Нейтън се върна в библиотеката, а отец Себастиян тръгна към издателството, за да осъществи идеята си.

     Няколко часа по-късно духовникът се върна във видимо добро настроение. Нейтън все още четеше.

        - Как си, моето момче? – попита отецът с усмивка – Интересно ли е четивото?

       Нейтън въздъхна.

       - Интересно е, отче, но прочетеното не ми помага. Колкото повече чета, толкова повече разбирам, че около мен нещо е сбъркано.

        - Разкажи ми.

       - Не, отче. Искам да я прочета до край пък тогава ще говорим. Кажи сега ти от къде идваш и защо изглеждаш така доволен?

       Отец Себастиян каза, без да увърта.

        - В издателството.

        Нейтън повдигна въпросително вежди.

        - Не ми казвай, че Даяна е размислила за обвинението.

       - Не, не, напротив. Днес беше много по-спокойна. Говорихме на дълго и широко за теб. Разказах и за премеждията ти, за това как те намерих и всички странни неща, които ти се случиха от както се появи. Тя е умен човек и макар да е малко студена и властна, когато и дам разумни доводи винаги е готова да помогне, а аз умея да убеждавам. – каза отеца, усмихвайки се.

        - И защо отиде да говориш с нея за мен? – попита Нейтън неразбиращо.

     - В последната седмица те наблюдавах докато подреждаше библиотеката. Очевидно е, че разбираш от книги. Видях любовта, с която се отнасяш към тях и вещината, с която работиш. Вече съм убеден, че в твоя свят където и да е той ти си този, за когото се представяш.

         Нейтън го погледна с благодарност.

         - И къде е този мой свят, отче?

        - Виж това незнам, но реших, че докато разберем може да започнеш работа в издателството. Никога не се знае от къде може да дойдат отговорите, а не дай Боже да не успеем, така поне ще започнеш нов живот.

         Нейтън го стрелна с поглед.

        - Недей така, отче. Как няма да разберем? Трябва да разберем! Искам си живота обратно!

        - Знам, знам, момчето ми, но на първо време мисля, че това е добро решение за теб. Какво ще кажеш?

        Нейтън се замисли за секунда.

       - Това е добре, но не разбирам, как след глупостите, които направих Даяна се е съгласила да ме вземе на работа?

       - Както ти казах познавам я от години, никога не съм я подвеждал, може да се каже, че дори ú спасих живота и сега я помолих за малка услуга.

        - Отче, няма да ми стигне целия живот да ти се отплатя.

       - Аз не търся отплата, синко. Ако успея да ти помогна да си върнеш живота, това ще е моят дар. Хайде да се прибираме, че утре вече си с работно време.

        На следващата сутрин, малко притеснен Нейтън влезе в издателството. Брус му хвърли изпитателен поглед и го изпрати в кабинета на човека, който отговаряше за персонала. Когато влезе, Нейтън преживя поредния шок. Мъжът зад бюрото беше Дейв, също като в неговия свят, но този тук с нещо не показа, че се познават. Делово оформиха документите и след това го разведе из сградата. Това беше напълно излишно, защото Нейтън познаваше всяко кътче, всяка машина дори всеки един от персонала. Толкова беше странно, че му се зави свят. Всичко си беше същото, освен него. Наложи си да се стегне и се зае с работа, за да разсее мисълта, че полудява. Назначиха го в печатницата на възможно най-ниската длъжност. Първоначално му стана неприятно, защото той беше изградил това място, но постепенно си наложи да приеме факта, че този свят не е неговия, че е тук за малко и че скоро всичко ще си дойде на мястото.

       В първите дни забеляза, че Даяна всеки ден слиза в печатницата и го наблюдава, говори с отговорника на смяната и дава нареждания. След седмица спря да идва, но Брус винаги беше на близо. Нейтън разбираше, че му нямат доверие и не правеше нищо, с което да привлича вниманието. Не закъсняваше, изпълняваше всичко, което му наредяха, помагаше, където има нужда. Това обаче правеше впечатление на Саймън, отговорникът на смяната, който забеляза вещината, с която Нейтън работеше и започна да му възлага все по-отговорни задачи, а когато Нейтън му подсказа няколко идеи как да улеснят и подобрят работата дори поиска от шефката да го повишат.  Даяна се посъветва с отец Себастиян и двамата решиха, че това ще е добър стимул. Месец след назначаването му Нейтън беше повишен.

