May 21, 2018, 7:51 AM

 Нощ в участъка 

  Prose » Novels
855 1 11
Multi-part work
14 мин reading

17,00 часа

-       Не, не… Недейте му казва, че съм звъняла… Недейте…

Тя отпусна бавно телефона, а тежестта на апарата свали омаломощялата й ръка до пода. Главата й се снизи постепенно и бузата й опря в килима…

Пребита, с кървавите петна по лицето, с полузатвореното ляво око, малко напомняше на русото синеоко момиче, което се усмихваше от сватбената снимка на стената. Нямаше да я познае дори слабичкият, с полуразвята дълга коса младеж, гледащ я едновременно с почуда и неверие, че най-после тя официално е негова съпруга…

Телефонът рязко иззвъня. Тя вдигна апарата, натисна копчето:

-       Ти си мръсник! Ще му кажа… На всички ще кажа… А те смятах за приятел…

От другата страна някой рязко и неприятно се изсмя…

-       И знаеш ли кого извиках – каза тя гневно, надигайки се с последни сили – Не, не позна… Ще дойде…

От другата страна се чу рязко щракане…

Тя се отправи към банята. Не можеше да се появи такава пред човека…

Ех, защо стана така… Не трябваше да се скарват със Симо… Първа любов, първи мъж, първи брак… Но бяха млади, много млади. И тя реши, че вече всичко в живота е нейно…

А той тръшна вратата…

С Марин й беше добре. Не оная голяма любов, без пламъци и страсти – но добре….

А сега…

Външната врата се отвори. Кой беше? Та ключове имаха само тя, Марин и…

На прага се появи сянка…

 

18,00  - 19,00 часа

В края на работния ден винаги съм нащрек. И най-често има защо. Според закона за всемирната гадост, точно тогава се случва нещо. Почти никога не добро. Поне да беше нещо нормално…

Та и днес. Оглеждам документите по бюрото. Нищо особено – две кражби, които можеше да почакат до утре. Още повече, че Кайо Попа вече сме прибрали долу в ареста и той със сигурност обмисля как да пропее, какво по-малко да каже. Може да почака до утре – тъкмо ще е втасал. Макар че за опитен крадец като Кайо… Но пък на тая опитност разчитам – знаеше си уроците, разбираше ситуацията, сега трябваше да обмисли докъде да признава…

Поглеждам към екрана на компютъра. Всичко е затворено, електронната поща е празна, изпратих преди малко отчета за месеца до шефа. Можеше да му го занеса принтиран – ей я вратата му, зад ъгъла на коридора е, но… Нека се потормози малко с компютъра… Дребно отмъщение заради факта, че е началник…

И реваншът му идва почти мигновено…

Звън…

Натискам бутончето с надеждата, че ще ме пита къде да намери пресни омари за вечеря с Анджелина Джоли…

-       Ела! Спешно…

Барем да беше попитал дали съм още в управлението…

Но няма смисъл – изключвам телефона, оглеждам се, затварям вратата. До утре заран…

Пожелание, което само не вярва на себе си…

Чунким не знам какво следва…

Познавам, разбира се…

-       Спешно! – посреща ме той още от прага…

Ама, разбира се… То кое и кога не е било спешно… Да можеше да ни дадат една машина на времето, та да се появяваме на местопроизшествията преди бандитите…

Че съм се размечтал…

То екрана на компютъра съм си донесъл от дома, синът ми даде пишещата си машина, че не я ползва от двадесет години, дъщерята веднъж, минавайки от тук, ми остави завесата, която била ушила за кухнята си, та имам свястно перде на прозореца, аз за машина на времето съм се закахърил…

-       Не гледай така, ами действай…

Скромно и послушно отговарям:

-       Слушам, шефе! Но ако ми кажеш и какво да правя…

Той се плясва по челото:

-       Боже, ама и аз…

-       Знам – съчувствам му – Отдавна се забелязва…

Шефът ми отправя зверски поглед…

-       Абе, ще те видя аз като станеш на моите години…

Които са цели петдесет и пет – миналия месец черпи…

-       Слушай сега… Отиваш в Трети участък…

Подмолно в душата ми се надига стон. Трети участък… Марков, центъра на града, новобогаташите и гъзарчетата, баровете, проститутките, наркотиците…

-       Задържали са Гергов…

Хвърлям учуден поглед…

-       Гергов, бе… Учителят… Дето по телевизията…

Сега и аз кимам. Градът не е голям, познаваме се. Особено по-известните хора – кмета, Шалаврата – просяка, госпожа Теодора от кафенето до общината, братята Кръстеви, Красьо Розовичкия, покойния Перлов… И, разбира се, Гергов. Вече пенсионер, изучил маса народ, постоянно влизащ в конфликт с началници и родители, обичан от децата /някои вече на петдесет години/, чест гост не само в местната телевизия…

