Нощ е. Аз и тя спринтираме през адски гъста гора, има доста храсталаци покрай едва забележимата тясна пътека. Гонят ни освирепели вълци...  има пълнолуние и силуетите ни се открояват в полумрака... държа я за ръка и я водя, а тя ме следва... чува се засиленият ни, ускорен дъх, изморени сме, аз съм сравнително спокоен, тя е уплашена... тичаме в посока на луната... достигаме пропаст, до нея има въжен мост, вече сме излезнали от гората... мостът изглежда доста нестабилен, чувам неуверения ù глас:  
 
- Моля те... ще се пребием...   
 
Баща ми беше професор по математика и знаех от него всички уравнения на механиката... виждах силите на триене, съпротивление, виждах полъха на вятъра... да беше абсурдно, че да вярвам... но аз знаех!... мостът ще издържи, кръгло 100%. Обезоръжих я да не шава и я понесох на рамо през моста... вълците бяха след нас и капка неувереност щеше да ни доведе до сигурна смърт... запазих самообладание и не дадох на уплахата ù да ни предаде. След като пресякохме моста, отвързах въжетата от края на пропастта и мостът рухна... вълците нямаше начин да ни стигнат... не им трябваше много време след като се озоваха на първия край на пропастта, да подвият опашка и да си тръгнат обратно  - потопиха се в полумрака, точно в посока обратна на тази на пълната луна. 
 
Десет минути бавно пеша вървяхме до хижата... беше само на наше разположение, една звезда, с антре и още две помещения, на един етаж, в антрето имаше камина... но имаше топлообменна инсталация с радиатори и тя достигаше и до другите помещения - едното беше спалня, а другото не беше ясно какво е. само аз знаех. беше изморена... отиде към спалнята да полегне, аз към другото помещение. върнах се оттам с ролка бинт и стерилна марля... 
 
- Леле, какво си се направил? - каза тя...  
 
Вълци не ме бяха яли, определено... но лявата ми ръка, предмишницата, беше цялата в кръв и в порезни рани... до него момент дори не си бях дал сметка какво реално се беше случило, но си дадох - докато бяхме бягали, бях използвал лявата си ръка, за да обирам изпречващите се пред нас клони... за да я предпазя, да не се нарани... не съм го усетил, заради адреналина в мен, който е бил притъпил болката...   слава богу, беше жива и здрава... нищо ù нямаше... за мен само това имаше значение, защото я обичах... 
 
- Ела да те превържа... - тъкмо разтваряше шишето с повидон-йод и се канеше да нанесе на марлята...
 
 
Трябваха ù две минути, за да довърши, две мълчаливи минути, през които на няколко пъти ме погледна в очите за части от секундата... виждах увеличените ù зеници... завърза и последния край бинт около ръката ми...  милият ù тон внезапно премина в сопнат: 
 
- Идиот такъв... ами ако се бяхме претрепали през моста??... как можа, щеше да...      - Не успя да довърши. Вече устните ми бяха впити в нейните... бях я засмукал за горната устна. Такъв си беше нравът ù, на моменти буен, но аз знаех как да я накарам да млъкне...