За специалистите по надзор на свободата на словото и фантазиите. Тази история е напълно измислена – чух я  в градската баня, но не видях кой разказваше, защото имаше много пара, очите ми бяха сапунисани, наоколо се буташе бая народ…

И хич не съм съгласен с изложеното в нея, ама я чух. Пък не мога да се въздържа да не разправям измишльотини. И вие ще я видите.

Докато четете - наблюдавайте кой е зад гърба ви. Да го пази, разбира се - никой никого не следи и не цензурира...

1.

Островът е голям почти колкото България. Но тук живеят половин милион души. Малко, обаче надали някой ще се сети да ме търси сред тях. Още повече, че по документи съм сърбин.

Малко помощ от приятели, намеса на някои „познати“ – и готово. Далеч съм от опасностите. Поне засега. И поне така се надявам…

Не, че ме е страх. Но не виждам смисъл да легна на дръвника сам, със себеотрицанието на мъченик. Не съм и няма да бъда. Но и за борец не ставам. Системата е убийствена, управляват я престъпници. Не само според извечния морал, а и според законите, създадени под техен надзор.

Така че – ето ме тук. Островът е – меко казано – доста студен. И като климат, и като място за човешки сборища. Има равнини, има планини, има заливи. Красиво, много красиво… И студено. Лятото е доста прохладно, зимата пада малко сняг, но студът си е навред. Както и мъглите – мога да се закълна, че през трите месеца тук едва седмица се събира с ясно време. Още повече, че избраното място за живот е далеч от населените пунктове, да не говорим за няколкото града.

Все още има място за заселници на острова. Нуждаят се от работна ръка. А моряците имат нужда от точни данни за времето. И без много церемонии – само един доста дълъг разговор, в който се постарах да демонстрирам добър английски, хубави познания в областта на климатологията и скромност в поведението, ме назначиха в тая дупка на географията. А от казармата помня, че от стрелба най-добре те укрива окопът, дупката, трапът…

Е, трябваше цяла седмица да чета по темата, но какво да правя в онова малко холандско градче? Налагаше се да почакам за транспорт – няма да спя само. Пък и човекът от фирмата ме предупреди къде ще бъда, подготвил беше и някои книги. Кои на български, кои на английски. И, докато подготвят солидни документи – учех. С полза, както очаквах…

Перлов го нямаше, но името му тежеше и посмъртно във фирмата. А и беше оставил указания – в случай на нужда, да се помогне на полицая. На каквато и да е цена…

С което се разплащаше. Той не обичаше да е длъжник. Нито аз покойник…

А всичко започна от оня следобед, когато ме извика шефът. Подозирах за какво и хич не бях във възторг…

- Чу ли за убийството на журналистката? – ме емна от вратата.

- Да… И миксерът вече го обсъжда…

- Миксерът – изхъмка той – Миксерът може да бръмчи, но няма думата. А шефовете имат…

Седнах без покана. Очертаваше се дълъг разговор.

- Пак ли ние?

- Ами проявихте се при разследването на обвинения комисар, трябваше да очакваш нови кални и мръсни задачи…

Очаквах. Добре знаех действието на закона за световната гадост…

- И сега?

- Сега – събираш екипа и напред. До там са сто километра. Там е министърът, там е главният прокурор…

- Аха… Значи има заподозрени…

- Не се опитвай да се шегуваш с тях! – направо подскочи той – Не се опитвай!

- Добре, де… А ще трябва ли да разследваме? Или само искат да подпиша каквото са подготвили…

С шефа сме в добри отношения – доколкото може да са началник и подчинен, комуто не пука от звезди и титли. Но явно в този случай…

- Хубаво, шефе. Сериозно – подготвям се. Ще взема Здравчев и Василев. Каменов остава…

- Защо?

- Не се ли сещаш? Не сме дърти, с опит сме, някак ще се оправим. Ама той е още аджамия…

- Полицай е…

- И младоженец… Остави го настрани. И ти разбираш – задава се месомелачка. Бъди човек…

Той чак изхриптя:

-- Човещината няма нищо общо с професионализма. А Каменов и без това нямаше да пусна – има тук едни задачи за него…

Ей, още не е баш прогнил старецът…

2.

В колата беше тихо. Милчев на кормилото, аз като шеф до него, Здравчев и Василев отзад. Мълчахме…

- И сега ние какво ще сме? – каза изведнъж Василев – Разследващи, съветници, козли упощения…

Там е работата, че и аз нямах представа. Шфът каза обтекаемо и неясно:

- На разположение на началника на полицията. Ще помагате, ще консултирате…

И даже не ми даде да попитам. Каквото и да е…

- Върви, върви… Там ще разбереш. Началници има много…

Има. Не е да няма. Ако убият някоя баба на село – най-много кметът да дойде. За полицейски шеф, за местен прокурор, да не говорим за патолог… Дума не става. Труповете карат в града, местният полицай най-често е главен разследващ. Пък той има поне пет-шест села на главата си. И най-много веднъж седмично успява да мине през тях. Отделно писарската работа.

