- Ти си невероятна! Бих могъл да ти подаря целия свят. Харесва ми как слънцето си играе с косата ти.

Павел хвана кичур от меката червеникава коса на Мария и я сложи зад ухото ѝ. Прегърна я нежно и тя се отпусна на рамото му. Слънцето беше започнало да залязва и пурпурната светлина озаряваше цялата околност. Гледаха отвисоко. Бяха се качили на планината откъдето се  виждаше целия град. Имаха късмет. Денят беше ясен, а небето синееше морско и спокойно. Снегът все още сковаваше всичко, но на тях им беше топло. Обичайното място за влюбени двойки. Мария беше ходила и преди на мирадора, както го наричаха в училище. Беше учила в испанската гимназия и мирадор си остана като нарицателно за поляната, откъдето можеха да наблюдават родното си място – гледаха как се разлива в ниското, как свети, как е обгърнато в мъгла, как зеленее, как диша и пулсира. Мария беше на 27. Беше преживяла няколко сериозни и драматични любови. Всеки път щом се влюбеше откриваше своя принц, а после плачеше на рамото на приятелките си, че отново е срещнала само поредния жабок. Мария беше добра, очароваше се от хората, подхождаше непредубедено към всички и искрено вярваше, че всеки има своята добра страна. Тя беше жена с хубави, нежни черти, топли като капучино очи и голямо състрадателно сърце. Малко преди да завърши гимназия, боядиса косата си в червено. Обичаше този огнен цвят, защото ѝ напомняше топлината, дързостта и постоянното движение. Харесваше ѝ да развява червените си коси, с които сякаш казваше на целия свят, вижте ме, аз светя, предизвиквам ви, но внимавайте да не се опарите. Сега беше примряла в прегръдката на Павел. Запозна се с него на новогодишното парти в офиса. Доведе го нейн колега. Усетиха привличане помежду си още тогава. През цялата вечер си говориха много. Мария не спираше да се учудва колко умен и мил е Павел. Отваряше ѝ вратата, държеше ѝ палтото и буквално я изпиваше с поглед. Никога преди не се беше чувствала толкова харесвана. Прибра се с усмивка, която едва се побираше на лицето ѝ. На сутринта съквартирантката ѝ я попита какво се е случило, защото беше чула да се смее насън. Мария се изчерви и се измъкна с обяснението, че на купона е било много весело. Беше си взела отпуска, за да си почине и да накупи коледните подаръци за семейството си – родителите, брат ѝ, децата му, приятелите. Беше решила да обикаля по магазините, но мислеше само за Павел. Той ѝ беше разказал много неща за себе си. Работеше в ИТ фирма като програмист, получаваше много добра заплата и още не беше срещнал истинската любов или поне така твърдеше. Говориха си за какво ли не. Той ѝ разказа за работата си. Многократно изтъкна колко е успешен и как го уважават колегите му. Колкото повече си говореха, толкова повече Мария се изгубваше в дълбините на ума му. Имаше чувството, че никога преди не е срещала по – умен и изтънчен мъж. Още в края на вечерта започна да го гледа с обожание. Павел веднага усети сигналите, очите му светнаха и той продължи да ухажва Мария още по-настойчиво.

Последваха няколко месеца на бурна любов и мигове пълни с щастие. Мария не спираше да говори за него на приятелките си. Така те го опознаваха още преди да са го видели.

- И какво? Не спирай да разказваш. Искаме да знаем всичко – нетърпеливо я подканяше Милена.

- Имайте малко търпение. Просто, просто не знам откъде да започна. Той е всичко за което съм мечтала – умен е и то много, има чувство за хумор и е много внимателен. Слуша какво искам и от какво се нуждая и ми го дава без дори да сме говорили за това.

- Сигурна ли си, че всичко му е наред? Малко се сещам за думите „прекален светец и Богу не е драг“ – прекъсна я Биляна.

- Не, Биби, този път съм сигурна, че е така. Сякаш интуицията ми го подсказва. Ето онзи ден, ходихме на вечеря. Искаше да ме впечатли с ресторант „Еверест“. Нали се сещате, онзи с гурме кухнята. Минаха два месеца откакто се запознахме и той предложи да отидем там, въпреки че е скъпо. Искаше да покаже колко държи на мен. Бях си облякла онази вишневата рокля, която ми е любима, нали се сещаш.

- Да, всички знаем тази рокля! И какво?

