Ще ти разкажа приказка... Искаш ли...? Докато заспиваш, чуй тази история за Жената, която намерила Любовта... Красиво е... Имало едно време една принцеса. Всички момичета са принцеси за своите родители, затова я наричаме така. Тя живеела заедно с майка си и баща си в най-красивия замък в една каменна планина. Като дете била безоблачно щастлива- играела сред големите скали и китни зелени полянки и гонела сините пеперуди сред цъфтящите маргаритки. Принцесата бързо пораснала. Станала красива млада жена-косите й били меднокестеняви, а очите - жълти като на котка, ръцете й били меки и нежни, имала красива усмивка и танцуваща походка. Много принцове ухажвали принцесата, тя обаче била взискателна и не всеки можел да поиска сърцето й... Намерил се един красив синеок принц, който все пак успял да я убеди да му даде сърцето си... Щом го докоснал обаче, то изгорило дланите му, толкова горещо било. Затова принцът просто го подхвърлил обратно на принцесата и си отишъл...
Минали години. Бащата на принцесата се разболял тежко и умрял. Майка й започнала да скита из празните коридори на замъка и да събира спомени, като изсушени розови листенца. Обречена на вечна самота, тя оставила очите си да потъмнеят, а часовниците бавно отмервали оставащото й време... Принцесата разбрала, че е време да напусне замъка. Сбогувала се с майка си и тръгнала по широкия свят. Но, о чудо, щом портите на замъка се затворили зад гърба й, тя претърпяла странна трансформация-косите й станали зелени, очите-златисти, усмивката й започнала да се появява все по рядко...И тя се превърнала в Жената, която търси Любовта. Още от раждането си тя знаела, че това е нейната мисия, че щастието й е скрито в ръцете на мъж, който живее някъде, диша и ще може да държи сърцето й в дланите си... Единственото нещо, от което се страхувала била Смъртта... Затова тя започнала да се опитва да й отнеме жертвите. Научила се да познава лековитите треви и да лекува разни болести. Хора, животни и растения...Понякога, когато намирала някое ранено животно и усещала ледения дъх на Смъртта, тя се хвърляла в битка с нея. Понякога печелела, но много пъти губела и Смъртта отнасяла душите на нещастниците... Жената вървяла боса по пътя си. Скоро нежните й ходила загрубели, напукали се и закървяли... Тя стъпвала върху болката, като върху тлеещи въглени, но знаела, че все някога ще отмине и ще я остави на мира...От време на време Жената споделяла пътя си с някой конник - те били умни мъже, смели мъже, красиви мъже, мъже с добри сърца и такива с нечестни души, имало и безразсъдни мъже и готови на всичко мъже, които се мислели за достойни за сърцето й... Но никой от тях не успял да задържи това горещо сърце, защото щом докоснело ръцете им, оставяло дълбоки рани, болка и скръб... Някъде по пътя принцесата намерила две малки котенца, прибрала ги в торбата си да й бъдат дружина, а и да има с кого да си говори в самотните дълги вечери, когато огънят горял, а луната светела безнадеждно в летните нощи. Постепенно косите й ставали все по-тъмнозелени, заякнали като стоманени нишки - тя можела да вади вода от кладенец с плитките си, ръцете й станали корави, само очите останали все така златисти и сияещи. Скоро котенцата пораснали и пристъпвали уверено до нея и в прахоляка на пътя всред лятната мараня, и по леда и снега през зимата, а тя се грижела за тях, защото си нямала никого другиго..Минали години. Косите на Жената, която търси любовта станали зеленосребристи и заякнали още повече-вече можела да тегли натоварена с камъни каруца с тях. Надеждата да намери Любовта ставала все по-малка, но тя не спирала да върви упорито, ден след ден...
И ето че в една красива пролетна вечер те достигнали до стените на замък, далече навътре в гората. Той бил стар и обрасъл с гъст бръшлян. Жената обиколила стените и разбрала, че там живее някой...Когато на сутринта се събудила го видяла на крепостната стена. Той стоял облечен с бойни доспехи и шлем и само кехлибарената светлина на очите му се процеждала през него... Щом го зърнала, Жената усетила, че сърцето й набъбнало в гърдите и станало още по-горещо отпреди. Тогава тя разбрала, че най-после е срещнала истинския... Спуснала се към стените на замъка, но той стоял мълчаливо на върха, гледал я и не спускал моста над пълния с вода дълбок ров...Тогава тя запяла...Нежна песен за любов, която опиянява, любов, която е вечно жива и гори с ярък пламък, всички думи, отдавна приготвени в душата й, сега се леели в тази странна, топла песен...Жената, която търси Любовта все още не знаела, че е срещнала Мъжът, който не се бои от Смъртта. Неговото сърце било тежко ранено, отдавна затворено, студено и самотно. Той отдавна вече не вярвал в Любовта... Но тя пеела толкова красива песен, че Мъжът усетил някаква малка топлинка дълбоко в гърдите си и решил все пак да й покаже лицето си...Свалил от главата си шлема и красивите му очи заблестели на слънцето. Тя почувствала как сърцето й избухва още по-силно-като отдавна стаената мощ на вулкан, започнало да пулсира с най-огнения си ритъм. Но той все така стоял на крепостната стена-сам и непристъпен и само я гледал мълчаливо. А тя...Тя продължавала да пее, молела го да дойде при нея, да слезе от високото и да приближи, за да може да го докосне. Така минали много дни. Една сутрин портите на замъка се отворили, спуснал се подвижния мост и Мъжът, който не се бои от Смъртта пристъпил в сенките на дърветата, където стояла Жената, която търси Любовта. Той мълчаливо докоснал ръката й - само за миг - но напълно достатъчен за да усети тя огъня по кожата му. Мъжът, който не се бои от Смъртта имал точно толкова горещи ръце, колкото горещо било сърцето й. Тогава тя разбрала, че той не искал да изгори ръцете й, затова не смеел да я докосне... Тогава тя разбрала, че той може да държи сърцето й в горещите си ръце... Тогава тя разбрала, че е намерила Любовта...Но той се отдръпнал... Сложил на главата си шлема, яхнал коня си и препуснал в тъмнината на гората... Преди да изчезне в сенките, той се обърнал и промълвил:“ Ще се върна...Някой ден...“ Какво можела да стори Жената, която намерила Любовта? Тя седнала пред стените на замъка и се приготвила да чака. Знаела, че няма друг изход, освен да чака, затова разпуснала сребристозелената си коса, седнала на тревата и зачакала...Сигурно още е там - косите и изсветляват с всеки изминал ден, сред тях се вплитат диви рози и къпини, а бодлите им ги правят още по-силни и здрави, така че когато той се върне и тя срещне кехлибарените очи, да се хвърли в горещите му прегръдки, изскубвайки дълбоките корени на тези растения-завоеватели... Може би няма да го дочака-косите й ще посивеят като пепел, очите й ще угаснат, а горещото й сърце полека ще започне да изстива, когато над него се заспуска мракът... Но ти заспиваш... А приказката не е свършила... Или свърши..? Кой знае... Спи, любов моя....!
© Мария Георгиева All rights reserved.