Обърнах се.

- Тате каза – ще видим…

Но никой не се засмя на стария виц.

- Имам едно предчувствие… - каза Здравчев…

И защо ми го каза това? И аз имах предчувствие. При това доста обосновано. Още не бяхме прецакани, но точно за това ни чакат. Обаче… Обаче, има поговорка: предупреден – значи въоръжен…

- Имаме ли някаква информация? – попита Здравчев.

- Знам колкото и ти – казах – От интернета, малко от телевизиите…

- Уффф… - изхриптя той… После се прокашля – Ама да видим. Значи – убита журналистка…

Василев още по-скептично изпръхтява. И се обажда кисело:

- И пингвинът се води птица… Казват журналистка, други споменават, че била някаква шефка в местна кабеларка, трети я определят като говорителка…

- Предаване водела – уточни Милчев, без да откъсва поглед от пътя. При мен няма деление по чинове и рангове докато работим. И шофьорът е полицай, и той има очи и акъл. Така че го поощрих:

- Какво предаване?

Милчев се взираше в тесния, изровен, далеч от телевизионните рекламни новини път:

- Казаха, че била канила някакъв чужд журналист и той ги наприказвал едни за властта…

- Ама той – не тя – опонира му Здравчев. Както си го познавам, играеше адвокат на дявола. Скептик, търси слабите места на версиите ни…

- Важното е, че тя го е поканила – възрази Василев – Дала му е трибуна…

Намесих се.

-- И какво от това? Тоя го видях по една от големите телевизии – не помня коя от трите. И в колата го слушах… Пускат го там – значи тя не е някаква рушителка на забрани, камо ли той да е герой и борец…

Настъиа тишина. И пак Здравчев:

- Аз, знаеш, обичам да ровя в интернета. Не толкова новините, колкото коментарите отдолу им. Казват хората маса работи…

- Казват… Бе, пълно е с тролове – изсумтя Василев.

- Има го – съгласи се Здравчев – Ама човек се научава да ги прескача като кална локва. С времето свикваш да подбираш кого да четеш…

Заинтересуван бях. С него работим от години, но не знаех, че и той така четял. Подбиране му е майката…

- Какво казват?

- Какво… Гаднички работи. Убита била заради това предаване…

-- Чакай – този път аз бях скептикът – Чух и аз за това, ама предаването е било преди месец. И чак сега да я убият…

-  Това и мен ме съмнява – обади се Василев – Чак толкова подготовка… Градът е глуха провинция отдавна. И ние сме в мъглата, ама тия хептен. Ако някого убият там при обир на улицата – мислите ли, че ще се вдигне шум?

Милчев пак се обади зад кормилото:

- А какво ще кажете за човека, дето преди месец се подпалил в града?

Обърнах се рязко наляво, към него:

- Какво? Кой? Кога?

Милчев беше доволен:

- Ето – и вие сега чувате. Може да са казали по някоя местна медия, но в централните – ни звук. И журналистите им… Смятам, че ако я бяха убили при катастрофа или при обир – нямаше изобщо да се чуе извън района. Пък сега…

Навлизахме в града.

- Към управлението ли? – попита ненужно Милчев…

3.

 Метнах пътната чанта върху леглото до прозореца; Винаги бързам да вляза пръв в хотелска стая и да заема удобното място. Хем съм на свежо – и зиме не затварям прозореца, хем далеч от вратата, та да не отварям на влизащия, хем съм на удобно място, откъдето наблюдавам света отвън. Тъй като работата ми не позволява време за любуване на природата, налага се да я гледам като в харем – отдалеч и безопасно…

Нареждането беше да отидем в мотела. Там ни настанявали засега. Е, мотел – но в града, до хубав парк, на две преки от управлението. Навън е класически тип, по модел от американските филми – влизаш, отляво бунгалото на управителя, там винаги има дежурен, в центъра площадка за паркиране. Така всяка кола може да е пред вратата на собственика си. И на другия край – басейн. Без хора наоколо – есен е. Но водата понякога проблясва под пестеливите слънчеви лъчи, та малко живва всичко.

