръв поглед различавам поне 15 вида. Бутам доктора и му посочвам с глава…

- Ами какво искаш? На 85 е била жената. И се е поддържала с тия хапове. Макар че… Абе, ще одъртееш и ти… Минеш ли петдесетака, ако сутрин се събудиш и нищо не те боли – значи си умрял…

Въпреки обстановката и гадната миризма, аз се засмивам. Май си е така…

Мъж и жена стоят до вратата. Поемните лица. Мъжът се представя – домоуправителят. Обяснява ми как е купил тук апартамент преди половин година, пък веднага му тръснали домоуправителството…

- Двадесет и един апартамента – казвам – Във всички ли живеят хора…

Мъжът ми обяснява, а аз се стремя да запомня…

- Да ги вземаме ли? – пита докторът. Вдигам ръка за внимание и започвам обиколката на стаята с очи и усет. Детайл по детайл, ъгълче по ъгълче… Заглеждам се в скъсания край на тапетите под прозореца, вглеждам се в книгите на библиотеката, отварям високата вратичка на шкафа и с изумление разбирам – то всъщност това било гардероб, а няколкото лавици с книги са просто допълнение…

В  левия ъгъл, зад вратата, сложени така, че намаляват прохода наполовина, има два кашона. Пълни с книги. Да знаете как се претърсват книги… Добре, че нашенци напоследък са оставили по бившите библиотечни рафтове само книжки за готвене, за гадаене, за всякакви психологически шашми за ремонт на душата…

- Ами… - поглеждам колегите. И тримата почти се въртят на място. Здравчев ми кимва – Вземайте ги…

И излизаме в малкото коридорче, откъдето се озоваваме в кухничката. Малка, с диван до прозореца, маса пред него, хладилник, печка, лята бетонова мивка, няколко вградени шкафа...

Почти няма място за четирима здрави мъже. Но пък през другата врата се вижда втората стаичка, където експертите са се прехвърлили и внимателно обработват. Там хептен нямаме работа засега…

- Да излезем за пушене – казвам и моите хора ме разбират. Трябва ни малко почивка – извън миризмата на мъртво, спарено, потискащо…