Катран ми е отвътре.
Черно, непрогледно, необятно.
Като през кюнци на стара печка от пазара на село. Гледаш, знаеш че има край, но не го виждаш. Няма лъчи-само сажди. И все черно стои, няма измиване, няма оправяне. Аха забравиш, неволно или нарочно, че си там, все има нещо, дето съвестта ти е създала като комплекс и то ти отваря очите. Показва ти колко много нищо си.
Разпсуваш се, развикаш се, пък утихнеш на края. Знаеш резултата, минус безкрайност на квадрат. Ама ти поолекне. Нищо не се променя, ама завъждаш надежда. Макар да е черна и тя, като саждите, аха аха да поникне , да се покаже. Да пробие нахално асфалта на глупостите дето са ти минали душата.
Пак викай, пак блъскай, пак си гони таласъмите от душата. Пък в един момент всичко ще свърши, няма да е все така.