Някъде там...
Вървя из смарагдовите полета. Наоколо е пълно с рубинени цветя. Стъклени. Едно от тях подръпва роклята ми на маргаритки. Друго ме хваща яростно за крака. Трето ме спъва. И дори да е топло, земята ражда полъха на зимата...
Не след дълго пред мен се разкрива подножието на една заснежена планина. Изкачвам се. Малко по-нагоре виждам Ледения дворец. Открехвам вратата, изваяна от прозрачен лед. Лъха ме студенина. Но там го виждам... Леденото момче. Какво изящество! Той, той е...
Прегръдките му са... ледени. Побиват ме тръпки от допира му. Той се отдалечава от мен. И пак се приближава... и аз... оставам да живея там – в Ледения дворец. И е празно... Но красиво...
Всяка вечер си лягаме на старото изтърбушено легло с обърнат гръб. А всяка сутрин, счупеното огледало сякаш ми се присмива, изопачавайки напуканата ми и зачервена от студенината кожа...
По цял ден стоя с овехтялото му палто. Може би някога не е бил такъв...
С времето привиквам с ледената тишина между нас... Може би дори ...