ПРИКАЗКА ЗА ОГНЕНИЯ ДРАКОН И ОМАГЬОСАНАТА ПРИНЦЕСА

В една тъмна пещера, преди много, много години се родило едно малко драконче. То не било обикновенно драконче, а цялото било изтъкано от огън и светлина и с раждането си озарило цялата пещера със своята сияйна светлина. Майка му много се притеснила от необикновенността на дракончето, защото знаела че зла и стара магьосница търсила такова драконче за вещерските си ритуали, които да й върнат младостта и красотата. Драконовата майка пазела своята рожба денонощно. Когато дракончето пораснало и искало да излиза навън от пещерата, да си играе с другите деца тя не му позволявала, защото се страхувала за живота му.

Но както всеки знае драконите са с бурен и неукротим нрав, така и малкото светещо драконче намирало начин да се измъкне от родната пещера и да направи някоя лудория с приятелите си. Майка му била безсилна и му казала:

- Сине, поне по тъмно се прибирай вкъщи, защото когато се скрие слънцето, твоята светлина ще заблести още повече и ще забележат всички, че си различен. А предадели има навсякъде и ще докладват на старата магьосница за теб. А тя няма да се спре пред нищо, за да те отведе далеч от нас и да те има за себе си.

Дракончето, все пак не било глупаво и послушало съвета на майка си. През деня засенчвано от слънчевата светлина то ходило по широкият свят и събирало впечатления и мъдрост. Един ден се отдалечило прекалено от обичайните му места за разходка и лудории и попаднало в непознато царство. В това царство всичко било по-красиво, по-вълшебно и по-омайно от където и да било другаде. Тревата била по-зелена от която и да било поляна срещана до сега. Небето било по-синьо от обикновенното небе. Облаците още по-пухкави и бели от другите. Птичките чуруликали омайни песни, поточетата румоляли в ритмичен синхрон. Всичко било хармонично и вълшебно.

Дракончето било като омагьосано, захласнало се по вълшебната природа и си пожелало, че иска да остане тук завинаги. Но някъде дълбоко в съзнанието му изкочил образа на майка му и се сетило за нейните думи и колкото да му се искало да остане във това магично царство забързало към вкъщи да се прибира и без това слънцето вече залязвало.

Майка му го посрещнала малко ядосана и много притеснена, но въпреки това го прегърнала утешително, докато то вдъхновено разказвало за новите си емоции и впечатления през деня.

А някъде далеч в омагьосаното царство ехтял смехът на злата магьосница:

- Другият път, няма да успееш да ми избягаш драконче...

Минали години, пораснало дракончето. Станал могъщ и силен дракон. А светлината в него - още по-ярка, огънят - още по-изгарящ и бурен. Нищо и никой в този свят не можело да му се опре. И затова и светът около него му станал безинтересен и скучен. Тръгнал той да дири нови светове. Искал да печели непечелени битки до сега, да покорява още по-високи върхове, да изпита непознати чувства, да бъде завладян от различни емоции. Скитал той по широкият свят, но нищо ново не открил. Нищо ново не се случило. Нищо ново не изпитал и не направил. Уморен и отегчен седнал да си почине до една река. Но това не била обикновенна река. Вълшебна била. Показвала най-скритите, най-тайните желания на сърцето. Разбира се, нашият дракон не знаел това. Все пак имало и неща, които не умеел и не разбирал.

Загледал се по течението на реката и за миг във водата се появил образ на момиче. Това било най-красивото момиче, което бил виждал дракона. Имала дълги, сякаш от злато коси, тъмни, маслинови очи и рубинено, алени устни. Тъкмо се загледал в образа на момичето и той изчезнал. Станал тромаво дракона и тръгнал по пътя на реката, мислейки че момичето пак ще се появи. Така ù станало. Само за миг, после за два, образа на момичето изплувал във водата и пак се скривал. Дракона вървял, вървял и най-накрая стигнал до онова магично царство от неговото детство - с най-зелената трева, най-синьото небе и с най-прекрасното момиче на света.

Много се учидил той, когато се прибилиж до момичето, то не се уплашило, като другите. Нали бил най-силният и страшен дракон в целият свят. Момичето не потрепнало дори. Стояло близо до реката, гледайки точно във дракона, без да се смути, без да премигне дори.

Заговорил я нашият герой:

- Здравей - избоботил той.

Но момичето не отвърнало, стояло вцепенено и дори от любезност не проронвало и дума. А дракона не бил възпитан на подобно отношение.

- Казах "ЗДРАВЕЙ", не разбра ли?!? Трябва и ти да ми отговориш на поздрава! Коя си ти, такава надменна и хубава?!?

Но девойката нито казвала, нито правила нещо.

