10.

Затворих папката, сложих я на купа отляво. И взех предпоследната отдясно. Още малко – и ще съм готов с тях. Но някаква особена полза нямаше. Предупреди ме и цивилният колега, който придружаваше сержанта с чантата. Просто материали, свързани с „битоваците“, както се изрази той, в града. Аз направо си ги наричам „циганска престъпност“, ама нали трябва да сме политкоректни… И шефът често ме кастри за това, макар подобни неща да изричам единствено, когато сме насаме. На всякаквите там събирания – съвещания, конференции, други подобни словоизлияния, предпочитам да мълча. Или много, много внимавам с речника. В края на краищата, не ми се ще да се разделя с интересната работа заради някакъв служебен педал…

Та в прегледаните единадесет папки срещнах само две споменавания на тоя Норди. Едното – бил задържан като ученик за побой. Не той, а него напердашили. Защото опитал да нападне самотно момиче в парка. Обяснил пред колегите, че му харесала верижката й, щял да я подарява на някаква от махалата. Обаче, не се огледал, а наблизо имало ученици от механотехникума, които хем го набили, хем го предали на полицията. Натам е ясно – инспекторите от ДПС „се заели“ с него. Тоест, провели лекции, разяснили му колко е лошо това, информирали в училището му, поставили го под наблюдение… Общи приказки, от които ме заинтересува едно. Бил е, значи, ученик. При това в трети курс на „професионалната гимназия по селско стопанство“. На които „професионални гимназии“ /ама направо си е „дървено желязо“/ едно време викаха СПТУ-та и бяха добро стартово блокче за циганчетата. А днес, както ми разправяше един комшия – даскал все още – са просто място за прекарване на времето и официално получаване на някаква тапия. Е, все пак тоя Норди е имал желание поне външно да следва правилата на обществото.

Но – дотам. След тая история напуснал училището, дошъл тук, при баба си. И се препитавал де с каквото може. Общак им викат местните. Общ работник. Тук ден, там седмица, понякога лятото на строеж, зимата в някое заведение – чистене, лъскане. И винаги след работното време – дори клиентите в махалата не обичат да им се мотат из краката подобни.

Но и в тоя период имал конфликт със закона. Лек. Оплакала се някаква бегачка, че я задявал по време на кроса й…

Стоп!

Бегачка? Крос? Къде това? Така, така… Алеята… Че то си е повторение на престъплението… Или, по-точно – репетиция? Пак край реката, пак по това време, пак самотна жена. Която избягала и попаднала на полицай. Пък той задържал Норди…

Ама че карък… Жената избягала, полицаят го пипнал… А наоколо има и гора, и е пустош, и…

Та тоя е убил?

Може… Но някак си… Снимките в папката бяха разочароващи. Дори на тях се виждаше, че наистина е торба кокали. Някак си не се връзва с образа на убиец. Макар че – какви ли не съм виждал. Дори невинно русо момиче, спокойно удушило приятелката си, за да освободи мястото до харесалото й се момче…

На вратата се почука. Затворих папката, макар в управлението външни хора да няма, после викнах:

- Влез!

Влезе Симеонов. Стегнат – макар и в цивилно облекло, в него напираше службашът. Изправен, вдигнал глава, гледащ малко над челото на събеседника. Но при срещата с главния прокурор забелязах друго – очите му бяха сведени нейде към пъпа на началството. Умееше бившият ми състудент да се държи „в обществото“, както казваше някогашната ми съпруга. А това винаги носи невидими точки в очите на околните – особено, ако са по-висшестоящи…

- Как е, как е? Разкри ли убиеца? – подметна той и без да чака покана, изглежда сметнал, че почукването на вратата е предостатъчна учтивост при среща с нисшестоящ, притегли един стол и седна насреща ми. След което малко безцеремонно, с жеста на шеф, проверяващ с какво се занимава подчинения, взе едната папка…

- Какво да разкривам? – демонстрирах умора аз – Всичко е ясно. Опитвах се да разбера какво е накарало тоя Норди да убие, но тук няма място за психология. Боклук! Приискало му се – яде, приискало му се – спи, приискало му се – убива…

Това изглежда впечатли Симеонов. Облегна се назад и започна отдалеч:

- Така е… И се чудя защо трябваше да викат допълнителни сили за това келеменце. Май свършихте командировката. Кога ще се връщате?

Казано честно, очаквах го. И бях готов.

- Абе, ние можем и сега да тръгваме. Но трябва шефът да се обади, да нареди. Нали знаеш – ред да се спазва. Обаче, ще използвам добре времето. Мисля, че най-рано утре ще дойде заповедта му, един ден за тръгване… Казано направо – под секрет, нали сме приятели… Мисля два дена да си починем тук. Реката, долче фар ниенте, без надзор от шефове…

Симеонов се усмихна. Чаровно. И това го умееше. Даваше сто точки аванс на всяка кобра в подготовката преди захапването.

