Изкачвах се по стълбите на излизане от един софийски подлез. Когато чух зад себе си мъжки глас: "Приятелю, май много ти е тежко!?" Обърнах се. Зад мен вървеше някакъв непознат мъж. Усмихваше ми се с разбиране. Отговорих му, че раницата наистина ми тежи. Но той ме погледна, за кратък миг очите ни се срещнаха, след което непознатият ми каза: "Не раницата, друго ти тежи!" И ме отмина. Аз просто останах на място - там, където се бях спрял. Гледах премигващо след непознатия - опитвах се да се сетя как изглеждаше. Не можех да си спомня. Но бях сигурен, че този човек ми беше абсолютно непознат. За първи път се срещахме и виждахме. Откъде този непознат разбра, че наистина не раницата, а нещо друго ми тежеше - много по-тежко. Тежеше ми на душата. Затова изкачвах стълбите бавно и без желание, с умора. Но как този непознат разпозна какво наистина ми тежи, гледайки ме в гръб. Как не успя да се заблуди и от моите думи, че раницата ми тежи. "Не раницата, друго ти тежи!" - отекваха думите му в съзнанието ми. Ха! А аз продължавах да не мога да си спомня лицето на този човек - видях ли го въобще?! Видях го за толкова кратък миг. Ние само се разминахме като непознати на улицата. Кой вижда непознатите на улицата, с които се разминава? Но този човек ме Видя. Не знам защо и как, но изведнъж ми олекна. Даже и раницата ми олекна - стана по-лека, отколкото беше. Може би защото срещнах, макар и за миг, някой, който знае колко ми е тежко...
... Продължих по стълбите на подлеза. Пред мен вървеше момче с раница на гърба. Видях как не раницата, а нещо друго му тежи. Затова му се усмихнах с разбиране, докато се разминавахме. Защото и аз вече бях някой, който знае колко ти е тежко!