Nov 13, 2013, 11:11 PM

Ограбен живот - продължението - 11-та част 

  Prose » Novels
768 0 5
14 мин reading

                                             Ограбен живот - продължението

                                                вулгарен роман - 11-та част

 

 

 

Когато спрях пред входа на високия блок, видях детектива да стои облегнат на пощенските кутии. Щом ме видя се приближи към мен.

   - Готов ли си? – попита ме така, като че ли се надяваше да се откажа.

   - Напълно – отговорих аз.

   Извади кутия с цигари, запали една и ме погледна из под вежди, постоя малко така вперил поглед в мен след което рязко се обърна и каза да го последвам. Тръгнах след него. Заобиколихме блока и се оказахме на паркинга, където веднага забелязах, малкото дамско ,,Фиат,,-че, което беше подарил на Мария и което в крайна сметка му спаси живота…или по точно това, че го блъснаха, го спаси. Той натисна дистанционното, колата изписка и ключалките щракнаха. След секунди вече бяхме вътре. Огледах се. Всичко си беше както го е оставила Мимето. Малката икона на Св. Богородица беше залепена на таблото и гледаше с тъжния си поглед към мен. На огледалото висеше почти празното шишенце с ароматизатор, който все още ухаеше хубаво, а на топката на скоростния лост, все още стоеше нанизана мартеничката, която явно Вичонти и беше подарил преди толкова месеци. Беше я запазила.

   Светльо въздъхна и завъртя ключа. Мотора изръмжа. Той включи на първа и бавно започнахме да излизаме от паркинга.

   - Къде отиваме? – попитах аз.

   - При приятел – беше краткия отговор на детектива. Явно не му беше до обяснения. Замълчах си и се облегнах назад.

   След двадесет минутно шофиране по натоварените улици на Пловдив, ние се озовахме пред едно малко кафене в близост до затвора. Още с слизането от колата видях един доста едър човек да ни маха. Беше с полицейска униформа. На свой ред Вичонти също му махна и ние се приближихме към масата на която беше седнал. Едрия се изправи в цял ръст и аз със удивление установих, че това е най-едрия и мощен човек, който някога съм виждал. Въпреки, че ръста ми беше един и осемдесет, аз буквално му стигах до под рамото. Протегна огромната си лапа към Светльо и те се здрависаха.

   - Моите съболезнования, Джилянов – тихо каза големият.

   - Мерси,  Жоро, мерси – с крива усмивка му отвърна Вичонти. Обърна се към мен и ме представи. Поех подадената ми ръка с лек страх да не ме контузи като я стисне.

   - Сядайте – каза Жоро и ние се настанихме на столовете. Поръчахме си по кафе и аз зачаках да започне разговора. Той не закъсня.

   - Кажи сега с какво да ти помогна? – започна едрия.

   Светльо изкара един бележник от джоба си, отгърна го и записа нещо на листа. След това го скъса и го подаде на приятеля си.

   - Искам да провериш това име. В момента е в централния в София. Интересува ме най-вече кой му е ходил на свиждане. Трябват ми имена и дати. Много е важно – детектива направи пауза – Ще можеш ли?

   Когато чух това тялото ми се стегна. Спомените ми ме върнаха три години назад, когато беше приключило делото на онези изроди от Хасково. Тогава няколко от тях получиха ефективни присъди и бяха пръснати по затворите в България, но този с най - тежката присъда беше пратен в Централния софийски затвор, а именно Стоян Попов – Дебелия.

   Определено имаше логика да тръгнем от него, все пак Вичонти точно в това се съмняваше. Продължих да слушам с интерес.

   - Мисля, че ще мога – каза Жоро – Имам приятели, които служат там, но трябва да знаеш, че разбере ли се…

   - Няма! Гарантирам! – прекъсна го Светльо – Колко бързо може да стане?

   - Ммм…не знам – несигурно каза едрия – Трябва да видя, кой кога е на работа. При нас два се работи, два се почива.

   - И все пак? – продължи да настоява Вичонти.

   - Ами, ако не е утре, най – късно други ден мисля, че ще мога да ти кажа нещо.

   - Добре – каза детектива и се изправи – И това е нещо…Обаждай се по всяко време, без значение от часа.