Отец Себастиян много се гордееш с него. Вече не виждаше онази несигурност и вечно питащия поглед „Кога ще разбера какво ми се случва?”. Работата беше погълнала Нейтън и усърдието му сякаш изместваше на заден план търсенето на истината. Отецът не беше сигурен дали се е примирил или просто временно се е оставил на течението, но промяната у Нейтън му харесваше и той всеки ден го споменаваше в молитвите си.

       Времето минаваше. Нейтън работеше неуморно, а работата и помощта на отеца изглеждаше сякаш му помагаха да приеме положението си. Но това беше само привидно. Вътре в себе си Нейтън бе започнал да се отчайва. Душата му умираше по малко с всеки изминал ден. Самотен, изгубил всичко, на което държеше, без приятели, без майка, без Даяна. С всеки следващ ден той осъзнаваше все по-болезнено колко много му липсва тя.

       След повишението, новите му ангажименти бяха свързани с чести срещи със собственичката, а това му даваше възможност да я опознае. Наблюдаваше я и макар тя да беше визуално копие на неговата Даяна, като личности бяха в двете противоположности на вселената. Тази беше силна, уверена в себе си, на моменти доста властна и студена жена. Държеше бизнеса си изкъсо, а личният ú живот беше оставен на втори план. Имаше мъж в живота си. Нейтън го беше срещал в издателството и на един служебен прием. Добър и всеотдаен, този мъж винаги беше до Даяна, безрезервно я подкрепяше, грижеше се за нея и макар да беше в сянката ú изглеждаше щастлив, защото тя, макар да него показваше често, държеше на него и го уважаваше.

       Осъзнавайки това, Нейтън се почувства смазан. Всичко болезнено му припомни какво правеше Даяна за него. Същата всеотдайност, същата преданост, същата любов, но той го приемаше за даденост. Заслепен от болка, за която тя нямаше никаква вина беше я отблъснал и наранил жестоко. А сега попаднал в този объркан свят нямаше да има възможност да поправи стореното. А той искаше. Боже, как искаше да си върне живота. Това тук беше агония. Беше ад. Той си спомни защо обичаше Даяна, защо се беше влюбил в нея, защо искаше да прекарат живота си заедно. Болезнената истина, че никога вече няма да явиди и дори да няма възможността да си я върне поне да ú поиска прошка го връхлетя като ураган.

       Бяха изминали няколко седмици, откакто Нейтън заживя с кошмара, че в този свят никога няма да може да бъде отново себе си. Това го убиваше, а след като прочете романа осъзна, че му остава една последна възможност. Рано сутринта в един буреносно настъпващ ден, вместо да отиде на работа, Нейтън се озова пред бащината си  къща.

       Трябваше да види още веднъж странното старинно огледало, което висеше не на мястото си там. Беше го осенила мисълта, че може би то е ключът към загадката и беше длъжен да провери. Прекоси обраслия с храсти и дървета двор, но когато излезе пред къщата от нея бяха останали само зловещо разкривени стени. Под напора на годините безстопанственост, времето и дъждовете, покривът се беше срутил и беше повлякъл част от втория етаж. Нейтън изтръпна, затича се към верандата и без да мисли за опасността блъсна вратата. Гледката беше страховита. В тавана и в пода зееха огромни дупки от свличането. Стените се крепяха на магия. Той пристъпи в помещението. Заплашителното скърцане съпътстваше всяка негова стъпка, но той го игнорира. Внимателно мина по остатъците от пода и се озова до камината. Там до нея по някакво зловещо стечение на обстоятелствата старото огледало продължаваше да виси на разкривената стена. Въпреки повсеместната разруха и изпълненото с прах помещение то изглеждаше като току що излъскано. Нейтън протегна ръка и го докосна. Хладината от гладката отразяваща повърхност премина от върха на пръстите му чак до ходилата. Нейтън потръпна. Погледна право в очите отражението си. Беше се надявал, че ще му даде отговорите, но то го гледаше с празен и студен поглед. Зловещото скърцане се усили. Без да осъзнава какво върши, Нейтън откачи огледалото от стената и въпреки че тежеше доста с бърза крачка го изнесе от къщата. Задъхвайки се стигна до алеята между дърветата, когато небето се разцепи от силен гръм. Светкавици прорязаха черните облаци, а зад гърба на Нейтън се чу грохот. Той се обърна в момента, в който стените подадоха и старата къща рухна сред облак прах. В същия миг проливен дъжд се изля от надвисналото небе и натисна облака към земята. Нейтън стоеше под изливащата се от небето вода и гледаше как последната му връзка със себе си се превърна в купчина натрошени греди и тухли. Времето сякаш спря. Мислите му го напуснаха. Той грабна огледалото и хукна към портата.

