Почти бях готова. Преоблякох се в дънки, маратонки и  нахлузих спортна шапка. Взех в чантата прахчетата от калифорнийския мак. Можеше да помогнат на някого против безсъние.

   Сложих колието на врата си и закопчах ризата си  до горе. Камъните се скриха под нежната коприна. Отворих сейфа. Взех албума с марките и една пачка пари,  бързо ги пуснах  в дамската си чанта. Мигел не знаеше нищо за този албум. Не смятах да му казвам.

    Звънецът проехтя и аз подскочих. Тръгнах през хола като вятър. Отворих вратата и Мигел нахлу. Носеше черни ръкавици и един малък сак.

                    - Заспа ли старата?

Кимнах с глава.

                     - Хайде, да отворим сейфа.

    Набрах комбинацията. Езичето щракна. Мигел взе пачките. С една домакинска кърпа започнах трескаво да бърша вътре в сейфа, затворих вратата, обърсах и отвън, заключих го. Макар, че той беше с ръкавици, преди това аз бях докосвала вътре. Не исках да останат моите отпечатъци.

                      - Отивам да си взема пътната чанта.

    Носех се като насън по течението. После реших да погледна за последен път старицата.

      Нощната лампа хвърляше нежни отблясъци по стената.  Когато погледнах към мис Тейн краката ми се подкосиха.   Дръжката на един кухненски нож стърчеше в лявата част до сърцето й.  Очите й бяха все още затворени, но устата й зееше и слюнка се стичаше по брадичката й. Отворих уста да изкрещя, когато една ръка ме затули с черната си ръкавица.

                      -  Да не си посмяла! Стига лигавии…Хайде, да вървим.

Мигел ме задърпа за ръцете и ние се втурнахме навън.

                      - Дай си телефона, кукло.

Подадох му телефона и той го запокити в кофата за боклук.

Качихме се в колата, която беше задигнал преди това.

Мигел подкара, градът остана зад нас, носехме се към летището. Погледнах часовника, беше точно полунощ. Стомахът ми се сви. Нервите ми щяха да изхвръкнат. Бях като навита пружина. Чувах в главата си големия стенен часовник на мис Тейн как отмерва времето: тик – так, тик – так… Причуха ми се сирени на полицейски коли. Изпаднах в ужас. Обърнах се. Нямаше нищо след нас. Избухнах в смях. Полудявах ли?

  Имаше три часа до нашия полет. Чекирахме се и очаквахме да се качим на самолета.

Бях като в мъгла. Не можех да проумея какво става. Защо Мигел я уби? Не смятах, че ще стане така. Потръпнах. Целият кураж ми се изпари. Гледах пътниците, които минаваха покрай нас, без да виждам нищо. Бях унесена, когато Мигел ме бутна по ръката :

                         - Да вървим. Ставай.

    Не помня как се озовах в самолета, как съм седнала, как съм затегнала колана, нищо не помня.

                         - Какво ще желае, сеньоритата? – гласът ме изтръгна от унеса.

                         -  По едно уиски. С много лед , и за двамата – поръча Мигел.

         Донесоха ни питиетата, Мигел ми намигна и отпи от чашата си. Врях се в него. Държеше се като човек, отиващ на ваканция. Не му пукаше за нищо.  

     Вдигнах леко пръсти към шията си. Нещо ми запари. Там под ризата ми си кротуваха... розовите камъни.

    Пътуването беше цяла вечност. Минутите се влачиха като дни. Дванадесетте часа от полета ми се струваха цяла седмица. Изпадах в различни емоции. Ту не ме свърташе на седалката от адреналин, ту се просвах като умряла и без капка енергия. Из главата ми бръмчаха мисли.

Трябва да изчезна от Мигел. От този…убиец.

Заспала съм, когато Мигел ме задърпа.

                   - Госпожи и господа, добре дошли на международното летище Хосе Марти Хавана...

               Прекръстих се и  се помолих да не ни чакат на летището. 

   …………………………….

     Вървях след Мигел, стоях до него в таксито и мълчах. Нямаше какво да кажа. Бях кукла на конци. Гледах да не го ядосам. Не му създавах проблеми. Настанихме се в хотел Санта Клара на брега на океана.  Поръчахме от румсървиза вечеря, но аз ровех из чинията и не можех да преглътна нито залък. Мигел започна да се налива с ром. Когато отиде до тоалетната успях да сложа в чашата му от чудодейния калифорнийски мак. Слънцето вече се скриваше и ставаше сумрачно.  Денят отстъпваше мястото си на нощта. Бяха минали повече от двадесет часа, откакто напуснахме щатите.

    Аз си легнах, преструвах се на заспала, стисках очи. Чаках да мине времето. Когато го видях как се килна на леглото и захърка, станах тихичко, отворих сака му, взех пачките, документите му, преместих ги в моята пътна чанта и излязох в нощта.

     Ще играя ва банк! Всичко или нищо...  Да го видя какво ще прави без документи и пари! Така му се пада, умник!

    Повървях по улицата  и се озъртах наляво и надясно. Компании гълчаха по улицата, смях на мъже и жени, разноцветни светлини, от ресторантите се чуваше музика. От някакъв клуб ечеше самба.

    Трябваше да бързам. Спрях едно раздрънкано такси, метнах се вътре. С голямо ръкомахане и разправии потеглихме към пристанището. Като извадих долари, шофьорът се ухили.

        Застанах до кея. Сега накъде? Гледах как на един кораб се качва пъстроцветна група. Пообиколих да видя, смених долари за кубински песо в едно чейндж бюро и си купих билет. Корабът заминаваше след два час за Панама. Изпитвах неистов страх от водата, така че не бързах да се качвам.

     Беше вече тъмна нощ. Погледнах в небето. Луната се криеше зад един тъмен облак. Обзе ме страх. Как, къде и какво ще правя?

         Изпитвах фобия от кораба, от океана и не бързах да се качвам. Не се виждаха ченгета, нито охрана наблизо. Бях благодарна, че нещата се подреждат.

    Размотавах се още на кея, имаше  време за отпътуването. В тъмното изникна пред мен една яка мъжка фигура. Обърнах се, но зад мен две ръце се протегнаха и ми изскубнаха чантите. Чух някакви закани на испански, блъснаха ме да вървя напред. Преплитах крака, ужасена  и послушна. Не успях  дори да извикам от страх. Спряхме до края на кея. Беше тъмно като в рог. Започнах да хълцам и да плача. Разкопчах си ризата, извадих диамантите и им ги дадох. Помислих си, че ще се смилят над мен.

     След минута полетях към тъмната вода... и крещях с пълно гърло.

      Потъвах, водата влизаше в носа ми, аз стисках очи и уста, ръкомахах като луда.

     Това е краят... - мислех си, когато две ръце ме подхванаха и ме задърпаха нагоре към повърхността...

.....................

      Сега живея в Хавана. От две години съм тук. Не сме богати, но горе - долу бива. Съпругът ми има кораб, разкарва туристи.

 Бременна съм в последният месец. Гледам заобления си корем и благославям мъжа, който ме спаси и който е мой съпруг. Изкарах късмет, че ме е чул как крещя и потъвам.

   Оставих миналото зад гърба си. Като някакъв лош сън.

     Започнах на  ново, на чисто...

      Моля се  всеки ден на Бог да ми прости за всички лоши мисли и неща, които направих....и мисля, че  ме чува.

                  Край