Нечия ръка се протяга, някой натиска небрежно копчето на уредбата с катурнат триъгълник върху него, уредбата избучава и в следващия миг избухва с оглушителен трясък. Бам! И – Тряс! Стаята е обхваната от похотливи пламъци, хора тичат и крещят наоколо. Сякаш някой ще им обърне внимание...
Заглъхващите тонове на незапочналата песен – предсмърният хрип на уредбата – се опитват да си проправят път през тълпата от милиарди огнени човечета с буйни оранжеви прически, размахвайки лакти и длани, сякаш се опитват да се спасят от удавяне. Да се удавиш в пламъци – ето това е дяволски добра метафора (ще си я запиша!). Ама дяволски – буквално. Добра – спорно (във всеки случай е по-добра с порно, отколкото без). Чудя се дали демоните могат да се удавят в огън, както хората се давят във вода – все пак едните са рожби на огнената стихия, а другите на водната (ако може да се вярва на Библията и Дарвин съответно). Та песента, или нейните изтляващи останки, в спонтанната си роля на ръгбисти на метри от тъчдаун линията, драпат напред, тичат и крещят. Почти свистят – нещо за някакво огън момиче. Разбира се, че ще е за огън момиче! Предполагам, че ако Титаник се беше забил в оня айсберг 90-тина години по-късно, оркестърът нямаше да е оркестър, или поне солист щеше да му бъде Дичо от Д2. „... Със пръсти ле-де-ни”... Гаден черен хумор! Толкова хора да бъдат принудени да слушат Дичо в сетния си час... Не, с някои неща човек не бива да се шегува. С останалите пък не е интересно. Затова мразя правилата. Искам да живея в свят на кривилата! Например наклонената кула в Пиза ще бъде парламентарната сграда на Световната държава Кривландия, но откъсната от утробата си с помощта на огромни футуристични машини (толкова футуристични, че не мога да ги опиша) и преместена в Криводол. Със все прилежащата ù италианска земя в радиус от стотина километра, че с една наклонена кула само столица не се става. Трябва му инфраструктура на Криводол. И поне една кръчма с хубаво шкембе. Поговорката „на крива ракета космосът ù пречи” ще придобие съвсем нов смисъл. Най-сетне космосът ще бъде заведен под отговорност, както е трябвало да бъде сторено хилядолетия по-рано. Пълна глупост е да се обвинява каквото и да е друго, различно от космоса, за несгодите на човешкия род. Защо – не знам, не ми се занимава с глупости. Малко се поувлякох с тоя Титаник, а дори не харесвам филма кой знае колко. Само сцената с потните джамове ми направи впечатление. Като малък. Сега – като голям – разни потни неща продължават да ми правят впечатление, но това е една друга тема... Ето как неволно – почти майсторски, като изпечен повествовател – стигнах отново там, откъдето започнах. Огънят. Ако не сте се досетили още – огънят е горещ и кара човек да се поти. Мен пък ме кара да се чувствам уютно, да си представям камини с бутилки вино пред тях и една купчина книги; лагерни огньове с полуголи туземки, танцуващи нещо окултно около пламъците; още бутилки вино... И избухващи в пламъци тонколони на чалга купон. Не съм садист, нито с комунистически възгледи, или пък член на Хитлерюгенд, но тези две неща – чалга купон и вмепомитащ огън – винаги са ми се връзвали идеално в съзнанието. На възел. Няма разплитане, братче! Стихията на сътворението и стихията на човешката глупост – в предрешèна битка. Класически екшън.