- Ами дойде да ме вземе от нас и като ме видя ми каза с най-вълшебния глас на света, че съм прекрасна, но много би искал да ме види в черно. Дали мога да се сложа нещо друго. А и косата ми щяла да пада чудесно по черната рокля затова да разваля прическата и да я пусна да се вее свободно, както аз обичам.

- И ти какво? Преоблече ли се? – попита Милена.

- Разбира се, как бих могла да не го направя. Най-много от всичко искам да му доставя удоволствие. Толкова съм влюбена в него. Мисля, че го обичам. Не знам дали сте изпитвали подобно усещане. Сякаш всичко е престанало да съществува и значение има само той.

- Струва ми се, че прекалено си се замаяла. Моля те, бъди внимателна. И преди сме виждали този твой обезумял поглед, но после изведнъж всичко изчезва и започваш да страдаш.

- Съгласна съм с Милена. Освен това не ми харесва, че иска да диктува облеклото ти. Не е ли малко рано, да те подчинява така?

- Моля ви, вие не го познавате. Той просто харесва да изучава различни страни от моето Аз. А на мен ми харесва да съм различна.

- Добре, добре, извинявай, ако сме мнителни, но вече на три пъти едва се изправяш от болката след разбитото си сърце. Затова не прибързвай. Освен това кога ще ни запознаеш с него? Два месеца не са малко време. При другите ти сериозни връзки вече отдавна да сме го разкостили – засмя се Биляна.

- Забавни сте! И аз искам да ви запозная, но той смята, че трябва да прекарваме времето си само двамата. Не иска да ме дели с други. Толкова му е хубаво с мен.

- Опааа, тук става интересно. Какво сега, ние пречки за любовта ли сме? А не, не, не съм съгласна да те отнема от нас. Трябва да видим човека, който така е завъртял главата на нашата скъпа Мимс.

Думите на приятелките ѝ я накараха да си спомни за болката, която беше изживяла вече три пъти. Три пъти се влюби толкова силно, колкото само тя умееше. Първият път се оказа, че принцът излиза с няколко момичета, вторият беше женен и просто си търсеше забавление, изморен от жена си и малкото бебе. Третият беше наистина специален. Момчил наистина я накара да повярва, че първите два пъти просто беше сбъркала. Този път натежа майчиното неодобрение. Тя беше властна жена, вкопчила се в сина си, който беше смисъла на живота ѝ, защото го беше отгледала сама. Мария не можа да повярва, че мъж на 25 години може да позволи майка му да определя кого да обича. А с него наистина искаше да остане. Виждаше бъдещето им заедно, представяше си общият им дом, децата, семейните пътешествия. Беше видяла в него своята друга половина. След всяка от тези раздели, сърцето ѝ се свиваше, ставаше все по-мнителна, но след Момчил, не можа да се съвземе дълго време. Опитваше се да събере пръснатите частички от себе си. Навеждаше се, отваряше ръката си, но очите ѝ не виждаха и шепата ѝ оставаше празна. Светлината в очите ѝ угасна, дори червеното в косите ѝ доби кафеникав оттенък. Затвори се в къщи и заживя в миналото, докато един ден, Милена и Биляна не дойдоха при нея. Носеха самолетни билети за Италия. Стегнаха багажа ѝ и отлетяха трите за Тоскана. Прекара 4 незабравими дни – слънце, безгрижие, разходки и хубава храна. В края на пътуването за пръв път от няколко месеца, Мария имаше желание да прегърне отново живота. Реши, че ще заключи остатъците от сърцето си, докато то не започне да пулсира без болката и отчаянието. Не удържа на обещанието си. Запозна се с Павел.

Понякога приятелките ѝ я наричаха Мимс. Остана си така още от университета, когато Мария реши, че не харесва да я наричат Мими. Милена измисли Мимс, защото Мария много обичаше да имитира преподавателите си по икономика. Веднъж се шегуваха, че тя е като мим, с движенията си ги описваше така ясно, че те можеха веднага да познаят обекта на шегата. Мимс си беше умалително, звучно и някак си предаваше цялата мила, и сърцата същност на приятелката им. Те наистина бяха привързани към момичето с червените коси, което винаги беше загрижено за някой друг, за бездомно животно, за кауза, за болно дете. Мария обичаше да раздава, оставяше части от себе си, навсякъде където минеше. В следващите месеци тя раздаваше щастие и любов на Павел, докато един ден се премести да живее при него. Милена и Биляна все още не го познаваха и това започваше да става все по-съмнително. Мария ги уверяваше, че скоро ще ги покани на гости в новата си къща. Но това така и не се случваше.