- Прав си. Почивай се… Впрочем, защо си губиш времето тук? И с тия прашясали хартийки? Откога се мъча да въведа пълна компютризация, но нали знаеш – бавно, много бавно се придвижва модерното у нас. Особено в прованса…

Последното ме жегна. Ега ти селяндура от жълтите павета! София навремето имала пет хиляди жители, когато я направили столица. Три хиляди турци, 1 999 цигани и един българин, на когото викали бай Иван Циганина. А сега – всичките кореняци столичани. Макар най-много дядо му да е дошъл от някое далечно градче…

Но се направих, че не схващам и поклатих глава:

- Че си прав – прав си. Ама често компютризацията е вредна. Особено в нашата работа. Това хакерите знаеш ли какви ги могат? Целият архив, всичката документация ще е отворена за тях… Обаче, и за друго си прав…

Леко се прозинах, закрих уста с ръка, хлопнах последната папка.

- Кому да звънна, че да ги сдам? Ще отида да пийна кафе. Нещо ми се дреме. После ако няма задание специално за нас – ще дръпна два-три часа спане в мотела. Довечера ще поразпуснем, утре ще се оправяме, в други ден ще сме готови за прибиране. И, ако нямаш нищо против – утре ще докладвам на шефа, че фактически нещата приключват тук…

Той нямаше нищо против. Дори се разписа, че получава папките и сам – сам! – ги взе, за да върне в архива.

Излезе и в този момент телефонът ми звънна…

11.

Здравчев. Като никога – бавно и отчетливо говорещ.

- Имаш ли свободно време? Да се видим на нашето място, а?

Защо пък не?

И отидох до площада с паметника. Класически провинциален площад, център на града. Няколко сгради в стила от 50-те години, няколко остъклени модерни кубчета, паметник, зелена площ, пешеходна зона, изнесени маси по парижки…

Видях го отдалеч. И той ме видя. А и двамата скучаещи пред една витрина младежи също. Очаквах ги. Вървяха след мен от управлението, тук внезапно изгубиха желание да бързат и се зазяпаха по интересните дамски парфюми.

По площада имаше доста хора. Но не забелязах от „специалните“, от „нашите“. Значи Здравчев беше без опашка. И, който ме е закачил – няма понятие къде са били хората ми. Само че сега вече му докладваха за срещата. Освен, ако младежът отляво не си говореше сам, а партньорът му се придвижваше почти умело към колегата.

Пресякох тревната площ, размахал ръце към Здравчев:

- Купи ли ги най-после? Ей, аман от вашите рибарски мании… Два часа за един спининг…

Той тръгна насреща ми и веднага се включи. Без да вика, но старателно повишил глас, рече ясно и разбрано за опъналия уши младеж:

- Бе, какво са два часа… Ама няма… Свършили ги, чакали нови от Букурещ. Обаче, ние сигурно ще сме заминали дотогава…

Тръгнахме към близкото кафене. И заехме първата маса до кашпите с цветята. Хем от едната страна ни закриваше върволицата минувачи, хем бяхме заели място, заобиколено от пиещи кафето си хора. Просто не оставаше празна маса, за да може някой да е наблизо и подслушва…

- Значи те охраняват – отбеляза Здравчев, без да обръща внимание на младежите, които се посуетиха, посуетиха, пък се разделиха и помолиха за места по далечните маси.

-  Значи… Кажи бързо и не забравяй, че разказвам виц…

Той се засмя високо – майсторство, овладяно от всеки държавен служител като крайно необходимо средство при комуникация с шеф, обичащ да демонстрира колко е интересен и оригинален…

После се наведе към чашката с кафето:

- Анка е в редакцията. Усилено пише коментар. Как бързо и решително полицията е разкрила убиеца. И се чуди кога ще ни предадат тоя Норди. От нея нищо няма да излезе – медиите в града са малко и малки. А собствениците им са всичко друго, но не и издатели. Търговци. Продават това, което публиката иска и харесва. И което е безопасно за бизнеса. Разкрития, разобличения, граждански позиции – това тук не го искай…

- То и в столицата няма подобни извънземни – казах – Но остави туй, друг път ще обсъждаме как пресата, телевизиите, радиата станаха преститутки, както вика един познат. Защо ме извика?

- Ами оставих я да пише и тъкмо се чудех какво още правя там – бях излязъл да поема чист въздух. Не само метафорично. И някакъв спря и поиска огънче. В мен – ни кибрит, ни запалка, таман да му обясня, той рече: „Предай на шефа, че Фюри го търси. При фонтана след два часа“. Та си рекох…

- Правилно – казах аз – Сега ще си пийнем кафето, ти ще викнеш келнерката и ще платиш, аз ще вляза до тоалетната. И ще се видим след час или два в бунгалото…

- Изчезваш?

