Не след дълго стигнахме до един плаж извън града. Веднага щом слезе от мотора, Бекс се затича към океана и тичайки се събличаше. Ако чичо Фил умееше да се облича бързо, то това момиче се съблича адски бързо. Хвърли обувките си на страна, а после и панталона. Разкопка ципа на елечето, хвърли и него и остана само по черното си бельо. После се хвърли в бурните води на океана. Известно време не можех да разбера къде е, но после видях нещо да се подава на повърхността на водата и разбрах, че това е тя. Усмихна се и замаха с ръце:

 ‒ Хей, Уил! Сваляй дрехите и скачай във водата.

 ‒ Ще пропусна. Малко е студеничко не мислиш ли? – беше май месец, но времето  си беше доста хладно. Особено днес. Небето беше облачно и духаше силен вятър. Доста необичайно ако питате мен. По това време на годината обикновено умирам от жега, а сега треперех от студ.

 ‒ Водата е идеална. Идвай веднага, иначе ще дойда и ще те довлека до тук.

    С неухота започнах да се събличам. И не след дълго останах само по боксерки. Усетих студения вятър, който направо ме пронизваше като нож. Запътих се към водата и когато влязох осъзнах, че наистина беше топла както Бекс каза. Или поне ми се стори топла в началото. Постояхме малко във водата, но ни стана много студено, затова излязохме да се облечем. Удоволствието от това да облечеш сухите дрехи върху премръзналото си мокро тяло е несравнимо. Веднага ми стана по-добре. Но на Бекс не ѝ беше много топло. Трепереше като лист. Затова свалих суичъра си и ѝ го дадох.

 ‒ Благодаря, направо щях да замръзна. – Бекс се сгуши в суичъра ми и притвори очи, наслаждавайки се на топлината, която обгръщаше тялото ѝ. После ги отвори, погледна ме с онзи нейн дяволит поглед и каза – Голям джентълмен си бил, а Уил? Сигурно постоянно спасяваш премръзнали девойки в беда. Колко ли от тях са паднали в лапите ти? Но да знаеш ще ти трябва нещо повече от топъл суичър, за да ме свалиш.

 ‒  Като не ти харесват джентълменските ми изпълнения просто ми върни суичъра, и без това явно не ти е толкова студено щом не спираш да бърбориш.

 ‒ Колко си лош. Само се шегувах, иначе наистина умирам от студ.

 ‒ Ти си си виновна кой те е карал да ходиш толкова гола. Постопли се и после ми го върни. И на мен не ми е много топло. 

 ‒ Ходя много гола, а? Бас ловя, че така ти харесвам много повече, отколкото ако носех някой дебел плетен пуловер например. – права си беше. Наистина изглеждаше страхотно в дрехите, които носеше, но поне да си беше взела някое якенце. – Ела тук суичърът ти е достатъчно голям, за да стопли и двама ни.

 ‒ Вярно е, че нося широки дрехи, но не са чак толкова широки. 

 В този момент Бекс се приближи до мен и ме заметна със суичъра. После клекна точно пред краката ми  и се сви, опитвайки се да се стопли. Гледайки я от високо, прегърнала коленете си така и трепереща от студ, Бекс ми изглеждаше толкова крехка и ранима. Веднага ми се прииска да я нарисувам. Седнах до нея и обвих ръцете си около тялото ѝ. Беше права. Суичърът беше достатъчно голям, за да стигне и за двама ни. Усещането беше толкова приятно. От топлината, която излъчваха телата ни, се стоплихме много бързо. Вече не треперехме от студ, затова реших, че момента е подходящ да я поразпитам малко.  

 ‒ Знаеш ли от вчера едно нещо не ми дава мира.

 ‒ Така ли, какво?

 ‒ Вчера на погребението защо ме целуна?

 ‒  О, това ли? Какво да ти кажа адски много се дразня, когато хората не ми обръщат внимание. А ти направо ме игнорираше. Реших да ти напомня за присъствието си, а какъв по-добър начин ако не с целувка.

 ‒ Да, имаш право. Определено успя да ми привлечеш вниманието. – и не само го привлече, успя да ме накара да мисля за нея цяла нощ. - А как ме намери? Мислех, че си в ареста заедно с ония откачалки, твоите приятели. И къде ги намери тия идиоти, по дяволите? Определено трябва по-добре да си подбираш компанията.

 ‒ Брад и Алек не са толкова лоши. Ако ги опознаеш, ще видиш. Просто снощи бяха пиинали повечко и не знаеха какво вършат. Не са искали да навредят на никого. Може да изглеждат станно, но всъщност са безобидни.