Не ми е преподавал, но знаех доста за него. Достатъчно, за да го поздравявам при среща…

Поглеждам учудено шефа…

-       За убийство…

Ха сега де… Ако Гергов… То какво остава…

-       Върви, върви… Там ще разбереш, на място. Имаш всички правомощия… И вземи някои наши хора…

Това е добре. Щото в тоя Трети… Като почнеш от Марков… Абе, предпочитам с тях да не работя. За извънработни срещи и дума да не става…

-       Здравчев, Каменов… Василев мисля, че е още тук…

Смръщвам се. Тоя… Бяхме в курорта при петорното убийство. Не направи някакви гафове, но не мога да изрева от кеф, че ми го препоръчва. Все пак, кимам. От Управлението е – по-дружко си е…

-       Шефе, нещо поне кажи…

-       Какво точно искаш? Какво? – въздъхва той и се мъчи да бъде точен и безпристрастен – Извикал полицията заради убийство. Млада жена, бивша негова ученичка. Ония веднага се обадиха тук и го задържали… Остави другото, но го сложили долу, в ареста… Та се накарах на Марков, извели го, сега те чака някъде в участъка…

-       А за убийството?

-       Не знам… Нищичко не знам… И на теб нищо няма да кажа. Искам да си непредубеден… После ще чакам ти да кажеш…

Ясноооо…

-       Тоест – отиде ми тая нощ…

Шефът ме поглежда с надежда…

-       Ако и сега се справиш за една нощ…

 

 

19,00 – 20,30 часа

Полицаят на входа внимателно разглежда картата. Познава  ме добре – помня го от акцията в клуба. Изглежда, обаче, има специална задача – да покаже на дошлия, че е гост тук. При това нежелан…

Зад голямото стъкло отляво виждам как новият дежурен приема задачата си. Познат ми изглежда… Ами да – Карацончев. Беше с нас в курорта. Имам добри впечатления за него – сериозен, отговорен, интелигентен човек. Даже се чудех защо не е изпратен на курсове – да държиш подобен човек като редови полицай си е разхищение на кадрите. Но – тук е участъкът на Марков. А Марков има свои правила. Първата точка от които е – умните не се толерират…

Щраквам шумно обложката, прибирам картата и тихо казвам: „Мирно!“…

Изпъва се автоматично…

-       Къде е Марков?

Нейде в полутъмната част на неголямата входна заличка се чува провлаченият му глас:

-       Тук съм, тук…

И се показва самият той. Слаб, среден на ръст, с леко високомерно и гнусливо изражение. Поглеждам бавно – с еднакви чинове сме, а и съм изпратен от началството:

-       Марков, не ви ли предупредиха за идването ни?

Засечка… Няма как да излъже, не му се и ще да демонстрира пред подчинените си елементарна култура…

-       Виж сега…

-       Колега, на „ти“ разговарям само с приятели и близки. Нека спазваме правилата, а?

Марков е лошо ударен – пред подчинените, които ще има какво да обсъждат. Неетично, ще кажете… Тук етиката няма думата. Имам задача, чака ме трудна работа, нямам време да създавам властнически илюзии и да галя егото на подобен тип…

-       Заповядайте, колега – натъртва той и отваря вътрешната врата…

Мълчаливо го следваме. Ние – аз, Здравчев, Василев. Каменов е успял да излезе след работа от Управлението, но се свързахме с него и скоро ще се присъедини…

Пред кабинета на Марков на третия етаж - с номерче 33,  спираме. Махвам с ръка на двамата колеги да останат, влизам…

Марков уверено се отправя към бюрото си. А аз небрежно сядам на малкото диванче до стената, подминавайки специално сложения за посетители стол…

-       Е? – питам тихо, с тон на ревизор – Какво всъщност е станало?

-       В банята на апартамента си е намерена пребита и  застреляна Мина Димчева. Млада жена – на 30 години, омъжена, без деца. Работи в „Импекс трейдинг Салоники“, българо-гръцка фирма, мъжът й е шофьор на такси, търсим го… - усещам нежеланието на Марков да докладва, но нямам време да приглаждам настроението му…

-       Защо е бил задържан Гергов?

-       Когато полицаите отиват, той е бил във входа на кооперацията. Казал, че бил извикан от убитата, но те не са сигурни дали е влизал или излизал… Качили се всички горе и заварили кървавата картина. Входната врата била отворена, банята е насреща – веднага разбрали, че е убийство…

-       Но кой е извикал полиция?

Марков изведнъж се сепва. Нещо май, все пак, го разтревожва:

-       Ние получихме сигнала от 112. На тях се е обадил мъж и казал, че на тоя адрес стават лоши неща. После затворил, но накрая добавил: „Май е убийство“…

-       Телефона засекли ли са?