- Все трябва да има нейде изход, стоката не я карат през тревната площ, нали? Намери Милчев и Василев, чакайте ме…

Натам беше лесно. Сервитьорката дойде, аз я попитах за тоалетна, тя ми посочи заведението, Здравчев извади портфейла, младежите се зазяпаха по него…

Вътре, показване на картата, измъкване през задния вход, бързо криволичене из съседните улички…

Фонтанът е друга градска забележителност. Намира се на три преки от паметника. Водата изригва нагоре, искри, блести, танцуват различни цветове за радост на малки и големи. Само че не е подходящ за среща. Твърде открито място. Та затова се прикрих зад колоните на театъра и внимателно загледах към фонтана.

Тогава се появи Фюри. Запали цигара,оглеждайки се, аз му махнах бързо, за момент надничайки иззад колоната. Тръгна бавно към театъра и спря до мен.

- Хубаво място. Никой няма да ни види… - рече той и изпуфка кълбо дим.

- Кажи сега – подканих го, но той не бързаше. Беше сигурен в прикритието ни, пък и май му се искаше поне малко да се отпусне.

- Срещнах кого ли не днеска. Говорих с някои хора, говореха с мен. Ако седна да ти разправям…

- Кажи направо…

- Ами Нордито е прекаран, както и предполагаме…

- Кои „вие“?

- Махалата. Да не мислиш, че сме дебили някакви, та вярваме на официални съобщения? Тоя льольо не може вързано агне да улови, та ще убива. Знаеш отде съм минал. И съм наясно – да убиваш се иска и някаква сила. Даже дрогата трудно ще те разпали. Момата е убита, вярно. Ама дали от Нордито… Има и друго…

- Кажи…

- Норди се похвалил преди време, че ще го вземат в полицията. Някакъв шеф му обещал…

- Шеф?

- Даже го показал на един авер. Какъв шеф, бе шефе – един сержант от управлението. Шеф… Но бил убеден, че трябва само да свърши една работа и ще го вземат за Джеймс Бонд…

- Аха…

- Да, бе. Нордито - Джеймс Бонд. Нещо го е прилъгвал оня, не знам защо…

- А кой е тоя сержант?

- Шефе, знаеш – не съм доносник. Ама ми се струва, че се опитват да закопаят това кретенче. Не ми е жал за него, но и мен, и махалата да вземат за идиоти…

- И кой е оня сержант?

- Митьо Дебелия. Шишков се казва, но си е и шишкав. За нищо не става. Ако подгони някое от нашите като крадне портмоне, ще пукне на петата крачка. Но е мръсник, говори се в града…

Кимнах. После го погледнах:

- Благодаря, Фюри! Много благодаря…

- Знаеш, шефе – не ща награди, ни милости. Ама ми е жал за онуй. То природата го била, била, пък и властта да го доутрепе…

12.

Подпрени на предната стена, колегите ме чакаха и тихичко си бъбреха. Явно нещо сериозно, защото не се чуваше смях – поне като за пред хората. А хора имаше. До първата барака – на управителя, бяха застанали двамата младежи от центъра.

Което беше добре. Значи няма други пуснати подире ни. Тоест – някой ни следи, но е с ограничен капацитет. И се налага младоците да използва. Обаче, и този факт беше показателен. Все още млади, неопитни, неошлайфани… Каквито имало, такива пуснал. Поне количество да има, щом с качеството е зле.

Освен… Пресичайки малкото площадче-паркинг, завъртях очи. Спокойствие, тишина, есенен мъглив ден, заканващо се да се излее небе… Хич не предразполагащи за слънчеви бани условия. Но край басейна – все още неизточен за зимата, имаше някого. Беше се разположил отсреща и симулираше събиране на тен. Гол до кръста в хладината?

Аха, и друг – върху кулата. Нещо почукваше по перилата, но само с един чук да се катериш там… Даже сандъче с инструменти не беше взел. Каквото докопал от багажника. На служебната кола – със сигурност…

И перденцето на стаята на управителя мръдна леко. Но това със сигурност не беше „наш човек“. Чак толкова некадърни не може да са. Сигурно самият управител любопитства. Да ти настанят четирима от службите е интересно, ама след тях да са залепени още две двойки… При това отделно една от друга. И всеки ти казва да не любопитстваш…

Е, какъв по-голям стимул за любопитния…

Тримата ме видяха и тръгнаха насреща ми.

- Успяхте ли да се поизмиете? Преоблякохте ли се? – попитах ги вместо поздрав…

Загледаха ме учудени, но заедно поклатиха глави отрицателно. Здрвчев се обади:

- Време нямахме. Кога по-напред – идваме и ти пристигаш.

