Oct 12, 2008, 4:06 PM
Обичта на птицата
997
0
1
4 мин reading
ОБИЧТА НА ПТИЦАТА
трета част
Това е той, той, той. Жената вероломна влетя в света на мъжа и задъхано попита:
- Дали птиците се чувстват свободни и безгрижни, когато летят в простора?
- Казват, че хората им завиждали, защото могат да отидат, където си поискат - отвърна, без да се замисля, някак неохотно мъжът и погледна в бялото и лице като във фенер, който бавно започва да гасне.
- Моята гугутка е нещастна, защото не може да бъде свободна - каза почти на себе си жената и в очите и проблеснаха сълзи.
- Защо смяташ така? - запита мъжът по-скоро, за да я успокои, като насърчи споделянето и, отколкото под напора на някакъв спонтанно възникнал порив на заинтересованост.
- Защото е самотна и е затворена в своето малко, тупкащо сърце - отвърна унесено, вглъбена в себе си жената и замлъкна.
Мъжът винаги изслушваше с насилено внимание прочувствената и изповед, която често провокираше сетивата му, заставайки го да импулсира въображението, за да може да осмисли всичко в съответствие с рационалната си нагласа. Впоследствие, с огорчение за напразно пропиляното в безмислен разговор ценно време, се уверяваше, че нейната прекалено изострена чувствителност му се изплъзва и той с апатия хладнокръвно констатираше пред себе си липсата на сетива, с които да я възприема.
Неуловимото и неосезаемо преживяване на жената преливаше с такава могъща сила, с толкова непонятно за него титанично вълнение, че той дълго се луташе в догадка и предположения, докато доплува на своя устойчив на повратности пристан на благополучието.
- Това ли е образът? - кимна мъжът към самотната гургулица и сключи гъстите си вежди, усмихвайки се шеговито, за да поощри чистата и детска наивност.
Жената впи вбесено очи в мъжа, усетила като подла низост подигравката, и му зашлеви една, трогателно безсилна в своята неовладяна ярост, плесница. После се стъписа в някакво необяснимо учудване, погледна удивено зачервената ръка, която все още висеше в замах и изтича в другата стая.
Мъжът не я последва. Знаеше, че тя отново ще дойде неканена, без да почука. Сякаш подозираше, а може би се надяваше, че неговата душа е вечно отворена врата, където винаги може да се приюти. Женени бяха от година, а тя все така упорито отказваше интимна близост, като че ли се страхуваше, че той можеше да я омърси и ограби.
Наистина, жената отново се върна, но този път не седна смирено на крайчеца на стола, а остана права до прозореца, взряна в далечината.
Вродената му прагматичност не можеше да разбере сподавения и стон и тази нелепа всеотдайност по нещо несъществуващо, а от седмица бе принуден да влезе и в ролята на изповедник.
Ами да, подсказа му разумът категорично в своята опорочена еснафщина. Съпругата му си има навярно любовник и сега си е втълпила натрапчивата мисъл, че всичко това е някакъв глупав измислен сън. Та нима е възможно обичта да има образ и цвят?
Мъжът се усети изумен, че за първи път си задава абсурден въпрос, и изтръпна в нямо негодувание срещу своята собствена непозволима слабост и необоснована ревност. Как така жена му не бе в състояние сама да проумее какви съдбовни катаклизми се извършват в нея и да престане да обременява съзнанието му с породените от тях илюзорни бълнувания. Той винаги съумяваше да се вмести с трезвата си аналитичност в рамките на някакво сносно обяснение на нещата, а и състоянията, които го владееха, не бяха толкова различни.
След този разговор мъжът остана сам и мълчаливо запуши цигара. Нощта го свари с мисли, блъскащи се като непокорни зверове в черепа му, които искаха да разкъсат вътрешната му стабилност. Тяхната безпътица го завличаше до блатната тиня на едно непроходимо тресавище от безброй въпроси без отговор. Но сетне умората надделя и мъжът леко задряма... Веднага след това отвори стреснато очи от витаещо в пространството нечие присъствие.