„Днес ще мързелувам целия ден“, си помисли Биляна. Беше си взела почивен ден, защото искаше да си направи малко по-дълъг уикенд след тежкия месец, който изкара на работа. Мария беше напуснала работа по настояване на Павел. Нямало нужда да работи според него, защото той можел спокойно да се грижи за издръжката им. Тя прие аргументите му. Реши, че може да си даде месец-два почивка, а после да си намери работа, която да ѝ харесва и да не е толкова натоварена. Затова Биляна реши да се обади на приятелката си, да отидат на кафе и да си побъбрят, а ако се унесат в сладки приказки, можеше да викнат и Милена. Побърза да вдигне телефона.

- Ало, Мимс. Здравей, как си? Искаш ли да се видим следобед да пием по кафе, да си направим и една разходка с гарнитура приказки – и Биляна се засмя.

- Здравей Биби! Отдавна не сме се виждали. Много искам да излезем, но не знам дали ще мога…

- Защо, нали сега не работиш?

Мария въздъхна леко, но Биляна успя да чуе тази тънка сякаш издишана от дълбоките части на душата, емоция на приятелката си. Нещо не беше наред. Познаваха се толкова отдавна, че тя познаваше всички сигнали в емоционалната натура на Мария.

- Да така е, но трябва да подредя къщата и да сготвя нещо на Павел за вечеря.

- Леле, ти си станала домакиня! Не може ли да си направи сандвич или да си поръча нещо? Не съм те виждала повече от месец, даже май са два.

- Ами не мисля, че ще му хареса.

- Така значи. Все този Павел, а още не го познавам. Не приемам отказ. Май трябва да си поговорим. Виж, сега е 11, имаш време да се организираш. В два идвам да те взема и излизаме. Не приемам откази и оправдания. Не ми харесва как звучиш. Чао, ще се видим скоро.

И преди Мария да успее да каже още нещо, Биляна затвори. Отпи от капучиното си, което още беше леко топло и се загледа през прозореца. Беше ранна есен. Бяха минали девет месеца откакто Мария се запозна с Павел. Можеше ли принцът пак да се оказал жабок. Или дори по-лошо. Можеше ли да я заплашва с нещо, да я тормози, да я бие? Потръпна от погнуса при тази мисъл. Не ѝ се вярваше. Мария не беше глупава. Колкото и да беше добра и влюбена не вярваше, че ще позволи някой да я унижава по този брутален начин. Въпреки че….. Сърцето ѝ още не беше заздравяло след историята с Момчил, когато се появи Павел. Една мисъл се появи в ума ѝ, така неочаквано, че и тя не разбра какво я беше довяло до нея. Може би загрижеността и привързаността ѝ към Мимс. До два имаше много време. По-добре да отиде и да ѝ помогне поне с готвенето. Така щяха да прекарат повече време заедно и да има възможност да разбере какво измъчва огненото момиче. Не вярваше да е нещо сериозно. Все пак тя беше силна и макар да се беше огънала сериозно преди година, огънят в нея трябваше да е все още жив и пламтящ. Даа, със сигурност беше жив, но не ѝ беше помогнал преди. Може би и този път я беше предал. Ако беше така, щеше да ѝ предложи да се изруси. Блондинките поне са глупави по презумпция. Засмя се на своите си безумни мисли. Знаеше адреса затова само и написа в чата „Помощничката пристига по-рано от уговореното. Не се притеснявай, с удоволствие ще ти споделя къщната работа с теб. Тъкмо ще видя къде живееш и ще имаме повече време заедно. Не протестирай, вече тръгнах“. Биляна запали колата и след по-малко от 20 минути вече паркираше до малка бутикова сграда. Позвъни и се отдръпна назад за да може Мария да я види през терасата. И наистина, тя се появи с голямата си усмивка, махна и отгоре и направи знак, да влиза. Биляна се качи на петия етаж. Мария буквално се хвърли върху нея. Толкова силна прегръдка отдавна не беше получавала.

- И аз се радвам да те видя. Явно ти е домъчняло за мен, щом ме посрещаш така.

- Нямаш представа колко! Влизай, влизай. Направила съм салата и отворих вино. После ще ходим на кафе. Имам още малко работа тук, но докато я върша може да хапнем нещо лекичко.