       Когато Даяна се обади на отец Себастиян да попита защо Нейтън не е на работа, отецът със свито сърце се прибра вкъщи. Обиколи всички помещения, но от Нейтън нямаше и следа. На пода в стаята му лежеше захвърлен романът, който четеше. Духовникът го вдигна от земята. Книгата беше отворена на последната страница и той зачете. Когато стигна финалното изречение, захвърли книгата на леглото и хукна към издателството.

       Въпреки бурята пространството около сградата се беше превърнало в сборен пункт на половината град. Полицейските лампи проблясваха като маяци в полумрака, а насъбралото се множество шумеше неконтролируемо и всички гледаха към покрива. Отец Себастиян също погледна нагоре и сърцето му спря за миг.  Когато се съвзе разбута тълпата и тичайки влезе в сградата. Брус го посрещна, а на обикновено каменото му лице  бе изписано огромно притеснение.

       - Здравей, Брус. Какво става, какво прави Нейтън на покрива?

       - Незнам, отче. Никой не знае кога и как се е качил. Опитах да говоря с него, но заплаши, че ако някой го доближи ще скочи. Госпожица Донован също опита, но никакъв резултат. Може би Вие ще разберете, все пак сте най-близкия му човек тук.

        Отчето забърза към стълбите.

        - Да, Брус. Трябва да се кача веднага.

     Въпреки възрастта си отец Себастиян буквално тичаше нагоре по стъпалата. Отвори врата на покрива и силния вятър едва не го повали. Дъждът блъскаше в лицето му и той с мъка видя силуета на Нейтнън. Приближи бавно и извика през бурята.

       - Нейтън, момчето ми, какво правиш?

      Нейтън се обърна, а това което отецът видя в очите му беше страшно. Те бяха празни сякаш душата му я нямаше. Духовникът протегна ръка към него.

       - Ела, нека поговорим. Това, което си намислил не решава нищо. Нали знаеш, че самоубийците отиват в ада?

       Найтън се усмихна тъжно.

       - Това вече няма значение, отче. Аз бях до тук. Не мога повече. Това не съм аз, това не е моят свят. Прочетох книгата. Това е единствената ми възможност.

     Отец Себастиян отчаяно започна да го моли да размисли, да поговорят, да потърсят още варианти.

      - Няма повече варианти, отче – каза Нейтън, после се качи на перваза, вдигна огледалото пред себе си, погледна бездушното си отражение за последен път и полетя към тротоара. За кратките секунди, които му оставаха, Найтън видя как отражението му се променя сякаш отново се изпълва с живот. Пред погледа му минаха всички прекрасни мигове в живота му, Бети, чичо Чарли, Даяна. Неговата Даяна. Тя го обичаше, а той нямше как да ѝ каже колко много съжалява за всичката болка, която ѝ беше причинил. Би дал всичко, за да можеш да върне времето назад, но...

       Ударът в земята беше убийствен. Чуха се писъци. Огледалото се пръсна на милиарди парчета, които поръсиха като капки роса разрастващата се кървава роза. Мракът бавно се спускаше в безжизнените очи на Нейтън.

(следва продължение)