Носовите гласни

       Те са две: голямата носовка Ѫ и малката носовка Ѧ. В старобългарския език са се произнасяли с носов призвук: Ѫ е звучала като носово О, а Ѧ като носово Е.

       Някъде към ХІІІ-ХІV век носовите гласни постепенно започват да губят своя назален характер и да се променят. В значителна част от българските говори голямата носовка се изравнява с гласната Ъ, а малката носовка – с Е. Тази промяна се налага и в книжовния език. Но в някои диалекти са се получили доста разнообразни заместници на носовите гласни. На мястото на голямата носовка откриваме още гласните А, О, Е, а на мястото на малката носовка – Ъ или О.

       Интересни са родопските говори. И до днес там могат да се чуят думи, в които голямата носовка е преминала в О: рока (ръка), мока (мъка), пот (път), а малката носовка – също в О, но с мекост на предходната съгласна: мьосо (месо), зьот (зет), пьот (пет).

* * *

       Някога, преди много години, живях известно време в Родопите. Хазаите ми бяха българомохамедани – добри, честни и трудолюбиви хора. Беше по черешово време. Бащата се беше качил на дървото и береше череши в голяма кошница. Дъщеричката му – около осемгодишна, синеока, с дълга руса коса, сплетена на две плитки, подскачаше около дървото. Нямаше търпение баща ѝ да слезе с кошницата. По едно време извика:

       – Бубайко! Бубайко, мЕтни ми един кичЕн!

       Знаех, че бащата няма да откърши клон от черешовото дърво и да го хвърли на земята. Детето не знаеше и продължаваше да го моли. В това време майката белеше картофи на чардака и пееше:

       – Гльодай ма, вакъл Иване, гльодай ма, та са нагльодай!

* * *

       Въпреки че двете носовки още през среднобългарския период губят собствения си гласеж, техните буквени знаци остават дълго време по местата си. Графемата на малката носовка оцелява в българските книги до средата на ХІХ век. Тя е развенчана за първи път от Търновската езиково-правописна школа и така отпада от българската азбука.

*  *  *

       Разказват, че раздялата между двете сестри била много драматична. Малката носовка ридаела неутешимо, а Голямата носовка се чудела как да я успокои.

       – Не тъгувай, сестрице – говорела ѝ благо тя. – Ти не си отиваш завинаги. Нали оставаш в старите книги! Хората ще ги четат и ще си спомнят за тебе.

       – И колко ще бъдат тези, които ще четат старите книги? – попитала през плач Малката носовка.

       – Не е важно колко ще бъдат, а какви! – отговорила Голямата носовка. – Сигурна съм, че ще бъдат умни и добри хора.

       – Да, но в живата реч моят глас никога повече няма да се чуе.

       – Не е вярно. Дори и след 150 години ще има хора, които ще те запазят в говора си.

       – Така ли? Къде ще живеят тези хора? – попитала с плаха надежда Малката носовка.

       – В Югозападна България и в някои съседни земи. Представяш ли си, те ще продължават да казват глендам, пендя, братовченди вместо гледам, педя и братовчеди.

       – Обаче българският книжовен език ще ме забрави напълно, окончателно и безвъзвратно! – не се предавала Малката носовка.

      – Отново грешиш, миличка. Ти си оставила следите си върху такива важни думи: име, време, знаме, племе, семе, стреме... Споменът за тебе ще възкръсва всеки път, когато хората изговарят имена, времена, знамена...

       – Откъде знаеш всичко това? – попитала недоверчиво Малката носовка. – Да не би да виждаш в бъдещето?

       – Не, не мога да виждам в бъдещето, но както знаеш, аз съм мъдра буква. А мъдростта е като факел всред тъмата на времето – отговорила Голямата носовка.

       Всъщност последните си думи тя изрекла на старобългарски език и те звучали приблизително така: Не, азъ не могон видети чьто бондетъ, нъ якоже ты знайеши, азъ есмь мондра букы. А мондрость естъ яко светильникъ по среде тьме времене.

       Тези думи така развеселили Малката носовка, че тя забравила за опасенията и тревогите си, засмяла се, целунала сестра си за сбогом и напуснала българската азбука. А голямата носовка продължила пътя си през книгите сама.

*  *  *

       Дълго време графемата на голямата носовка заема етимологичните си места – в корените на много думи и в окончанията на някои глаголи в първо лице единствено число и трето лице множествено число сегашно време. Тя краси азбуката ни до 27.II.1945 г., когато в Държавен вестник е публикувана Наредба-закон за правописна реформа на българския език.

       Особена е тази буква! Тя разбужда въображението на хората. Едни я възприемат като послание от миналото, символ на древна духовност, други виждат в нея стилизиран християнски седмосвещник, графема от прабългарско рунно писмо, окултен знак... Кой знае? Може би тя наистина притежава магическа сила и макар и низвергната, продължава да бди над езика ни и да пази красотата му.