- Каква чудесна изненада. Май наистина ти харесва да домакинстваш. Не мога да повярвам. Мимс, която винаги бързаше нанякъде, бързаше да живее и то така, че понякога дъхът ѝ секваше. Къде отиде бунтарката от гимназията, лудетината на университета? Момичето, което всеки ден имаше нова мечта, което търсеше всяка възможност да лети в облаците, да спаси всички гладни деца, да нахрани всички бездомни кучета… Да продължавам ли?

Мария я гледаше и бузите ѝ бяха пламнали.

- Това аз ли съм? Описанието ти за мен ли беше? Може би за някоя моя по-ранна версия?

- О, я стига. Просто отскоро си без работа и си се заела малко с домакинстване. Това не може да те промени. Ти си огън! Винаги си била. Затова си червенокоса. За да си ярка и да правиш впечатление със своята виталност и сила.

- Сега вече съм сигурна, че бъркаш. Аз всъщност не съм нищо особено. Не напреднах особено в работата си, въпреки че бях там повече от 4 години. Не мисля, че имам и някакви големи познания или обща култура. Дори испанския съм позабравила. А пък домакинстването и то не ми се удава кой знае колко. Все още се опитвам да готвя вкусно, но не винаги се получава. Освен това …...

- Чакай, чакай. Това май наистина не е моята Мимс. Къде си я скрила? Искам си моята приятелка. Уверена и щура, готова да покори света. Тук пред мен е едно мрънкащо човече.

Биляна се доближи до нея и я разтърси леко.  След това я прегърна и прошепна в ухото ѝ: „Да не съм чула повече такива думи. Чуваш ли! Не познавам друг човек, който да е толкова изпълнен с живот, колкото си ти затова отвори очи и се огледай. Светът те чака, така както те е чакал вече 27 години и ще продължи да го прави още поне шейсет“.

Мария се разчувства и една малка сълза се отрони от очите ѝ. Беше малка, но носеше мъка, освобождение, приятелство, неувереност, благодарност. Тя приседна тихо на стола в кухнята и още сълзи потекоха от очите ѝ. Биляна я гледаше и не знаеше какво да направи. Реши, че трябва да я остави да си поплаче, да пречисти горчилката, която беше насъбрала. Понякога всеки имаше нужда от малко тишина. Всеопрощаваща тишина на душата си. Тя взе чашата си и седна на съседния стол. Загледа се в цветовете на есента. Как магически се преливаха жълто, червено, кафяво и зелено. Все още имаше много свежи петна, но планината, която се виждаше беше нашарена. Биляна винаги се прехласваше по цветовете на сезоните. Понякога очите ѝ толкова се пълнеха, че започваше да ѝ се вие свят. Задъхваше се, защото не успяваше да приеме толкова много красота наведнъж. Тази нейна чувствителност беше в пълно противоречие с иначе прагматичната ѝ натура. Тя винаги беше добре облечена – прическа, грим, всичко, което беше нужно за да се хареса щом се погледне в огледалото. Планираше деня си отдалеч и не позволяваше излишни емоции да я объркват. След като прецени, че е дала достатъчно време на Мимс да се съвземе, застана пред нея и погледна в дълбоките ѝ кафяви очи.

- Кажи ми сега, какво се случва? Изглежда не си щастлива или поне не така, както беше преди 9 месеца. Нещо с Павел ли не е наред?

Мария бавно кимна с глава.

- Можеш да ми разкажеш всичко. Знаеш, че ще ти дам добър съвет, без излишни емоции.

- Знам, благодаря ти. Просто не се чувствам добре. Нямам точно обяснение защо.

- Как така нямаш обяснение? Вече не те ли обича? Да не би и той да крие някоя мръсна тайна – майка, жена, извънбрачни деца, извратен е, или е разведен? Има толкова възможности.

- Не, не, нищо от това, което каза. Просто се чувствам тъжна и малко…….

- Да не те бие? Само да си посмяла да го прикриваш. Ако е така, трябва веднага да ми кажеш.

- Не, как ти хрумна! Той е мил. Не би ме ударил.

- Сигурна ли си? Насилниците често манипулират жертвите си и те се страхуват да споделят.

- Наистина не ме е докосвал с агресия.

- Охх, отдъхнах си. Това би било ужасно. Щях да му счупя главата, ако беше така.

Мария се засмя.

- Винаги си била много бойна.

- Така е, особено когато се отнася за хората, които обичам. Какво е тогава? Какво те мъчи? Да не си изпаднала в отчаяние защото си без работа? Когато човек е работил твърде дълго и после спре, тялото му се стресира, защото мозъкът изведнъж няма какво да прави. Странно нещо е нашата психика.