   Подаде ръка за довиждане, благодари му и ми направи знак, че тръгваме. Аз станах от стола и заедно се отправихме към колата.

   - К’ъв е тоя великан бе? – попитах аз.

   - Жоро Ришев - много свястно момче. Работи като надзирател в панделата.

   - Да не е като Алексиев от Хасково – имах предвид дали и той е бил в тяхната организация.

   - Не, но навремето му помогнах да започне работа в затвора и просто ми е задължен.

   - Може ли да му се вярва? – подозрително попитах аз.

   - Щом аз му вярвам, значи може – отвърна ми Вичонти и ме перна зад врата – ‘Айде влизай в колата.

   Мразих да ме шамаросва зад врата. Все пак бях тридесет годишен мъж, а той се държеше  така, все едно бях някакъв голобрад дечко…но не му се сърдих.

   Потеглихме в мълчание. Очаквах детектива да ми даде някакво разяснение, какво точно е намислил, но си останах само с чакането. Той гледаше през предното стъкло на колата, а изражението на лицето му имаше замислен вид. Не казах нищо.

   Не след дълго спряхме пред кооперацията, където беше неговата кантора. Прозорците на първия етаж, които гледаха към булеварда, все още бяха облепени с найлони. Изкачихме се по стълбите и влезнахме в апартамента. Светльо се отправи към кафе машината и започна да приготвя кафе.

   - Ти искаш ли? – попита ме той.

   - Не. Трето ще ми дойде в повече за днес – казах и се настаних на стола. Детектива изчака своето и след като взе пълната чаша от машината седна срещу мен.

   - Казвай сега – подкани ме той.

   - Какво да кажа? – попитах учудено аз.

   - Това което ти се върти в главата от одеве – погледна ме и се усмихна под мустак. Прекалено добре ме познаваше, за да разбере, че в главата ми се блъскат множество въпроси, които исках да му задам. Усмихнах се.

   - Значи смяташ, че Дебелия е направил това, така ли?

   - Всъщност не – запали цигара – Но понеже съм сигурен, че убийството на Мимето е свързано с онзи случай, смятам да започна точно с тоя цървул.

   - И защо да не е той? – попитах аз – Все пак той беше втория след Боро. Има мотив да отмъщава…Голям при това.

   - Да, така е – каза Вичонти, взе чашата с кафе в ръцете си и стана от дивана – Но Дебелия е бяла мишка Емо. Той няма нито интелекта нито хитростта за да може да свърши нещо такова. Той беше плашилото на Боро. Със своята примитивност и жестокост той беше много нужен за да всява страх сред хората и да върши мръсната работа. Така, ако нещо се обърка,  ръчичките на Боро щяха да са по-чисти от на новородено, но…за тяхно съжаление се появихме ние и им ебахме майкатааа…Факт!

   - Именно де – казах аз – Именно ‘щото им ебахме майката, сега тоя боклук си отмъщава.

   Вичонти опъна от цигарата си за последно и я изгаси в пепелника. Отново седна на дивана и ме погледна.

   - Не може той да е организатора, защото както ти казах не е толкова умен. Още повече, че няма нито връзките, нито финансовия ресурс за да ми посегне, защото както вече ти е ясно, бомбата беше за мен. Тези неща не стават така. Такива неща се решават на високо ниво в една организация. Премисля се всичко и то много внимателно. Едно е да убиеш някой нескопосан сводник или прегрешил наркодилър на по-ниско ниво, съвсем друго е да взривиш човек, който е бивш криминалист и който е участвал в разрешаването на сериозни случай. Това е голям риск и за целта е нужна сериозна подготовка. Те са били на ясно с това и са взели мерки, но…- той въздъхна тежко и наведе главата си надолу –…но го отнесе Мимето.

   Настъпи тишина. Гледах към моя приятел с огромна тъга. Въпреки, че се беше посъвзел от шока, аз знаех, че вече никога няма да бъде щастлив. Знаех, че никога няма да се усмихне истински и от сърце. Тъжно. Много тъжно.

   - А защо тогава ще поемат този риск, след като е толкова голям? – наруших тишината с  глупавия си въпрос.

