May 29, 2007, 8:15 AM

Някой да ме чуе! 

  Prose
1504 0 4
8 мин reading
 

Запознах се с него преди 2 години. Беше същия като мен.

В онзи мрачен октомврийски ден като че ли нямаше какво толкова да ме впечатли. Дъждът се сипеше като из ведро, а аз чаках влака. Бях си събрала багажа  и в ръката си държах билет за Бургас. Щях да отседна при Нели замалко, а после... Кой знае? Но едно беше сигурно - не можех да остана и ден повече в София.

Чувствах че кокалите ме боляха от боя, който ядох преди да тръгна. Беше ми ненормално студено. Зъбите ми тракаха, цяла треперех. До мен стоеше мешката ми, в която имах 2 чифта дънки, 1 тениска и 3 блузи. И тя, и коженото ми яке бяха от мокри по-мокри. Бях се замислила. Тогава към мен се приближи момче, малко по-голямо от мен и ме заговори.

- И къде ще отидеш? - попита той.

- При една приятелка в Бургас - казах аз.

- Та ти току-що изпусна влака!

Огледах се. Беше 6.30. Трябваше да се кача на влака в 6.00. Ами сега? Тогава той ме покани у тях. Казваше се Виктор. Живееше в „Надежда". От неговия телефон се обадих на Нели да й кажа, че съм изпуснала влака. Тя беше много разтревожена къде ще спя. Обясних й ситуацията. Може би не беше чак толкова зле...

Спах на дивана в хола. Майка му беше много мила с мен. Нахрани ме, даде ми дрехи на дъщеря й, която беше женена и вече не живееше с тях. Приготви ми горе-долу прилично легло. Бях толкова благодарна и на двама им, направо не можеха да си представят. Заспах като къпана: все пак около 6 часа ме беше валял леденият дъжд. На следващия ден майка му рано приготви обилна закуска. Събуди ме аромат на кифлички и какао. Закусих добре. А когато той ме попита ходи ли ми се на кафе, щях да се разплача. Отидох до тоалетната и бързо изтрих сълзите си. Хвана ме срам от тези хора. Все пак не им бях никаква, а те бяха толкова добри с мен. Беше ми чудно как може да има такива добри майки, а не като моята...

Когато излязохме на кафе той ми каза да се върна вкъщи. Не вярвах че някога щях да го направя. Още повече, че някой можеше да ме убеди. Но той успя за 2 минути. Дойде до нас и говори с майка ми. Не вярвах на очите си. Нито тя, нито баща ми ме биха. Бях му толкова благодарна, а не знаех какво да направя за него.

Същата вечер пак се обадих на Нели да й кажа, че няма да ходя в Бургас. Разказах й всичко. Тя се съгласи, че така е най-добре. Всичко тръгна перфектно - училището, приятелите, отношенията ми с нашите... С Виктор започнахме да излизаме всеки ден. Разбирахме се прекрасно. Имах му доверие. Казах му всичките си тайни. Той сподели с  мен доста неща. Може да се каже, че бяхме най-добри приятели. Вероятно единственият истински приятел, който съм имала някога, освен Нели. С нея се чувах всяка вечер, тя много ми липсваше. Сигурно щяхме да се видим през лятото. Колко  хубаво се чувствах и с единия, и с другия... Смеех се с тях, плачех с тях, ядосвах се с тях, радвах се с тях. Когато се разделях с Виктор, засядах на телефона с Нели.

Един ден се събудих с ужасна мисъл в главата си. Спомням си добре този ден. Беше 13 април. Тогава осъзнах, че съм влюбена. Прекарвах цялото си време с Виктор. За мен той беше перфектният човек. Бях се влюбила. Неусетно, така, от нищото. Този човек и приятелката ми бяха целият свят за мен.Чудех се как да му го кажа. Как да вмъкна в разговора ни такова нещо. Репетирах пред огледалото, обсъждах го с часове с Нели, но нищо не се получаваше. На 28 април отидохме на кино. Гледахме някакъв филм на ужасите, не си спомням точно. Изведнъж усетих как той ме прегърна. Само че не разбрах кога му казах, че го обичам. Исках да вънра времето назад. Как можах да го изтърся?

Той ме гледаше втрещен няколко секунди. После ме целуна. Щях да полетя, идеше ми да викам в киното. Бях щастлива. Бях... бях извън себе си.

„Това се опитвам да ти кажа от половин година", сподели той. Не знаех какво да направя. Не вярвах на ушите си. Момчето, за което живеех, ме обичаше... Не можеше нищо да е по-хубаво. От този ден започнахме да излизахме. Прекарвах все по-малко време вкъщи.

Един ден не се прибрах. Спах отново при Виктор. Само че този път в неговата стая...

Бахме заедно около година. Не можех без този човек. Знаех, че ме обича. Виждах го в погледа му, в думите му, в действията му. Един ден обаче той каза, че трябва да се разделим. "Защо?", попитах го аз. Налагало се да замине за Бургас. Техните били разведени, а сега трябвало да живее известно време при баща си. Щяхме да поддържаме връзка, но от разстояние... Сетих се за Нели. Веднага й звъннах и й дадох координатите му. Поне да бях спокойна за него...

Ипратих го на гарата и не спрях да плача. Вечерта също. И вечерта след нея. Из квартала се беше разчуло че той е заминал.