Жената пристъпваше плавно като безплътна сянка в бялата си нощница. Сгъстяващата се мастилена здрачевина не позволяваше мъжът да улови изражението и, но потресен усети струящата студенина на неговата мъртвешка застиналост. Идваше право при него, с втренчен, но избистрен поглед, като наболяло признание, като стенещ вопъл, като сълза. Приближи се, пресегна се и щракна нощната лампа, която зашемети мъжа със своята ослепителна острота.
- Само очите му видях. Тези, едновременно лъчезарно смеещи се и мрачно тъжни очи, в които имаше толкова мъдрост, обвиняваща неприязън и горчив сарказъм. Аз познавам тези очи, скъпи. Това бяха очите на един ненаситен максималистичен дух - изрече на един дъх жената и се оттегли на любимото си място - в крайчеца, в периферията на всичко, защото така бе орисана да съществува.
- Не са ли очите на онази твоя самотна гугутка?
Мъжът се опита да предугади истината, която вечно му се изплъзваше, и с нервен жест запали цигара.
Пушеше и чакаше продължението. Пък и дългата пауза позволяваше да нормализира учестената вибрация на пулса, предизвикан от ненадейната и поява. Винаги бе изчаквал, за да успее да реагира своевременно на неизвестното с добре маскирана непроницаемост. Нещо, което тя не притежаваше като качество и не бе способна да извърши като защитно деяние. Затова мъжът хитро дебнеше като паяк невинното насекомо.
Жената съсредоточено и напрегнато се вгледа в апатичното лице отсреща. Самодоволно и все така сито гледано, без нито една бръчица и отново прозря през него онези две самоврекли се кадифени очи, сетне дълбоко врязаните бръчки и замря безпаметно. Пелената пред погледа и се вдигна с трясък - оглушителен, но спасителен...
КРАЙ НА ТРЕТА ЧАСТ
трета част
Това е той, той, той. Жената вероломна влетя в света на мъжа и задъхано попита:
- Дали птиците се чувстват свободни и безгрижни, когато летят в простора?
- Казват, че хората им завиждали, защото могат да отидат, където си поискат - отвърна, без да се замисля, някак неохотно мъжът и погледна в бялото и лице като във фенер, който бавно започва да гасне.
- Моята гугутка е нещастна, защото не може да бъде свободна - каза почти на себе си жената и в очите и проблеснаха сълзи.
- Защо смяташ така? - запита мъжът по-скоро, за да я успокои, като насърчи споделянето и, отколкото под напора на някакъв спонтанно възникнал порив на заинтересованост.
- Защото е самотна и е затворена в своето малко, тупкащо сърце - отвърна унесено, вглъбена в себе си жената и замлъкна.
Мъжът винаги изслушваше с насилено внимание прочувствената и изповед, която често провокираше сетивата му, заставайки го да импулсира въображението, за да може да осмисли всичко в съответствие с рационалната си нагласа. Впоследствие, с огорчение за напразно пропиляното в безмислен разговор ценно време, се уверяваше, че нейната прекалено изострена чувствителност му се изплъзва и той с апатия хладнокръвно констатираше пред себе си липсата на сетива, с които да я възприема.
Неуловимото и неосезаемо преживяване на жената преливаше с такава могъща сила, с толкова непонятно за него титанично вълнение, че той дълго се луташе в догадка и предположения, докато доплува на своя устойчив на повратности пристан на благополучието.
- Това ли е образът? - кимна мъжът към самотната гургулица и сключи гъстите си вежди, усмихвайки се шеговито, за да поощри чистата и детска наивност.
Жената впи вбесено очи в мъжа, усетила като подла низост подигравката, и му зашлеви една, трогателно безсилна в своята неовладяна ярост, плесница. После се стъписа в някакво необяснимо учудване, погледна удивено зачервената ръка, която все още висеше в замах и изтича в другата стая.