Побутнал е тогова леко с люсповидната си, завъшваща с ципи и нокти  драконова ръка и в този миг момичето се разклатило, паднало и се разбило на хиляди парченца, които посипали тревата и реката около него. Разбрал дракона, че това не било истинско момиче, а статуя от много крехък кристал. Там където се посипал кристала изникнали диамантени цветя и заплували розово-златни рибки.

Драконът уплашен се отдръпнал назад. Станало му някак тъжно за красивата, нежна статуя. Помислил си: "Ех, ако беше истинска, щях да я обичам много!", въпреки че незнаел как точно се прави това и никога не бил обичал никого до сега, освен себе си, той бил взел съдбоносно решение, че ако срещне такава прекрасна девойка, ще я обича завинаги. Но и друго му минало през ума: "Ами тя сигурно би се уплашила и избягала от мен" и му станало още по-тъжно.

Минало още време. Драконът често ходел на мястото където бил видял чудната статуя. Там била пораснала цяла гора от диамантени дървета и цветя. Пеели рубинени птички, златни рибки плували в поточетата. Всичко било много вълшебно и красиво, но му липсвало живот. Но един ден той толкова се захласнал и омаял в магичната гора, че заспал. Слънцето отдавна се било скрило зад хоризонта и естествената светлина на дракона започнала да се разлива по поляни и дървета и да дава живот. Той продължавал да спи и сънувал чудни сънища...

Как бил заобиколен от хиляди кристални статуий и той търсил истинското момиче със златни коси и маслинови очи, между тях. Но така и не го намирал. Всичко около него се превръщало в диамантена пепел и дори насън усещал как в сърцето му се зараждало някакво ново и непознато чувство. Имал нужда да обича и да бъде обичан, но го било страх, защото нямало истина около него, а само фалшива и измамна красота.

Тогава на сън поне си позволил да заплаче. А сълзите му били искрящи като самият него. Капели от огнените му очи и падали на земята, палейки малки огньове. Тогава усетил някаква хладна тъга и влага, която приближавала боса и гола към него. Не виждал нищо и никой, но усещал с цялото си същество прохладният въздух, който го обградил нежно и донесъл спокойствие на душата му. Чул глас:

- Спаси ме Драконе! Моля те! Аз съм тази, която видя там край реката, но съм пленица на злата магьосница. Аз съм момиче, истинско, но затворено в клетка. Много отдавна се опитвам да се свържа с теб, защото само ти можеш да ме освободиш. Достатъчно си силен, да се пребориш с магьосницата и двамата ще бъдем щасливи завинаги! Следвай образи ми. Довери се на чувствата си и ще ме намериш. После като се видим, ще ти кажа какво да правиш.

Събудил се.

Било вече ден. По бузите му горяли следи от сълзи. Огледал се в реката, онази вълшебната река и вместо себе си, видял образа на момичето и тръгнал след него. Когато реката се вляла в морето, образът се появил в небето и драконът хвръкнал към черната планина, където живеела магьосницата. Станало нощ и нещо пробляснало в тъмнината. На върха на планината, на едно самотно и изгнило дърво имало златна клетка, която светела в нощта. А вътре в клетката било момичето, което тихо плачело.

- Не плачи хубавице, аз дойдох да те спася. Нали ме повика. Аз съм най-смелият и силен дракон..

- Бягай Драконе! Това е капан, който злата ми майка сътвори, за да може да те примами в нейното кралство, където е непобедима и могъща.

- Майка ти?!? - учудено попитал драконът.- Как е възможно това?!? - все още не проумявал той.

Той съвсем се объркал и толкова съжалил, че за пръв път през живота си бил проявил слабост. Но нещо не му давало да си тръне и да изостави девойката, затворена в клетката.

- Не! Аз ще те освободя! Каква е тази майка, дето е заробила собственото си дете?!? Знаеш ли колко е хубаво да си свободен?!? Аз бродя по целият свят. И небето и земята са мои. Аз от нищо не се боя, та било и от твоята майка - злата вещица, за която слушам от ей такова малко драконче. Може би е дошъл момента да се изправя в битка с нея и да победя!

- Драконе, не се залъгвай. Няма начин да победиш майка ми. Тя не играе честно, за да я победиш - трябва с хитрост. Само така има вероятност да успееш.

- Хитрости, мамене, лъжи. Това не са моите оръжия и е под моето достойнство, да ги използвам. Аз съм съм възпитаван другак си - на честолюбие и справедливост. - възмутил се Драконът и от ноздрите му излезнал дим.

- Слушай ме и ми се довери. Майка ми иска да вземе твоята светлина и само може да си върне младостта и красотата. Тя е много суетна и зла, жена е все пак и няма да се спре пред нищо. Тя никога не спи, даже може в момента да ни слуша от някъде. - със страх в гласа шептяло момичето..