След няколко дни у нас дойде Ясен. Уж само на гости. Той говореше през цялото време, а аз бях някъде далеч и изобщо не го слушах. Наливах се с вода и гледах с празен поглед. Една фраза обаче ме измъкна от унеса ми: "...И така, от почти година те обичам". Не можех да асимилирам какво ми казваше това момче. Каква обич? Каква година? Аз дори не го имах за приятел... Виждах го около веднъж в седмицата, понякога по-рядко. Просто съседско момче, което не означаваше нищичко за мен. Погледнах го и ми стана жал. Не изглеждаше изобщо добре. Но какво можех да направя аз? Да го лъжа, че съм добре и че ще тръгна с него? Не можех да си го причиня. Или поне така си мислех.

Говорих с Нели вечерта. Тя ми каза, че с Виктор всичко е наред, а аз и разкзах за Ясен... Мълчахме дълго време. "Излез с него веднъж, да се разсееш, никой не те кара да си с него" беше нейният съвет. Но аз не исках.

В продължение на месец Ясен ме преслеваше всеки ден. Не ме оставяше на мира. Виждах че наиситна страда. Накрая изпуснах една огромна въздишка и се съгласих. Той беше съвсем различен от Виктор - излизаше с много хора, имаше купища приятели, почти не ми обръщаше внимание, когато се събереше с компанията си. Освен това ходеше през вечер на купони, от които се връщаше пиян. Скоро пропуши. Всичко това не ми харесваше и се опитах да говоря с него, но той си знаеше неговото. Разсърдих се и не му се обаждах една седмица. Накрая той дойде у нас и се сдобрихме. Обеща да се промени. Опита и отчасти успя. И на това бях доволна. Всички обаче започнаха да забелязват, че все повече мълча и все по-малко се преструвам на щастлива. Ами като не бях, как можех да го скрия? В края на последната лятна ваканция се скарах с Ясен много жестоко. Той не искаше да ме изгуби, но мен не ме интересуваше. По принцип не съм егоист. Само че не исках да съм му гадже вече. В него виждах Виктор. Мислех си как ли би постъпил Виктор. Наричах го Виктор. Това го изкарваше извън нерви. Скарахме се заради мен.

Спомням си, че седях на Патриарха и мислех какво да направя, когато телефона ми иззвъня. Не вдигнах веднага. Когато видях, че  е Нели, отчасти се зарадвах. След разговора вече и тази радост се изпари. Виктор беше мъртъв. Беше се самоубил. Намерили го лежащ на пода в кухнята, с празна бутилка белина до него. Вътрешностите му бяха изгорени от киселината. Имало писмо с моето име. Щели да ми го пратят по пощата. Тогава напълно блокирах. Непрекъснато си повтарях, че не е истина, но си беше съвсем реално. Една сълза се стече по бузата ми. Не си го представях така. Дори не знаех защо го е направил. Кога щях да обичам пак?Вероятно никога. Вероятно и аз щях да се самоубия. Вече не ме интересуваше нищо. Писна ми от живота и от неговите непрекъснати гаври с мен. Защо точно по този начин? Защо...

Тогава покрай мен мина Ясен с приятелката си Мая. "...Ще те попитам за четвърти последен път - какво се е случило?" - това бяха единствените думи, които чух.

След минута се почувствах достатъчно силна за да промълвя: "Мъртъв е... Виктор е мъртъв". Ясен ме гледаше с недоумение. Виктор не му беше любимец, но той беше не по-малко учуден от мен. Спомням си също как ме прегърна. Стисна ме силно и каза: "Спокойно. Ще го преживеем". Тогава в мен започна да се събира омраза, която бързо се насочи към него. Какво си мислеше той?! Че Виктор е бил играчка, която ще забравя след 2 дни? Ние ще го преживеем?! Ние?!? Не. Той го преживя за секунди. А аз... Аз съм в празното пространство. Той продължаваше да ме прегръща. Но какво значение имаше? Виктор го нямаше. А аз не обичах Ясен. Оттогава отблъснах всички от мен. Нямах сили да се самоубия. Заживях в един спомен. В дните, когато бях щастлива. Чувах майка ми и баща ми да казват вечер че аз вече не говоря. Това не беше вярно! Аз говорех. Непрекъснато. Даже виках. Но те нямаха способността да ме чуят. Точно затова днес обитавам онази разнебитена бяла сграда в Подгумер. Нашите не ги видях повече. Виждах само хора в бели престилки. Лекарите мислят, че все още не говоря. А аз не спирам.

© Софи All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • лагодаря ви за коментарите и за съвета...май наиситна позна (:
  • Хубаво разказваш. Героинята ти е чувствително момиче, би трябвало да е почувствала нещо около приятеля си Виктор. Човек, не посяга лесно на живота си. Мисля, че вие много бързо пораствате, за толкова кратък живот, твърде много преживявания. Не съм прочела всичките ти произведения, но в две от тях говориш за смърт и то желана от млад човек. Това не ми харесва. С много бързо темпо, вие младите хора живеете. Миличко, сближи се с майка си. Мисля, че твърде голям товар носиш.
  • Растърсващо... Имаш много голям талант, и в двата разказа си личи много.
  • Мила, Софи, наистина ли си само на 14г.?! Поздравявам те за чудесния и въздействащ разказ! Успех и занапред!
Random works
: ??:??