- Не знам как да го кажа. Павел много настояваше да напусна работа. Искаше да имаме повече време да бъдем заедно. Успя да ме убеди, както знаеш.

- Е това е временно. Ще си намериш нещо друго, отдавна трябваше да се махнеш оттам. А и да ти кажа и аз не бих имала против някой да се грижи за мен известно време за да си почина.

- И аз така си помислих и затова се съгласих. Но след като го направих и похарчих и последната си заплата, сега съм малко… как да го определя…. Да кажем липсват ми средствата, с които бях свикнала да разполагам. Павел ми дава разбира се, но колкото да поддържам разходите за храна.

- Да не би да го понижили в работата или да има финансови проблеми? Питала ли си го?

- Да, всичко е наред при него. Не знам защо го прави. Но аз се чувствам ужасно неудобно да му искам и съм се ограничила във всичко. Не е само това обаче. Не е съгласен да се виждам с вас, сама.

- Каквоооо? Ти сериозно ли? Защо? Той дори не познава.

- Смята, че понеже сте без мъже може да ми повлияете лошо и като излизам с вас да срещна някой друг и да го напусна.

- Боже, та това е просто глупава ревност. Ти връзваш ли му се?

- В началото не, но няколкото пъти когато излизахме после той се сърдеше и цупеше със седмици. Смята, че трябва да сме непрекъснато двамата, т.е. че нямам право да имам собствена среда, че когато има двойка, животът е само в двойката.

- Искаш да кажеш, че не можеш да имаш личен живот без него? Но това, това, това е възмутително. Защо му позволяваш да се държи така с теб? Опита ли се да му обясниш, че ние сме приятелки отдавна, че това е грубо вмешателство в твоята свобода, още повече, че нито аз, нито Милена имам против да се запознаем с него. Дори напротив отдавна го искаме.

- Опитах, но не прие моите аргументи. Иска да се виждаме само с неговите приятели. А и го обичам. Знаеш това. Когато сме двамата всичко е чудесно. Мил е, показва ми, че ме обича, прави ми подаръци. Градим планове за бъдещето. Каза ми, че иска да се ожени за мен.

- Каква е тази любов? Извинявай, но ми се струва малко изкривена. Мимс, той те ограничава. Финансово, емоционално и какво още? Има ли и още? Нещо ми подсказва, че има.

- Не, няма. Казах ти всичко. Понякога се караме затова, че не съм се облякла добре или че не съм почистила както трябва. Но той винаги ми показва как да оправя това, което не му харесва. Дори с готвенето ми помага. Но това е нормално. Всички двойки се карат. А и аз не мога да се меря нито с ума му, нито с уменията му.

- Да, карат се, по различни причини. Някои спорят, други си викат, трети просто изразяват несъгласията си, но винаги ги има и двете страни. От това, което ми разказваш излиза, че ти просто слушаш. Да не си послушница в манастир, че да се съгласяваш безропотно и да приемаш всичките му забележки? Любовта дава свобода. Истинската любов няма ревност, няма ограничение, тя дава подкрепа, приема те такъв, какъвто си. Помага ти да летиш, а не иска да те стъпче и да те остави с глава приведена напред. Още малко ще започнеш да му говориш „да, господарю. Слушам, господарю!“. Мимс, това е неприемливо.

- Защо реагираш така? Знаеш, че съм емоционална и понякога ми става тъжно. Особено, когато се обади и предложи да се видим се разстроих, че ще трябва да премълча за тази наша среща. Понякога много преувеличавам. И Павел смята така. Трябва да се науча да бъда по-умерена. Светът няма нужда от емоционални дупки като мен. Добре, че е той, за да ме приземява, когато пак започна да фантазирам. Не знам какво бих правила без него. Научих толкова неща, промених се. Той ме прави по-добра, защото аз нямам особени заложби. С него усещам, че имам стойност. Без него, сякаш съм нищо. Даже се чудя дали да си търся работа. Дали да не остана в къщи и да си направим едно малко, сладко бебче. Ще бъде страхотно не мислиш ли?