Иначе – май бяхме единствени посетители. Или другите са нейде по работа из града. Че в тоя сезон кой ходи на почивка? Да не говорим за курорт – какъв курорт тук…

Здравчев зае другото легло. А Василев и горкият Милчев се настаняваха в съседното бунгало. Горкият, я… Само веднъж бях в командировка с Василев, в една стая ни настаниха. Не казвам, че спах… На тоя човек гърлото е индустриална зона. При това в строеж. Не можеш заспа – дори глух да си…

В управлението,разбира се, отдохме най-напред. Там  нямаше никой от началствата. Събрали ги на пресконференция. Затова пък дежурният ни очакваше. И изпрати с нас един сержант – да ни покаже де е мотелът, в които ще сме, да уреди подробностите там, а после да ни заведе на брега. На местопрестъплението…

Затова нямахме време дори за душ, смених само ризата, захапах някакъв сандвич – предполагам взет от музея, отдел предисторически, платих го като че е златен на управителя, и се тръшнах до Милчев в колата…

- Наляво… Сега зад тая горичка… Ето – сочеше пътя сместилият се между колегите отзад сержант.

Слязохме, огледахме се. Реката се точеше бавно напреде ни, гората свършваше на няколко метра от ситния речен пясък, имаше оградителни ленти, виждаха се скучаещи репортери, спирани от гледката на няколко униформени…

- Тялото е намерено там – посочи сержантът – Зад ония храсти…

- А тая пътека? – попита Здравчев.

- Бетонна е. Отдолу има колектор, минава и голяма тръба. Някъде към сто метра е трасето. Удобно за крос, а и натам преминава в асфалтов път. Навремето тук имаше някаква спортна станция, беше уредено, градски автобус идваше. Но сега…

Позната картинка. Навремето… Което беше преди трийсетина години. Но за хората „отдавна“ беше се превърнало в пред историческо. По-древно и от античността. От нея поне нещо останало, а почти всичко от „онова“ време някои бързаха да разрушат. Помен да не остане…

- Да вървим – казах.

Сержантът ни поведе по тясната пътека към храстите. Заобиколихме туфата, пред нас се очерта поляна – нейде трийсетина квадрата.

- Тук? – попитах.

- Тук – каза кой знае защо шепнешком сержантът.

Попитах, за да настроя хората си. А то си беше ясно – мястото на тялото обозначаваше жалон с червено флагче, дори очертанията от бяла боя се бяха запазили – времето беше сухо. Наоколо се виждаха колчета с байрачета – къде бяха намерили вещите ка убитата…

Спряхме и се заоглеждахме. Навик – най-напред обстановката, после по детайлите.

Наоколо имаше някакви хора, но не се вглеждах в тях. Щом са тук – значи колегите са ги пуснали, тоест, има защо…

И чух леко писклив глас с претенции да е мъжки:

- А тези какви са?

Обърнах се бавно, спокойно огледах леко търкалящата се насреща ни пухкава фигура – властно връхлитаща като евнух в харема…

Подире му подтичваше висок, кльощав мъж, опитвайки се хем да е до него, хем да е на уставно-учтиво разстояние…

- Колегите, които ще ни помагат – каза високият, а ние застинахме на място. Не сме подчинени пряко на главния прокурор, но и не бяхме наясно във властовата организация кой е лейтенант, кой сержант. За капо ди тути капи всички знаеха…

- Полицаи? Ясно…

Представих се, измъквайки от дълбините на съзнанието си спомените от войнишкото време, когато ротният старшина изпробваше всички гадости върху мен след като научи, че съм приет висше и ми остава само да дочакам уволнението.

- Вижте, колега – каза прокурорът, опитвайки се да бъде величаво вежлив, но, разбира се, не усещайки, че ме засегна с обръщението – Тук се събрахме доста хора. Вашата група ще е резервна. Когато трябва – ще извикаме някого от вас. Или всички – според необходимостта. Засега сте свободни…

А после се сети, че войникът не трябва да има свободно време и допълни:

- А, за да не скучаете – засмя се, явно се мислеше за шегаджия. Което поддържаха от свитата му, обслужващите го веднага се разхилиха – Та, да не скучаете, огледайте града, усетете средата, поговорете с хората… Може да попаднете на нещо… Не, че го вярвам – но може пък… Имате картбланш, не се застоявайте в хотела…

- Те са  в Източния мотел – поясни му високият.- Още по-добре. Обикаляйте, оглеждайте… В града е пълно с журналисти, омешайте се с тях. Но да знаем накъде сте. Може да потрябвате…

И, без да ни обръща повече внимание, се затъркаля като живачна сфера към жалона с червеното флагче. Свитата му се оттече подире му…

- Ясно? – казах на колегите. Кимнаха. Какво повече да говорим… Не обичахме да псуваме… Макар в тоя момент да се чудех защо се сдържам…

4.