- Добре, какво от това! Не ме интересува! А ти защо искаш да ми помагаш? Какво печелиш с това? И от къде да знам, че това не е ваш общ замисъл, да ме победите?!?

- Да! Няма откъде да знаеш. Може всичко да е една голяма илюзия и измама.Ами ти си решаваш, или ми се доверяваш, имайки така повече шансове да спечилим битката, или се бориш сам и на сто процента си загубил. Аз познавам майка си добре. Знам слабите й места, но имам нужда от помощта ти, за да победя. А защо искам да ти помогна ли? Защото искам свобода. Ти сам каза, че я познавам. Искам да разбера какво е това да летиш, да се разхождаш, да мечтаеш, да обичаш и да живееш дори. Мислиш ли, че в свят пълен с правила и ограничения се живее пълноценно?!?

- Ами не! - поклатил одобрително глава Драконът. - Но аз няма да правя комбина с теб. Всичко сам съм постигнал и сега смятам да се преборя с вещицата и да ти дам свободата.

- Еее, добре Драконче, мислих да го направя по по-лесният начин и доброволно да ми дадеш светлината си - изхилило се момичето от клетката и показало същиниският си образ - на злата магьосница - възрастна, но все още красива жена, с гарваново черна коса и блестящи очи.

Драконът отстъпил назад, избълвал огнено кълбо от устата си и заел отбранителна позиция. В това време картината се променила. Станало светло и по златно поле тичали момичета със златни коси и смехът им отеквал в далечината. "Прилича на съня ми" - спомнил си Драконът и в това време чул глас:

- Намери истинската и ще бъдеш свободен от проклятието ми, Драконче. Толкова се пазеше, че когато злото дойде при теб, не го позна и за това сега ще си обречен на вечна самота, ако не откриеш онази, която наистина те обича. Аз получих това, което исках - твоята светлина, нямаш вече огън и сила. Ти си вече един обикновен мъж, заобиколен от непробиваеми стени и лед в сърцето си. Намери истината! - и гласът замлъкнал.

Да бъдеш обикновен младеж не било изобщо забавно. Посърнал вече бившият ни дракон, прибрал се в родната пещера, но там било самотно, студено и тъмно. Нямал светлина да прогони тъмнината от домът си. Нямал огън да стопли сърцето си, на мястото на което ми туптяла бучка лед.

Минали много години, векове дори. Драконът продължавал да живее в пещерата, като почти не показвал носа си навън. Незнаел ден ли е, нощ ли е, лято или зима е. Докато един ден на вратата на пещерата не се почукало.

"Кой ли е?!" - попитал се мислено Драконът. "Да отворя или не?!?" - продължавал да се чуди той, докато на вратата се чукало още по усилено.

- Отвори Драконе! Знам, че си вътре. Моля те отвори ми! Аз ще ти помогна! - чул се тих момически глас, който му се сторил много познат.

"Тази пък коя е?!? Какво ли търси, какво ли иска?!? Та аз нямам нищо - нито светлина, нито сила, нито несметни богатства. Ще си стоя тук и тя ще си отиде, без дори да се налага да е гоня, все едно ме няма."

На вратата продължило да тропа, но постепенно шумът заглъхнал и Драконът разбрал, че момичето си е отишло. Но на другият ден пак чул тропане. Това се повтаряло няколко дни, седмици, месеци, години. Идвало момичето чукало по дървената врата и си тръгвало, докато един ден не се появило вече.

Тогава Драконът се отпуснал и успокоил. "Махна се тази досадница. И как само нахално тропаше". Но някак тъжно му станало, защото тъкмо бил свикнал с невидимото и постоянно присъствие. Отишъл до вратата, опрял главата си на нея с надежда да чуе, като че ли за последно потропването по дървото от малката ù нежна ръка, но уви - нямало нищо. Сълза се отронила от окото му и паднала на мястото, където едно време било сърцето му, а сега имало само лед. Случило се чудо! Сълзата разтопила леда и огненето драконово сърце отново затуптяло. Туптяло то и светлината и силата започнали да се връщат в тялото на мъжа, което отново се превърнало в драконско. И той приел старият си облик. На най-силният и могъщ дракон. Избълвал той огън към вратата, тя се изпепелила от пламъците и литнал Драконът по широкият свят да търси своята омагьосана принцеса.

Някои казват, че никога не я намери, но поне проклятието на магьосницата било развалено и Драконът бил свободен и се радвал на живота. А други пък казват, че тя го чакала зад вратата и когато той литнал, тя му се хвърлила на гърба и заедно с дъщерята на магьосницата полетели към залеза на слънцето.....