Седя си така на фотьойла, клатя си краката в неравноделен такт и си въобразявам ето тази горната прелестна картинка. Не си представям обаче лица. Не искам да убивам никого. (Те и комунистите не са убивали никого. За тях редовият гражданин е никой. ЕГН. Замисляли ли сте се, че дори и днес всички ние сме просто едни десетцифрени номера в архивите (или да кажа – в аналите) на разни служби и службички, съставящи Държавния апарат. Представям си как в една паралелна реалност ЕГН-тата ходят да си проверяват статуса на здравната осигуровка и служителят зад щанда любезно ги пита: „Вашето име, моля?”, а ЕГН-то напряга всичките си десет цифри и изтърсва: „Не си го помня, изчакайте да си видя личната карта...” Дори не е смешно, не знам защо си го представих...) Та, седя си на фотьойла и – унесен в огнено горещи мисли – ми се дослушва нещо огнено. Така - да повървя с огъня, дето се вика. Да ми прошепне нежно на уше кой уби Лора Палмър. С огромно неудоволствие ставам от фотьойла, причинявайки едва забележим стресов гърч на лявото си околоушие, и се насочвам към колекцията ми от дискове на разни огнени банди. Хеви метълът си е чист метал и той се третира с огън, това го знае всяко хлапе (поне по мое време го знаеше). Без да се замислям грабвам актуалния албум на Firewind – хем комшии (гърчета), хем друга група с “fire” в името не намирам. Защо непременно трябва да има “fire” в името, си остава загадка, която смятам да разгадая след шестата ракия в „Куфара” утре вечер. Ех, „Куфара”! Оня ден пихме в „Куфара” хубаво домашно мелнишко винце, в шишета като колби за химически експерименти. Ести както обикновено гледаше джазово иззад малкия си спретнат диоптър, а компания на бара му правеше Иван Петрушинов. Онзи, дето всяка Нова година ме караше да се усмихвам от малкия екран, заедно с Ивайло Христов и още една камара образи. Само дето оня ден не успях да си спомня името му. Къдравата му гъста брада се поразтвори и под нея плахо надникна приветлива усмивка. Аз се направих, че не забелязвам, от срам. Какъв тъпак съм, а! Колосален. (Слушайте сега: Всъщност всеки сал е колосален, защото е скалъпен от колове, ха-ха! А? Тъп опит да се измъкна от неловката ситуация, отдавна не минават такива... Но аз съм упорит.) Та, мисълта ми е, че е тъпо да си тъп и е още по-тъпо да те е срам. Като видиш случайно някого, който те е дарявал с безброй усмивки без да иска нищо в замяна, просто си вдигаш сплескания задник и отиваш да му кажеш: „Здравейте, много ми е приятно, че Ви виждам, аз съм Ваш голям почитател и други от тоя род”. „И други от тоя род” извън кавичките! Ако някога се срещна случайно с китариста на Firewind Гъс (така се казва човекът), непременно ще му кажа „Здравейте, много ми е приятно, че Ви виждам, аз съм Ваш голям почитател”, което обаче – понеже той е грък – ще прозвучи така: „Здравейтес, многос миес приятнос, чес Вис виждамс, азес съмс Ваш голямс почитателс, сиртакис агапос”. А ако някога случайно срещна Азис, вероятно ще мина само с „И други от тоя род”.

Вадя отривисто кръглия диск с надпис “Firewind” от огненочервената му кутийка („кръглия”, защото имам и един техен дето вече не е кръгъл, по дадени стечения на дадени обстоятелства), врътвам го няколко пъти около показалеца си (в израз на илюзорна мощ и от неосъзната носталгия по касетките) и внимателно го нанизвам където трябва да бъде нанизан – с други думи, поставям го на мястото му (мощ! и мъжественост!). Натискам копчето с катурнатия триъгълник и... стаята избухва в пламъци. Ха! С моите камъни по моята глава! Егаси, казвам си, точно аз ли трябва да съм безòбразният метъл субект във фантазиите на някой чалгар? И докато мозъкът ми бавно и ароматно се превръща във вкусно хайдушко гювече, ненадейно дочувам някакъв далечен глас – сякаш крещящ, но достигащ до мен като шепот:

“Wake up!”

“Wake up!”

“Grab a brush and put a little make up!”, отговарям му с нескрит сарказъм, с останалата част от сивата ми гъба.

- Много смешно! – сопва ми се гласът.
- Много много! – не му оставам длъжен. Дори и с четвърт мозък осъзнавам колко дебилен е този отговор. Но цялата ситуация е дебилна, така че отговорът ми не се откроява.
- Jump in the fire! – гласът продължава натрапчиво да раздава заповеди и откровено ме издразва.
- На „Запей песента” ли ще си играем? – питам аз и си бъркам демонстративно в носа (или поне се надявам това да е носът ми).
- Не, тъпак такъв! За да се пребориш с огъня, трябва да скочиш в него! Отвори си шибаните уши и слушай! – за миг се зачудих как става това и се опитах да си го представя. Не се получи. Всъщност получи се, но единствено видях как ми изпада мозъкът от тях – силно набръчкан, от горещината ще да е.
- Но аз не искам да се боря с огъня. – казвам несигурно. – А и това не е моят огън. Някакъв чалгар си фантазира как горя. Това не е реално.
- О, напротив. Съвсем реално е и това си е лично твой огън. Ти го разгоря, ти трябва да го изгасиш. Трябва да скочиш в него и да го потушиш в сърцевината му.

Що за тъпотии говори тоя, си помислих. Що за врели-некипели? Врели-некипели, много точно казано. Чудя се как мозъкът ми е врял-некипял, целият в пламъци, а в същото време водя разговор с някакъв странен глас, все едно лежим на плажа по боксерки с коктейли с чадърчета в ръка. Не, това звучи прекалено гей. Все едно сме в „Куфара” и Петко свири на пианото нещо, което сме твърде пияни, за да познаем.

Следва продължение...