Стоя на ръба на малко облаче звезден прах, мятам краката си като малко дете, а погледът ми е вперен право напред. Покълнали на ничие парче Вселена класове несбъднати мечти, плуват из тежкото пространство. Шумолят като полъхнати от нощен вятър есенни листа. Мишел прави всевъзможни пируети из въздуха и се кикоти на нещо си нейно. След себе си оставя искрящи нишки светлина. Прилича на малка комета летяща съобразно собствени закони. Красива е!!! Тя е красива винаги. Дори когато приема странни форми, които изстрелват представата ми за геометрия в не-точно-възможна-сфера-на-възприемане. Чувам как едно новородено чувство плаче наум, някъденякогазащототрябва да превъзмогне себе си, да излезе от пашкула си и да се превърне в прекрасна кристална игла. Лети свободно из хорските глави, улавят я нечии ръце и я приковават с изострена пеперуда към черна дъска. Децата разглеждат колекцията от игли с особен, зловещ интерес. Уморена старческа душа плаче за себе си в другата част на Живота. Похот, похот, похот крещи малко вълнено чорапче - разплита се с въздишка.

Мишел ми казва, че времето, пространството, материята, емоциите, желанията и егото са като кибритени кутийки. Отваряш ги, влизаш от едната страна, избутваш се и излизаш от другата. Просто като игра на дама. Разсмивам се, а причината - хищник за смехът ми, ме дебне из мочурищата на блатистото ми подсъзнание. Мисълта ми тече като: кехлибарени висулки плачат под лъчите на абаносово слънце; две прегърнати момичета се наслаждават на картонен полумесец; лилавата завеса се спуска, Някой възторжено неръкопляска на последният ред; зеленото не му отива на това момче, отива му кръвта; лесно, съвсем лесно се възпламенява това Желание, заради което Древните са рисували безметежни очертания по празните черупки на мъртвите тела; обичам те; няма, няма, няма да порасна.

Облачето звезден прах се разрежда, започвам да пропадам, мисля че ми харесва, Мишел пищи уплашено. Тъжно ми е и искам да се прибера вкъщи, където и да е това. Отварям кибритена кутийка, влизам вътре и се избутвам.