Искам да ми обещаеш нещо и да кажеш “Заклевам се, ще направя всичко възможно да го изпълня”, тогава, аз ще ти повярвам и няма да се сърдя, ако не успееш, защото ще знам, че нещо наистина сериозно те е възпрепятствало...

Аз съм нещо като Сладък Ноември.

Не, не се уплаших и не протестирах срещу определението ти.

Приех го.

Но като всяко нещо и това с разгръщането си във времето, всъщност изчерпва от собствената си дължина... А какво остава, ако е месец…

Камбаната на 77-я удар не е далеч...

Обещай ми, че докато вървиш в обратен ред (от последното към първото), ще:

Поне веднъж:

   - ще минеш покрай мен, уж случайно, и когато те погледна, ще извърнеш смутено поглед;

   - (на първата ни нарочна среща) ще ми услужиш с твоите ръкавици, защото пръстите ми ще са по-премръзнали от ледени висулки и няма да мога да ти подам ръка за “Здравей”;

   - ще ме заведеш на лунапарк и след Виенското колело ще ми купиш розови очила, нищо, че е зима, за да мога най-накрая да разбера какво точно имат предвид хората, като казват “да виждаш света в розово”;

   - ще ми подадеш ръка, когато слизаме от таксито, и с усмивка ще ми кажеш “Не се притеснявай, правя го за всички...”;

   - ще ми направиш Fresh от грейпфрут (защото е най-житейският плод) без да го прецеждаш, за да не липсва нито една власинка, след това ще изпием горчиво-сладкия сок на големи глътки, защото така повелява животът да се пие от него;

   - а после ще сложиш пред нас купичка ароматни пуканки с палмово масло, ще ми пуснеш любимия си филм и ще го гледаме, вдигнали крака на табуретката. Обещай ми да сълзят очите ни от комедията или драмата, а ти със зачервен нос да ми кажеш “Не си никаква дама, Скарлет О’Хара, щом не си носиш кърпичка”

Обещай ми, че през времето на отброяване, поне веднъж, преди да ме преброиш:

   - ще ми направиш серенада, нищо, че не съм Л.М., а аз, понеже няма да имам цвете, ще сваля едната си обеца и ще я пусна в ръката ти. За да помниш и аз да помня, че изкуството представлява умението да се заиграваш с думите!;

   - ще ми почетеш някой произволен пасаж от “Мечо Пух” или “Нерон Вълка” – без значение и няма да ми се сърдиш, ако заспя на дивана по някое време, а вместо това ще ме завиеш с якето си...;

Бих могла да опиша още най-малко 100* сюжета, да си представя 100* ситуации, да изпитам 100* емоции... но ти схвана посланието... А и е безполезно 100-те пермутации на действителността да се опишат в един лист , дори и такъв по О’Хенри.

Обувките ме чакат.

Обуй ме, завържи ги здраво и ми прошепни: “Вече можеш да стъпиш на земята”.

Звън... 77 часа стана... Ноември си отиде... Обещай ми... да направиш това.

В МИСЛИТЕ СИ!

Поне опитай – казала мечтата...

P.S. А сега, познай какво правя… точно така. Усвоявам. Предписания. Рисувам точки. От ония, които заличават образи…

на 100%.