Очите на Хулия
Сигурно няма по-безцелно нещо от седенето пред телевизора с дистанционно в ръка и прехвърлянето на канал след канал, без да знаеш какво точно търсиш. Но понякога, когато най-малко търсиш нещо, го намираш. Така случайно намерих канал, по който излъчваха серия от популярния в миналото испански детски сериал "Синьо лято". Серията, в която Чанкете - възрастният приятел на децата, беше починал. Цялата тайфа, начело с Хулия - русокосата художничка, седеше на брега на морето и тъгуваше. Сцената беше трогателно красива. Камерата бавно премина през лицата на всяко едно от тъжните лица на децата и накрая се спря на големите сини очи на Хулия, които сякаш търсеха да видят нещо далече, далече, там, където линията на хоризонта трептеше искрящо от играта на слънчевите лъчи с морските вълни. За миг дадоха морето, след което обективът на камерата се съсредоточи отново върху очите на Хулия. Тя беше затворила очите си и се усмихваше, казвайки: "Деца, виждам Чанкете!" Всички я погледнаха изненадано. А тя ги подкани: "Затворете си очите и ще го видите!" Децата си затвориха очите и всички го видяха - старият им приятел се усмихваше, свирейки с акордеон в ръце. На фона на искрящо синьо море, жив в спомените им, откъдето смъртта не беше успяла да им го отнеме. Всички му се усмихваха и не искаха да отворят очите си. Първа ги отвори Хулия и това бяха най-красивите разплакани без сълзи очи...
Защо ви разказвам тази сцена? Защото е много истинска. Ако не вярвате, опитайте и вие - затворете си очите и ще видите невидимото. Ще видите, че никой не може да си отиде от вас завинаги, докато имате смелостта да затворите очите си, за да погледнете без тях през тъмнината на клепачите, отвъд която ви очаква светлината на най-синьото лято. Онова усмихнато най-синьо лято, което всеки е имал през живота си, защото до него е бил старият приятел...
... И вие го виждате, нали?! Не е нужно да си отваряте очите - очите са излишни. Поне за миг.
© Петър All rights reserved.