- Това е хубаво – казах аз и се засмях – Захилете се, де… Какъв виц ви казах…

Разсмяха се като скърцащи в бурята стари дървета. Добре, че отдалеч звукът не се чуваше, а изгледът на няколко смеещи се мъже подсказваше едно: ведро настроение, вицове, закачки, нищо сериозно. За да увелича кефа на наблюдателите, с ръце очертах женска фигура. При това с такива гърди, че неминуемо щеше да пада напред на всяка крачка. После вдигнах ръка с четири разперени пръста…

- Ей, ама ти се увличаш – каза Здравчев, наистина разсмял се.

-- Нали заблуждава противника – блесна с белите си зъби Василев – Можеше и един пръст да е. Даже свит…

Спазвайки субординацията, Милчев се сдържаше, ама сега и той се разхили…

- Така – казах – Заблудихме ги. И тия младите, и ония на басейна. Не гледай! – изсъсках към Милчев – Един на кулата, един отсреща. Явно младите са за отвличане на вниманието.

- Въпросът е – защо? -  каза сериозно Здравчев, после пак се разсмя. С малко зор, но почти естествено.

- И аз се питам… Сега – бързичко. Милчев, отиваш в гаража. От тук, от там, заобиколно, но искам вътрешна информация за сержант Шишков. Каквото успееш… Здравчев, Василев – същата цел, но при вашите хора. Аз отивам в управлението, ще дремя там и пътем, така – на сън, ще поговоря с някои хора.

- После? – попита Здравчев и пак се разсмя.

- После сме на вечеря. Ще се видим при фонтана, а там ще си изберем заведение. Като за нас…

Потупахме се по раменете и се разделихме. Който – накъдето.

С което затруднихме наблюдателите. И те избраха логичното – тръгнаха и четиримата подире ми…

13.

 Пък нямаше защо. Тъй като ги отведох до управлението. Където спрях пред входа, смесих се с групичката пушачи, излезли за поредна глътка животворящ чист цигарен дим, разказах един виц, изслушах още два, небрежно подметнах реплика за демонстриращите коремно благополучие полицаи, весело приех няколко случки с някои местни забележителности под пагон, внимателно заделих в секретния ъгъл на мозъка две истории за сержант Шишков, старателно отделих от по-нататъшните откъслечни разговори по двойки и тройки няколко вметвания за него…

Информация в малкия град има много. За всекиго. И това, което всички знаят, и това, което обектът се е опитвал да скрие, и това, което е просто невъзможно, обаче за разговарящите е реално, тъй като са убедени, че не се е случило само защото не се е случило, но би могло да бъде…

Полицай. От ония, които в един момент напълниха службите. Опитните професионалисти или се пенсионираха, или намериха по-добре платена работа, или напуснаха страната. Тогава нахлу млада вълна. Някои с желание, други с определена материална цел, трети нямаше къде другаде да наместят некадърността и амбициите си. От които е и Шишков. Вече със солиден стаж, с нищо не изпъкнал, подозиран за доста неща, но без да остави следа. Идеален за началниците си – изпълнителен, не прехвърлящ мярката – нито в старанието, нито в рушветите, нито в мързела. Умее да приема каквото трябва и да го дели с когото се налага. Без да проявява алчност или селяндурски тарикатлък.

Поради което сега бил в специалната група на заместник началника Симеонов…

Симеонов?

Трепнах. Добре чух – Симеонов. Небрежно подхвърляне на реплика, малко смях и… От началото на годината Симеонов оглавявал специална група за борба с престъпността. Битовата – за организираната си има други служби. Проучвали, съставяли досиета, разработвали програми… И сред хората, натоварени с този – наистина – интелектуален труд, бил Шишков. Шишков, за когото някой спомена, че бил неограничено ограничен…

Но пък явно изпълнителен, щом му дали даже отделен кабинет в управлението. Близо до нашето складче, при това…

Интересно, интересно…

В това време двамата младежи пушеха усилено на отсрещния тротоар и старателно не гледаха към нас. Толкова старателно, че не можех да не ги забележа и да не попитам какви са тия странните там…

Е нали ти споменахме за групата на Симеонов? Млади кадри, обучават се при него…

Така, така… А по-възрастните? Видях и тях – заобиколиха главния вход, минаха към паспортната служба, която, разбира се, беше почти отделена от управлението. Почти – тъй като със сигурност имаше вътрешни връзки. Няма да оставят служителите там при всеки нужен случай да заобикалят сградата, я…

Не попитах, но бях готов да се обзаложа, че и те са от този отдел. На Симеонов. Моят любезен колега от студентските години…

Следва...