‒ Не са искали да навредят на никого, а? Просто ей така им е хрумнало да идат на нечие погребение и да потрошат всичко. Какви мили хора.

‒ Ние вярваме, че след смъртта си човек се преражда. Изминава земния си път , после тялото му умира, за да може душата му да се прероди в ново тяло.  Тоест хората не умират. Душите им не напускат този свят. Просто се появяват на друго място някъде по света в ново тяло. Та затова момчетата решиха да изпратят душата на чичо ти в новото ѝ пътуване, но не го направиха по най-добрия начит.

‒ Да не сте някои много набожни? Но така като ви гледам и в църква не биха ви пуснали. Сигурно сте от някоя секта. Бог знае какви ги вършите там.

‒ Не говори така. Не сме секта. По-скоро сме група от хора със сходни възгледи за живота и сходна съдба. Ако не бях срещнала Брад, Алек и другите, ако не ми бяха помогнали кой знае какво щеше да стане с мен. Вероятно щях да свърша като баща ми, или по-лошо като майка ми. Затова не говори лоши неща за тях, моля те. – не виждах лицето ѝ, но по начина, по който говореше си личеше болката, която изпитва. Не бях сигурен дали трябва да задълбавам в темата, но все пак реших да рискувам.

‒ Какво имаш в предвид с това , че си щяла да свършиш като вашите, ако не са те намерили?

‒ Какво да ти кажа, нямах най-щастливото детство на света, както и най-добрите родители. Нашите постоянно се караха за какво ли не. И двамата не бяха стока. Майка ми беше наркоман, даваше всичките ни пари за едната доза, а и не спираше да пие. Баща ми беше същата жалка картинка, алкохолик от дъното на душата си. Човек да се чуди как са се набарали двамата. Точно един за друг са. Както и да е, един ден се прибирах от училище и видях, че пред къщата, в която живеехме е спряла линейка. Парамедиците изнасяха нечие тяло в черен чувал. Не се изненадах много. Единственото, което трябваше да разбера беше чие е тялото, на майка ми или на баща ми. Оказа се на майка ми. Била взела свръхдоза хероин и умряла. Останах да живея с баща ми, ако това изобщо можеше да се нарече живеене. Всеки ден не спираше и не спираше да пие. Започна и да ме бие. В началото ме биеше рядко, но после започна да го прави всекидневно. Не след дълго реши, че и това не му стига. Изнасили ме. Не спирах да плача и това много го ядоса, затова ме изхвърли от вкъщи. Изхвърли ме на улицата. Нямаше къде и при кого да отида, а и нямах никакви пари, затова се скитах сама по улиците. Хората просто ме подминаваха, сякаш не виждаха синините и кръвта, която се стичаше от раните ми, сякаш не виждаха сълзите ми. Но тогава се появи Макс, по-големият брат на Алек, и се погрижи за мен. Заведе ме в болница. Всеки ден идваше да види как съм и да ме развесели поне малко. Разбра, че нямам къде да отида и след като ме изписаха от болницата, ме подслони у тях. Оказа се, че не съм единствената, на която Макс е помогнал. В къщата, в която живееше, макар и не много голяма, беше приютил още много като мен. Така се запознах с Алек, Брад и другите. Не след дълго те станаха моето семейство. Изглежда това да ме изхвърлят от вкъщи беше най-хубавото нещо, което можеше да ми се случи. Затова и не съжелявам за нищо от това, което ми се е случило. Не бих променила нищо. Тези събития ме превърнаха в това, което съм сега и ме срещнаха с хора, на които истински им пука за мен. Но стига с моите сълзливи истории. Сигурна съм, че вече не ти се слуша.  

   Не знаех какво да ѝ отговоря. Чувайки историята на Бекс, се почувствах ужасно. Това момиче е преживяло толкова много, сблъскало се е с толкова много трудности и въпреки всичко не се е отказала да живее. Продължила е напред и напук на всичко е намерила своето щастлие. От своя страна аз бях готов да захвърля живота си ей така и то заради възможно най-глупавите причини. Дори и за миг не ми бе хрумвало да се боря за това, което искам. Да продължа напред и да преследвам мечтите си.  Това крехко същество пред мен беше по-смело и по-силно от всички, които някога съм познавал. Хора като нея ти дават надежда, че света не е толкова ужасен колкото изглежда, че все пак нещата може да се променят към по-добро. Облегнах глава на гърба ѝ и силно я прегърнах, В този момент се почувствах истински щастлив.  

‒ Хей, какво правиш? Не съм ти възглавница.

‒ Млъкни и стой мирна.

                                                ... Следва продължение ...