Стаята беше класическа – десетина квадрата, две бюра, три стола, пейка до вратата. И два стелажа, на които е имало нещо струпано – личеше си по прашните черти отгоре лавиците, които лавици  двама цивилни изнасяха.

-- Склад беше – каза застаналият до вратата непознат. В хубав костюм, с вратовръзка, ниско постриган. От пръв поглед се виждаше – шеф.

- Карачоров – кпредстави се той и безпогрешно се насочи към мен, разпознавайки старшия.

И аз безпогрешно чукнах токовете на обувките, разбрал, че това е местният полицейски началник. Той учтиво се ръкува с всички, вдигна леко вежди, разбирайки, че тук е и шофьорът-сержант, после застана до вратата.

- Извинете, колеги, но управлението е препълнено. Заехме даже един етаж в пожарната – добре, че е до нас. Тая стая освободихме по спешност. Нали сте резервна група, със специално предназначение. Е, засега нямате ангажименти – всички наши хора са по задачи. Ще ви донесат нужната документация – четете, навлизайте в делото. Ако потрябвате – ще ви извикаме…

Обърна се, но внезапно спря. Сети се за нещо.

- Главният прокурор ви даде добра идея. Така че – оставете телефоните си за свръзка и вървете. Препоръчвам ви да се разделите. Шофьорът ви може да почака в гаража. Там са на дежурство поне петима от нашите, тъкмо ще е готов с колата си. Не се знае какво може да открием…

Излезе, без да успеем нищо да попитаме. А и защо да питаме? Усещах – в началната бъркотия някой е поискал помощ, набързо са извикали група от нашия град. Наблизо бяхме, логично е. После явно са разбрали, че сами ще се оправят, но нали трябва да се покаже размах…

Влезе младичък полицай, натоварен с няколко папки. Остави ги, обърна се като на парад и измарширува двата метра до вратата.

Спогледахме се и се засмяхме. После взех горната папка. Отворих следващата – същото съдържание… Що хартия е отишла… Но демонстрират използване на технически средства и показват на босовете колко са активни…

Зачетохме се… Стандартно – рапорти, данни за убитата Маринка Манолова, протоколи от разговорите със свидетелите, с близки, съседи, познати…

По едно време вдигнах глава.

-Абе, вашите папки са със същите документи. Но – някой да е открил протокол, рапорт, доклад, в който да се споменава името на намерилия трупа?

- Ей, таман мислех, че в моята папка е пропуснато – рече Здравчев.

И при другите име нямаше…

Странно! Значи – в събота по обяд полицейски патрул отишъл край реката да провери сигнал за намерена мъртва млада жена. Убита била зверски – от пръв поглед се виждало. Разголено тяло, окървавена, разкъсаните дрехи също в кръв, едното око почти избито…

Патрулните веднага се обадили в управлението и машината се завъртяла. Спор няма – действано е по правилата. Отцепили района, направили оглед, тялото закарали в патологията…

Прегледах протокола от аутопсията внимателно. Изнасилване и убийство. Бая як трябва да е престъпникът – младата жена е била маниачка на спорта. Отбелязано беше, че редовно ходела на фитнес – залата беше наблизо, преди това правела крос по пътеката, обикновено пробягвала нейде към пет километра…

Вдигнах глава… Пет километра… Няколко пъти пробвах и аз да се заема с крос, но… Абе, останах си с добри обещания от типа „Утре сериозно…“

Убита с няколко удара по главата – единият много силен, довел до счупване на черепа. Чак костта била пукната и хлътнала… И, ако е зашеметена преди изнасилването, липсата на съпротива е разбираема. Така че търсенето на супер шампион остава само теория.

Огледах стаята. Колегите също бяха спрели с четенето. То и не беше много.

-Папките дайте тук! – казах и посочих предното бюро – Здравчев, оставаш, докато дойде дежурният, предаваш документите срещу подпис, после си свободен да обикаляш града…

-Аз имам… - започна той, но го прекъснах бързо…

-Имаш, имаш… Но време нямаме, затова ще говорим, когато се видим. Като свършиш с документите – звънни ми, ще ти кажа в кой район да отидеш…

Познаваме се отдавна, та не му беше трудно да ме разбере. И останалите само закимаха…

Виждате ли – аз съм старо куче. И доста неща научих – и по лесния, и по трудния начин. Едното от тях – важни въпроси не обсъждай в непозната обстановка. Да, току-що бяхме пристигнали, още нищо не бяхме видели или чули, но…

Хайде да я караме като в минно поле…

И без това най-опасните мини са прикрити като най-безобидни неща…

/следва/