-       От джиесем, с предплатена карта…

-       Непознат ви вика, вие отивате и задържате първия попаднал?

-       Освен това…

-       Да?

-       Изпратих веднага хора да обискират дома му…

-       Със съдебна заповед?

Марков за пръв път се смущава:

-       Не… просто го попитах пред свидетели има ли нещо против. Той се съгласи веднага. А нашите хора са намерили в антрето пистолет, с който скоро е било стреляно. Направо цевта вони…

-       Поемни лица?

Марков се смущава още повече…

-       Нямахме време… Но има рапорт…

Мълчаливо кимам… Бързал, за да докладва как е разкрил престъплението. И сега има пистолет, който трудно ще бъде приет за доказателство… Подобни грешки не би допуснал дори курсант. Или по-скоро – не би трябвало да допусне…

Представям си реакцията на шефа при доклада ми. Направо няма да повярва. Та това са азбучни истини…

Които не пасват на елементарщините, въртящи се в главата на Марков…

-       Пистолетът какъв е?

-       ТТ…

-       ТТ ли? – почти зяпвам – ТТ?

-       Да, и ние се учудихме. Отдавна не са в употреба, дори на черния пазар не се търсят. Евтини са, но са тежки, неудобни, засичат…

-       Ха…

-       За чудене си е. Професионален убиец не би тръгнал с такъв. Но е възможно Гергов да го е държал за всеки случай…

-       И какъв е случаят? – питам иронично – Отишъл да обере апартамента на шофьор на такси и дребна служителка?

-       Не зная – рязко се дърпа той – Заподозреният да отговаря…

-       Отпечатъци? – питам с надежда…

-       Огледаха го нашите, сега е в централната лаборатория. Но няма видими…

-       После?

-       Ами после се обадиха от Управлението, пуснах Гергов от ареста, сега чака в един свободен кабинет – тук, на тоя етаж. Тридесет и седми…

-       Добре, ще говоря с него…

-       Няма ли да има разпит?

Поглеждам го. После местя поглед през прозореца, тъй като съм готов да кажа много истини, неподходящи за слушане. Та дори от подобен фанфарон…

-       Колега, гражданинът Гергов е задържан без законово основание. Улики няма, доказателства няма, свидетели няма… Има намерено оръжие, което е напълно възможно да е подхвърлено… Впрочем, вашите хора направили ли са оглед на вратата и антрето му?

Марков отново леко се смущава. Ставам и отивам до вратата.

-       Здравчев, обади се в лабораторията. Нека пратят човек с теб в дома на Гергов. Вземете поемни лица, по пътя ще ти продиктувам номера на заповедта за обиск…

Обръщам се към Марков:

-       Може ли? – а той вече се надига от бюрото. Нямам време да чакам кой кабинет ще определи за нас, затова хващам телефона. Разговор с шефа, после той затваря и след няколко минути ми диктува номера на заповедта за обиск…

Ставам и поглеждам Марков:

-       Колега, къде да се настаним?

Той ни повежда по коридора и ни посочва вратата с номер 36. След което ми подава папката с документите, събрани досега. Пътем споменава колко зает бил тая вечер, каква важна среща имал с двама депутати, как не му се искало да закъснява, защото кметът и областният управител само него чакали за важно съвещание…

Изтъркан номер, разбира се. Но добър повод да се измъкне от ситуацията. А и ние да се отървем от него…

Пък и Илия Марков е известен като „рибката“. Назован от неизвестен полицай на ония рибки, дето се въртят гордо пред муцуните на акулите, чистят им зъбите, крият се около покровителя си… А Марков много обича да се хвали и да споменава „случайно“ имена, да цитира – според него – умни изказвания, да показва снимки с властимащите… Което лично мен ме дразни с откровената парвенющина, та гледам да избягвам компанията му.

Затова съгласно навеждам глава, когато с възможно най-кралска учтивост ми кима за довиждане – а може би се надява за сбогом, и тръгва към стълбището…

Поглеждам Василев:

-       Виж сега, наясно си, че тая нощ спане няма да има. Обади се комуто трябва, а после иди при дежурния. Там трябва да е цялата информация за убитата. Ще ме намериш в 36 стая…

Грабвам телефона си. Звъня във фирмата, с чиято предплатена карта е направено обаждането до полицията. Диктувам номера и следва обещание, че ще ми се обадят бързо – не е трудна проверката…

 

» next part...

© Георги Коновски All rights reserved.

Реално историята не е станала. Героите са истински - но все още не са в ситуацията, описана тук. Разказах възможното развитие на събитията, познавайки - мисля, че добре - хората. На Мина, Стефанов, Марин са нужни или по една буква, или махане на някоя и друга от имената. Благодар е реален младеж, даже е качил в тубата клипче с песен. Но... Имам си едно на ум, дано не съм прав...

 

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??