Няколко мига
Измамно тихо започна този ден в Бенгази. Даря си направи кафе и с истинско наслаждение отпи първата глътка. Сякаш никога досега не бе усещала неповторимия му вкус, не бе вдъхвала аромата му... Затвори очи и се приготви да отпие отново. Тогава тишината потръпна и светът се срина... Опита се да извика, но нямаше сили. В следващия миг се озова затрупана под развалините, сама, болезнено сама, единствено със своите размити спомени. „Майчице, помогни ми, моля те!” – промълви младата жена и се пренесе в родното си градче, в малкото дворче, където сега напъпваха лалета и нарциси. Там животът винаги си течеше някак монотонно и дори я задушаваше с делничното си еднообразие, с липсата на перспектива, а сега, сега как неудържимо я привличаше! Тя зашепна молитви към Господа – да направи чудо и да я върне в бедничкия й дом. „Да бях пострадала от земетресение, щяха да ме търсят, а сега няма кой да се сети за мен”– мина й през ума и тя сякаш дочу дяволски присмех: „На никого не му пука за теб, ни на Натовци, ни на опозиционери, нито на поддържниците на Кадафи, нито пък на българското посолство, а още по-малко твоята склеротирала майка в далечната ти Родина ще се сети за теб! И защо ли да се сеща? Та нали ти я изостави – нея, вдовицата и тръгна по света пари да печелиш! Медицинска сестра в Бенгази и то след случая с българските медици, ха, ха, ха!”
„Млъкни, Сатана, млъкни!” – помъчи се да изкрещи Даря, но се получи жалко хриптене, защото не й достигна въздух. Сетне задиша по-спокойно и пак усети аромата на кафе, неустоим, тънък, прокрадващ се през пролуките на руините...
© Росица Танчева All rights reserved.
