Няма...
Ангел пазител?! Боже Господи! Ангели няма, ако беше ангел нямаше да тича подир дяволите. Бяга към тях, гони ги, но те са дяволи… не ги интересува.
Никой няма да е винаги до теб. Никой! Всеки си отива рано или късно. Погледни живота си през призмата на времето. Разделя се на стотици лъчи и общото между тях е, че не можеш да ги задържиш край себе си. Всички те бягат…
Отричаш, нали? Не смей! Истина е! А ти бягаш подир тях и се мъчиш. Все си казваш: „Ще успея, те са с мен”, но уви… заблуда.
Погледни по-далеч от носа си, хората живеят САМИ! Всички са сами независимо дали за момента някой им прави компания. Въпрос на време е. За някои момента е по-дълъг, за други само кратък миг. Винаги биват изоставени, но и те изоставят. Може би от страх да не пресъхнат очите от последвалия плач след раздялата… Може би!
Всеки скрил тъгата си под голяма усмивка, а вътрешно съществото му се разкъсва на хиляди окъпани в кръвта му частици. Душите крещят, но хората мълчат покорно. Глупави хора!
Лутащи се същества обезпокояват околните. Нарушават несъществуващия им, въображаем баланс. Боже, какви са тези заблудени хора? Всъщност хора ли са или празни тела? Вместо души - черни сенки. Вместо поглед – празни дълбини.
А те, хората, се радват на заблудата и вярват в ангели пазители. Ангели няма! И те като всичко останало край нас, което се руши, си отиват!
© Стефка Георгиева All rights reserved.