Биляна слушаше и не знаеше дали говори Мария или Павел? Възможно ли беше само за девет месеца да я е променил така? Или просто все още беше под властта на първоначалните силни емоции и не осъзнаваше какво се случва? Не, не би трябвало след като днес се разплака. Трябва да е много объркана. Но коя беше тя, Биляна, за да ѝ дава съвети. Познаваше тази фаза от предишните ѝ връзки. Каквото и да казваше, Мария нямаше да я послуша. Поне докато сама не стигне до смисъла. А Биляна ясно съзираше какво е нужно – Действие. Мария трябваше да напусне Павел, да се спаси преди да се е появило дете, защото ако останеше, манипулацията щеше да продължи и да се задълбочи. Тя усети, че приятелката ѝ я гледа с поглед, който очакваше нейното одобрение. Одобрение, но на какво? Кое беше правилно – да ѝ каже истината в очите или да я остави сама да стигне до нея? Може би просто трябваше да замълчи. Не искаше да надъхва приятелката си срещу мъжа, когото тя все още обичаше. Кое беше правилното и как трябваше да постъпи? Отново се изправяше пред избор, както много пъти досега в краткия си живот. Каквото и да направеше, знаеше, че няма да съжалява. Да бъде дипломатична, това беше нужно, затова погледна капучиновите очи на Мария и съвсем спокойно ѝ каза:

- Детето е сериозна стъпка. Мислиш ли, че си готова? Познавате се по-малко от година. Защо не изчакаш още малко? Трябва да си убедена, че той ще бъде добър баща и добър съпруг. Какво казва сърцето ти по въпроса?

- Една част от мен казва Да, да, друга част казва Неее. Когато остана сама и се замисля, надделява моето Не, когато сме заедно се накланям към Да.

- А когато се карате или когато плачеш както преди малко? Тогава какво? Какво ще стане, когато трябва да се грижиш за едно малко беззащитно човече и твоето Не отново се покаже? Дали ще имаш сили да си тръгнеш тогава или ще останеш пленник заради детето.

- Ти не го харесваш.

- Не е моя работата да го харесвам. Това е твоят любим. Важното е ти да го харесваш, важното е ти какво чувстваш към него, защото чрез дете ще свържеш живота си с него завинаги, независимо дали сте заедно или не. Разбираш ли ме?

- Напълно те разбирам! Не знам защо се разплаках пред теб. Какво ми става? Когато сме заедно с Павел, се чувствам много добре, поне през по-голямата част от времето ни заедно.

- Тук не мога да ти дам съвет. Дори не съм го виждала, нито съм говорила с него. Това, което мога да ти кажа е да слушаш внимателно сърцето си. Мога ли да те помоля за нещо, като твоя добра приятелка?

- Винаги, за всичко, знаеш това.

- Не се подценявай и не мисли, че Павел е повече от теб. Може да е много умен и успял, но ти си човешко същество, при това добро и умно. Можеш да постигнеш толкова много неща, стига да поискаш. Виждала съм твоя плам не веднъж дори за дреболии, а сега той сякаш е угаснал. Не знам на какво се дължи, но моля те дай си време и се замисли за собствената си стойност. Ти не си придатък на Павел. Не си куклата, която той трябва да обгрижва, защото не може да се справи сама. Водила си тежки битки и си се изправяла след тях, не бива да навеждаш глава и сега.

- Мислиш, че се подценявам ли? Наистина ли така звуча? И мислиш, че Павел е виновен за това.

- Не искам да казвам нищо повече. Просто си помисли. Ако имаш нужда от мен знаеш къде да ме намериш.

Биляна беше получила съобщение от шефа си. Викаше я спешно за онлайн разговор след час. Тя се обърна към Мария

- Не мога да остана. Има проблем в офиса, трябва да се прибера. Обади ми се, когато решиш, че можем да се видим без това да си създава проблеми. Обещаваш ли?

- Обещавам! Ще ти се обадя скоро!

