Някой казвал ли е колко много те обичам, колко много те обичам…
Не го обичам и не го харесвам, и не ми е дори симпатичен, и не мисля за него, и не се нуждая от нищо, и не плача скришом, и не моля да се върне, защото не го обичам, и дори не го искам за себе си, не го вълнувам, и той не ме вълнува, не се разтрепервам при погледа му, не го гледам скришом, дори не го гледам вече, не го слушам, не ми говори, аз също, не умирам без него, не страдам вече, не заспивам с болка, не се будя през нощта и не искам той да е до мен, не вярвам на думите, на чувствата, не танцувам вече с него, не го докосвам, не се обръщам, не тичам към него, не шепна името му насън, не прескачам света си за него, не му прощавам, и не си мечтая да сме заедно, и не го сънувам дори, не затварям очи пред него, и не се изчервявам като преди, не потъвам в очите му, и не чувам гласа му, не желая да сме заедно, не понасям как ми напомня за мен чрез себе си, не искам да ме приспива вече, не се съжалявам, и него не… Но не забравям, че ме кара да го искам, да го харесвам, да го гледам, да слушам, да треперя, да танцувам, да заспивам, да се смея, да гадая - мой ли е, не е ли, иска ли, не иска ли, чака ли или не, с друга ли е, там ли е изобщо, да го пазя за мен, за сърцето си, от целувките, от себе си, от желанията ми, от друго… Излъгах.
© Венцислава Благоева All rights reserved.