Мъжът не я последва. Знаеше, че тя отново ще дойде неканена, без да почука. Сякаш подозираше, а може би се надяваше, че неговата душа е вечно отворена врата, където винаги може да се приюти. Женени бяха от година, а тя все така упорито отказваше интимна близост, като че ли се страхуваше, че той можеше да я омърси и ограби.
Наистина, жената отново се върна, но този път не седна смирено на крайчеца на стола, а остана права до прозореца, взряна в далечината.
Вродената му прагматичност не можеше да разбере сподавения и стон и тази нелепа всеотдайност по нещо несъществуващо, а от седмица бе принуден да влезе и в ролята на изповедник.
Ами да, подсказа му разумът категорично в своята опорочена еснафщина. Съпругата му си има навярно любовник и сега си е втълпила натрапчивата мисъл, че всичко това е някакъв глупав измислен сън. Та нима е възможно обичта да има образ и цвят?
Мъжът се усети изумен, че за първи път си задава абсурден въпрос, и изтръпна в нямо негодувание срещу своята собствена непозволима слабост и необоснована ревност. Как така жена му не бе в състояние сама да проумее какви съдбовни катаклизми се извършват в нея и да престане да обременява съзнанието му с породените от тях илюзорни бълнувания. Той винаги съумяваше да се вмести с трезвата си аналитичност в рамките на някакво сносно обяснение на нещата, а и състоянията, които го владееха, не бяха толкова различни.
След този разговор мъжът остана сам и мълчаливо запуши цигара. Нощта го свари с мисли, блъскащи се като непокорни зверове в черепа му, които искаха да разкъсат вътрешната му стабилност. Тяхната безпътица го завличаше до блатната тиня на едно непроходимо тресавище от безброй въпроси без отговор. Но сетне умората надделя и мъжът леко задряма... Веднага след това отвори стреснато очи от витаещо в пространството нечие присъствие.
Жената пристъпваше плавно като безплътна сянка в бялата си нощница. Сгъстяващата се мастилена здрачевина не позволяваше мъжът да улови изражението и, но потресен усети струящата студенина на неговата мъртвешка застиналост. Идваше право при него, с втренчен, но избистрен поглед, като наболяло признание, като стенещ вопъл, като сълза. Приближи се, пресегна се и щракна нощната лампа, която зашемети мъжа със своята ослепителна острота.
- Само очите му видях. Тези, едновременно лъчезарно смеещи се и мрачно тъжни очи, в които имаше толкова мъдрост, обвиняваща неприязън и горчив сарказъм. Аз познавам тези очи, скъпи. Това бяха очите на един ненаситен максималистичен дух - изрече на един дъх жената и се оттегли на любимото си място - в крайчеца, в периферията на всичко, защото така бе орисана да съществува.
- Не са ли очите на онази твоя самотна гугутка?
Мъжът се опита да предугади истината, която вечно му се изплъзваше, и с нервен жест запали цигара.
Пушеше и чакаше продължението. Пък и дългата пауза позволяваше да нормализира учестената вибрация на пулса, предизвикан от ненадейната и поява. Винаги бе изчаквал, за да успее да реагира своевременно на неизвестното с добре маскирана непроницаемост. Нещо, което тя не притежаваше като качество и не бе способна да извърши като защитно деяние. Затова мъжът хитро дебнеше като паяк невинното насекомо.
Жената съсредоточено и напрегнато се вгледа в апатичното лице отсреща. Самодоволно и все така сито гледано, без нито една бръчица и отново прозря през него онези две самоврекли се кадифени очи, сетне дълбоко врязаните бръчки и замря безпаметно. Пелената пред погледа и се вдигна с трясък - оглушителен, но спасителен...
КРАЙ НА ТРЕТА ЧАСТ
© Дияна Иванова All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
-
хубави пасажи
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