Биляна затвори вратата на апартамента, но в нея остана усещането за нещо недовършено. Мария знаеше, че Биляна искаше да ѝ каже повече, но не намери за уместно да го направи. Беше бързала да оправи всичко за да имат време да излязат и сега се оказа свободна. Излезе на терасата за да се наслади на остатъка от виното си. Беше красиво, топло, слънцето докосваше ръцете ѝ и тя си спомни за онзи ден, когато с Павел бяха на мирадора, как я прегръщаше, как се чувстваше обожавана. Беше защитавала пламенно връзката си пред Биляна, но беше ли така наистина. Защо тогава се чувстваше толкова странно напоследък. Остави чашата на малката масичка и се запита дали е щастлива. Затвори очи и започна да си представя всички онези прекрасни моменти, които бяха имали с Павел. Тръсна глава и си каза, че явно наистина е прекалено емоционална. Посегна към чашата, опита се да я хване, виното се плисна по пода на терасата, а стъклата се посипаха навсякъде. Мария се ядоса на себе си. Милите спомени изчезнаха. В главата ѝ зазвучаха думи: „Виж сега, как си се облякла, не става този панталон, преоблечи се моля те; Пак ли плачеш на филма? За всяко нещо цивриш, ще отида в другата стая, че ми идва в повече; Не се е получило добре, много сол си сложила; Пак ли ще излизаш с Милена и Биляна? Тъпа ли си или не разбра, че не съм съгласен да се виждаш с тях сама?; Не знам докога ще търпя нескопосаните ти опити да домакинстваш. Май и това не ти се отдава особено. Всъщност не знам какво ли  умееш?; Банята е мръсна. Какво прави цял ден, че можа да я почистиш?  Никога не си доволна, а аз толкова те обичам. Не виждаш ли как се грижа за теб. Дори няма нужда да работиш. Не знам какво би правила без мен и без това нямаш особени заложби. Но за щастие аз съм тук и ще бъда до теб“. Главата ѝ започна да пулсира. Опитваше се да изтрие всички тези думи, но сякаш не виното, а те се бяха разлели по пода и тя не можеше да ги събере. Стана и се опита да изчисти, но мислите не спираха. Гняв, яд, отчаяние, несправедливост, всичко се надигна в нея и тя не можеше да усмири емоциите си. Трябваше да поговори с Павел, да му каже как се чувства. Може би той не говореше всичко това с лошо, сигурно просто искаше тя да бъде по-добра в това, което прави. Щеше да се постарае да му обясни.

- Какво? Не се чувстваш щастлива? Не си оценена, много съм бил груб. Трябва да си благодарна, че ти обърнах внимание. Коя си ти, че да ми казваш как да се държа? Не можеш нищо да направиш като хората. Работата ти беше смотана, дори да домакинстваш не умееш. Сега ще заплачеш нали, винаги това правиш. Всее едно сълзите ти, ще ме трогнат. Не ми пука, реви щом искаш!

Мария слушаше и гледаше очите му. Сега те бяха две бездни пълни със злоба, с гняв, с възмущение. Можеше ли да се запълни бездната? Може би не. Беше се опитвала да стигне до дъното, да опознае душата му, но някак си все се плъзгаше по повърхността. Това, което разкриваше беше единствено и само любов към него самия. Тя сякаш липсваше. Беше някъде там около него, но всъщност я нямаше. Любовта му беше изкривена, пречупена през огледалото на неговата личност. Там се оглеждаше само той, тя беше сянката, мъничката точица, която веднъж го възпламеняваше, но друг път го дразнеше. Дразнеше го, че диша, че говори, че иска, че мисли, защото така проявяваше себе си, изправяше се и вече не беше нито сянка, нито точка. Тези моменти той не понасяше, защото имаше и друго човешко същество освен него, а това беше неприемливо за огледалния му свят. Павел затръшна вратата и излезе от апартамента. Мария не можеше да повярва. Последните месеци сякаш се изтриха и в нея остана само горчилка. Беше ли права Биляна? Наистина ли се беше обезценила? Раздигаше масата и мислите я заливаха, Може би Павел просто се беше ядосал. Тогава хората ставаха неузнаваеми и не винаги говореха това, което мислят. И все пак едно тихо гласче в нея не спираше да нашепва, че не е само ядът, че всъщност той си е такъв. Дали? В следващия един час през нея премина ураган от емоции, сълзи, любов, колебание, прошка, желание да си тръгне завинаги. Тогава един букет рози се показа пред лицето ѝ. Павел се беше върнал и вече се разкайваше за постъпката си. Извини ѝ се толкова искрено и мило.

- Обичам те толкова много, мила! Моля те, прости ми. Ти си всичко за мен. Нека да не се караме. Искаш ли да се махнем от този град. Ще отидем някъде на спа, ще прекараме няколко дни само двамата. Или ако предпочиташ ще отидем в чужбина. Гърция? Или не Италия, знам, че я харесваш. Кажи, че не ми се сърдиш!

