Няколко писма до теб-12

И още само миг и с теб ще бъдем на плажа... Ще се затичаме към хоризонта, който ражда слънцето секунда по секунда, вдишване след вдишване, и туптене след туптене на сърцето ми, на сърцето ти... Ще притаим дъх, без звук и без движение, докато ивицата стане полумесец – тънък резен диня, заблестяла в светлина...Ще се хванем за ръце, когато то остане наполовина и стане оранжево като узрял портокал и ето тогава... Тогава ще се втурнем с викове към вълните, ще усетим нежната морска ласка и ще посрещнем слънцето и изгрева с възторга на отдавна жадуващите за любов, които току-що са се потопили в нея... Ще бъдем мокри на пясъка, ще се прегръщаме и ще се смеем, докато то се издигне над ивицата море-небе и засвети ежедневно и невъзмутимо ни погледне от висините... И се усмихват първите минувачи, когато тръгнем по брега – косата ти е мокра и блести на слънцето, и усмивката ти сияе, и кехлибарът в очите ти, и трапчинката на дясната ти буза е все по-често там... И когато притискам лице в мократа кожа на гърдите ти и косъмчетата там ме гъделичкат нежно по брадичката, си мисля...Нима е възможно да е толкова хубаво да съм с теб, да дишам с теб, да се смея с теб, да живея в този прекрасен и топъл морски ден и да не искам нищо повече от това да бъда с теб, където и да е..."Отивам с теб, дори на Луната..." Така ти казах снощи, когато ме попита ще дойда ли с теб, а ти се усмихна и смехът бликна през слушалката и се сля с мен... Ти си моето красиво момче, което само се готви да се изправи срещу света... А аз ще остана в сянката ти, в ариергарда, докато справедливо заслужените златни доспехи заблестят на теб... И през цялото време ще стискам ръката ти...