На следващия ден полицията най-сетне беше приключила с аутопсията на чичовото тяло и вече можехме да го погребем, както му се полага. В деня на погребението валеше като из ведро. Предните седмици не беше падала и капка, но точно в този ден от небето се изсипа пороен дъжд. Сякаш самата природа оплакваше бедния човечец. На погребението дойдоха всички познати и приятели на чичо Фил. От политици и адвокати, до бизнесмени и брокери, всички облечени в скъпите си маркови костюми. Все едно не бяха дошли на погребение, а просто да покажат новите си хубави дрешки. Огледах се наоколо, но не видях много познати лица. Само приятелите по чашка на чичо и няколко човека от фирмата. Когато погледнах пред себе си видях, че към мен се е запътила Карла, секретарката на чичо, или поне беше такава преди той да умре. Ослепителна, както винаги. На тази жена просто годинките не ѝ личаха. Беше облечена в прилепнала черна рокля, която идеално подчертаваше извивките на тялото ѝ, а щедрото деколте на роклята разкриваше напращелия ѝ бюст. Русата коса на Карла бе вдигната на елегантен кок, разкривайки нежната ѝ бяла шия. Приближи се до мен, сложи ръка на рамото ми и каза:
‒‒ Здравей, Уил. Моите съболезнования. Чичо ти беше прекрасен човек – очите на Карла се напълниха със сълзи, затова тя сведе глава, за да ги прикрие. Може да му беше просто любовница, но наистина беше дълбоко привързана към него.
‒‒ Благодаря ти, Карла. Радвам се, че те виждам, макар и по такъв повод. Чичо Фил щеше да е щастлив, че си дошла тук – при тези думи сълзите потекоха по бузите ѝ. Реших, че ще е най-добре да я изведа от тук. Далеч от хорските очи. – Нека излезем малко навън. Поне, докато се успокоиш.
‒‒ Да, благодаря ти – каза тя.
Излязохме от залата и отидохме в едно странично помещение. Оказа се стая за отдих. Беше почти празна. Имаше само голям диван, тапициран с естествена кожа, и дървена маса с няколко стола около нея. Двамата седнахме на дивана. Някой предвидливо беше оставил кутия с кърпички на масата. Станах, взех кутията и я подадох на Карла. Тя взе една кърпичка и попи сълзите си. После се усмихна и каза:
‒‒ Джентълмен като чичо си, а?
‒‒ Не знам дали съм джентълмен, но не мога да оставя красива жена като теб да плаче сама пред хората.
‒‒ Кога порасна толкова много, Уил? До вчера беше дете, а сега виж се станал си истински мъж. Много хубав при това. – след като каза това Карла се наведе към мен и ме целуна. Аз от своя страна се отдръпнах на страни.
‒‒ Хей, какво правиш?
‒‒ Нали каза, че не можеш да гледаш красива жена като мен да плаче? Утеши ме тогава – изведнъж тя се оказа върху мен. Развърза вратовръзката ми, а после се зае и с ризата.
‒‒ Разстроена си и не знаеш какво правиш. Не си на себе си.
‒‒ О, напротив. Знам точно какво правя. Хайде, Уил, отпусни се и ме направи щастлива, а от своя страна ще ти доставя удоволствия, които не си изпитвал досега.
Не бях способен да устоя на такова предложение, затова просто се съгласих. И не съжелявам. Изобщо даже. Бил съм с момичета на моята възраст, но никое от тях не може да се сравнява с опитна жена като Карла. Определено си разбираше от работата. За мое успокоение тя също беше останала доволна. Вече нямаше и следа от сълзи по лицето ѝ. Тъжното изражение беше заменено от доволна усмивка. Никога не съм разбирал женската психика, но очевидно тръпката от това да правиш секс на погребение успя да я ободри. Ободри и мен. Сега се чувствах зареден с нова енергия. Върнахме се в залата при останалите. Изглежда никой не беше забелязал, че ни е нямало. Всички започнаха да си вземат последно сбогом с чичо Фил. Когато дойде моят ред, се приближих до ковчега. Оставих червена роза върху тялото на чичо и неволно докоснах ръката му. Беше студена като камък. За миг всички положителни чувства, които изпитвах преди това, се изпариха, заменени от тъга. Погледнах лицето му. Погребалните гримьори добре си бяха свършили работата. Дупката от куршум между очите му почти не си личеше. Макар и мъртъв, чичо Фил изглеждаше щастлив. Веселяк дори и в смъртта, а? Или поне на мен така ми се струваше. Изведнъж се чу трясък и се обърнах рязко. Някой беше в коридора. Чупеше наред и се смееше гръмогласно. Кои бяха тези идиоти, по дяволите? Да вършат такива глупости и то на погребението на чичо Фил. Адски много се ядосах. Баща ми и някои от приятелите на чичо се запътиха към вратата, за да проверят какво става. Опитах се да тръгна след тях, но майка ми ме спря. Набираше някакъв номер. Сигурно се обаждаше на полицията. От коридора се чу нов трясък от чупене на стъкло. Този път не издържах и тръгнах към вратата. Исках да разбера какво, по дяволите, става.
... Следва продължение ...
© Паолина Пашова All rights reserved.