Павел я задушаваше в прегръдките си. Тя му се усмихна. Целуна го и каза, че всичко е наред, но всъщност не беше. Луната бавно се прокрадваше в стаята. Tой спеше спокойно, дишаше равномерно, а Мария се взираше в тъмнината. Това не беше първият им скандал. Всеки път имаше извинение, но изречените думи се забиваха като игли в душата ѝ и кървяха дълго след това. Всеки път ѝ трябваше все повече време да се отърси от задушаващото я унижение. Девет месеца любов, в които се обичаха и се караха може би поравно или не съвсем. Трябваше ли да продължи да търпи това? Биляна ѝ беше казала, че не е придатък на Павел. Беше забравила, че това е тя, с главно Т. Никой нямаше право да я обезличава, да я обижда, да я наранява, да я мачка. Наистина беше спряла да мечтае, да иска да живее, както можеше. Беше се обезличила. В името на какво? На любовта, на мечтите си, на желанието за щастие. Но това ли беше любовта? Да те водят в рая, а после да те захвърлят в ада? Да те обичат толкова силно, но и да те контролират, ревнуват, задушават? Можеха ли хубавите моменти да заличат лошите? Мария беше объркана. Дали пък не грешеше с поведението си. Дали пък тя не го предизвикваше? Какво беше това между тях? Едно тъничко гласче не спираше да ѝ нашепва, че това не е любов. Не можеше да е! Трябваше да си тръгне преди да е загубила и последните си сили, докато още можеше да го направи. Измъкна се тихо от леглото, събра малко багаж в една раница. Отиде в кухнята и написа съобщение на Биляна: „SOS! Мога ли да остана известно време при теб? Тръгвам веднага!“. Минаваше един. Не знаеше дали приятелката ѝ е будна. Реши да напише кратка бележка на Павел.

“Тръгвам си. Не ме търси известно време! Бих искала да остана, но не мога. Колкото и да те обичам, искам да дишам отново. Ти обичаш най-вече себе си и аз колкото и да се опитвам не мога да ти дам това, което искаш. Не мога да бъда послушната, безгласна пионка, която да разиграваш, когато поискаш.

Ще поговорим, но аз ще ти се обадя кога и къде. Бъди щастлив! Сбогом.“

                                                                                              Мария

Остави бележката на масата. Взе раницата, която приготви и се обърна. Сърцето ѝ тежеше като камък. Надникна за последно в стаята, където прекара последните шест месеца. Зарядното ѝ висеше на контакта. Пристъпи тихо за да го вземе. Луната огряваше спящия мъж. Той продължаваше да диша тихо и равномерно. Беше красив или поне за Мария беше така. Изглеждаше толкова спокоен и толкова мил в съня си. Прииска ѝ се да го погали. Обичаше го. Знаеше това, но дали обичаше него или само тази част, която ѝ беше показал в началото. Щастливите мигове отново се занизаха пред очите ѝ. Като албум със снимки, като гривна с мъниста, подредени, блестящи, изкушаващи. Дали да не остане? Може би беше подло да се измъква така с бележка. Вече не беше ученичка, за да го прави по този начин. Но тя усещаше, че той вече има власт над нея, че ако сега остане, може би никога няма да успее да си тръгне. Защо беше толкова трудно? Защо не можеше да има нормална връзка? В нея ли беше причината? След като все си избираше такива мъже, вероятно да. Трябваше сериозно да помисли какво се опитва да ѝ покаже живота. И все пак не се сдържа. Помилва гладкото му лице, но съвсем леко. Все едно есенния вятър беше му дал милувката си. Той се усмихна в съня си. Мария се изправи, сложи раницата на гръб и с цялата сила, която притежаваше душата ѝ се обърна. Стъпките ѝ бяха каменни. Едва се откъсваха от пода. С всяка една крачка ставаше все по-тежка. Сякаш изведнъж някой я преобрази в дебела, грозна и егоистична жена.  Знаеше, че трябва да продължи, но знаеше че ще остави и част от сърцето си в този апартамент, но щеше да запази останалото. Трябваше да гради отново, да се научи да ходи, после да се усмихва и накрая ако може да обича. Излезе навън и даже нямаше сили да заплаче. Не обичаше да се сбогува. Погледна си телефона и видя съобщение от Биляна. Чакаше я, с разтревожен емотикон.

Обади се на такси и след малко вече пътуваше към приятелката си. Шофьорът беше отворил прозореца и нощния прохладен вятър влизаше в купето. Помогна ѝ да разпръсне мъката. Нямаше коли, само светлините на града се размазваха пред погледа ѝ. А заедно със сълзите и тъгата, нещо ѝ нашепваше: „Може и да се сдобрите. Може да е осъзнал какво прави и да се промени“. „Дали?“, казваше друг гласец, а Мария объркано слушаше ту единия, ту другия и си мислеше „Може би. Може би……“.