Облаците на моите чувства

Тази сутрин чаках, за да посрещна първите утринни лъчи, защото светлината на изгрева ме изпълваше с любов. Времето обаче беше мрачно, и тъмни облаци бяха покрили небето, сякаш танцуваха хванати за ръце, защото не спираха да се движат. Един от тях приличаше на малка лодка. Втори - на спасителен пояс. Трети като че ли приличаше на сладка пчеличка. И така, облак след облак, играх тази игра, на която ти ме научи. Ято птици прелетя към безкрая, а огнената ивица започна да се показва иззад странните облаци. Така продължих да играя: дракон, рибка, еднорог, балони с цветя и дори цели дървета. Ключ, сърце, ръце. Стига. Въображението ми е прекалено голямо. Искаше ми се просто да си тук, и сега осъзнавам, че тази "пчеличка" всъщност беше ти, а аз бях просто едно момиче, което потъваше в кафявия цвят на очите ти, които ме караха да се чувствам у дома. Затова ми трябваше този спасителен пояс. Потъвах в океан от чувства, които не можех да опиша, и се надявах с малката лодка да стигна до брега, където ще ме хванеш за ръка, за да ме издърпаш. Мина доста време. Светлината вече озари земята, ала не и душата ми, в която беше непрогледен мрак. Слънцето свети в очите ми, лек ветрец гали клоните на дърветата, тихата музика, която върви от слушалките, кънти в ушите ми, а аз все така не спирам да те мисля. 

Понякога като че ли наистина те усещам. Сякаш си тук и си ме стиснала така здраво за сърцето. Признавам, че хватката ти е наистина силна – почти колкото желанието ми да те целуна наяве, а не само когато те сънувам. Видях още един облак – мисля, че приличаше на малко торнадо, което всеки момент ще помете всичко лошо по пътя си. Или пък отново е просто въображението ми, което ми напомня как се появи в живота ми като ураган, който отвори всички рани в мен и ги запълни с любов.

Светлината и тъмнината водят битка помежду си. Слънцето малко по малко се скрива и взима със себе си дори и малката надежда в мен, че може би и ти мислиш за мен толкова силно, колкото и аз. Заваля. Малки капчици дъжд се спуснаха към земята и измиха прашните улици, по които всяка нощ те търся. Всеки път, всяко ъгълче, на което се надявам да те видя, въпреки че знам, че няма да си там. Дъждът се усилва. Дано успее да отмие и страха, който си е намерил местенце и е приседнал някъде в гърлото ми, за да мога да ти кажа нещата, които така и не успях.

А дотогава ще продължавам да те сънувам, защото само в съня си съм безстрашна, и само там те имам изцяло и вечно за себе си. Времето е лошо. Заспивам. Ще се видим пак.