   - Ама ти си голям романтик – каза Вичонти като ме погледна – Защото така трябва Емо! При тях нещата стават така. Няма прошка за никой, който се е осмелил да им развали рахата. И друго…По този начин те показват, че не са мекушави бандитчета, а жестока групировка, която си защитава интересите. Ако бяха оставили всичко така, както си е, повече никой нямаше да иска да прави бизнес с тях. Партньорите им щяха да им обърнат гръб. Други новоизлюпени престъпници щяха да се опитат да им завземат бизнеса, защото нямаше да се страхуват от тях. Щяха да ги приемат като страхливци, а при мафията това е равносилно на смърт. Щяха да си загубят позициите в всички сфери на влияние. Тези, които сега ги покровителстват, щяха да се отдръпнат и да ги оставят без своята защита и това щеше да е краят им. Но не и сега! Сега те показаха на всички в престъпния свят кои са! Показаха, че защитават интересите си, а по този начин и интересите на своите партньори. Показаха, че никой не може да им прави секано. Да, вярно е, че нещата им се объркаха и то много, след като са разбрали, че не съм бил аз в колата, а Мимето. Вярно е, че сега отзвука е много по-голям отколкото ако бях убит аз. Вярно е, че сега всички които си имат взимане – даване с тях, са в изчаквателна позиция и са се отдръпнали за момента, но също така е и вярно, че те показаха на всички, че са хора с които никой не може да се ебава. Отново си спечелиха уважението, което след онзи случай се беше разклатило и ясно показаха къде им е мястото в престъпния свят, а именно на върха при другите силни организации. А това повярвай ми е най-важно за тях.

   Гледах към Вичонти със зяпнала уста. Всичко което беше казал си беше абсолютната истина, но и в същото време си задавах въпроса, защо след като е знаел, че онези ще търсят отмъщение не е направил нещо по въпроса? Защо не е взел мерки за сигурността си? Защо не ми беше казал нищо? Попитах го.

   - Защото се отпуснах – въздъхна той и запали цигара – Година след онези събития бях нащрек, оглеждах се, интересувах се, но нищо. Не забелязах нищо, което да ме притесни. Постепенно, знаеш, живота ме завъртя. Оженихме се с Мария. Работите ни тръгнаха като по вода, всичко си ни беше наред и постепенно вниманието ми се притъпи…И аз съм човек Емо и като всички хора греша,…но тази моя грешка отне най-голямото щастие в живота ми. Отне семейството ми!

   - Вичонти…не се обвинявай… - опитах се да го успокоя аз – Ти не си виновен за нищо.

   - Знам Емо. Знам, че не съм виновен – отпи от студеното кафе – Знам още, че ще намеря кой е виновен и тогава майка му жална – постави чашата в чинийката пред себе си и ме погледна – Все още не е късно да се откажеш…

   - Не! И повече не се опитвай да ме разубедиш! –казах категорично.

   - Добре, добре. Просто…- не довърши изречението си той.

   - И сега? – смених темата аз – Какъв е плана? Какво трябва да провери надзирателя?

   - Ами това което чу. Кой е посещавал Дебелия и кога.

   - Значи все пак смяташ, че той е замесен? – станах от стола и се отправих към кафе машината. Вичонти ме проследи с поглед.

   - Нали не искаше кафе?!

   - Ще джурна едно пък…- напълних цедката и я поставих на гнездото. Включих машината и зачаках – И какво казваш? Смяташ, че ония тулуп има нещо общо, така ли?

   - За общо не знам, но все си мисля, че поназнайва нещо. Именно за това искам да разбера кой му е ходил на свиждане. Може да изскочи нещо от там.

   - И на какво се надяваш? – кафето ми беше готово и аз отново се настаних срещу Вичонти.

   - Надявам се някой да го е питал за нас. Да се е интересувал…не знам. Все на нещо се надявам да му еба майката мръсна и живота – през зъби каза детектива.

   Отпих от кафето и запалих цигара. Знаех, че докато не се обади онзи Жоро с някаква информация, нямаше какво да правим. Точно щях да го питам какво следва и телефона ми звънна. Беше Нора. Набързо ми съобщи, че е пристигнала и всичко е наред, но не може да говори много за да не я чуе Юлия. Все пак за пред нея бяхме скарани. Казах й, че я обичам и да не се притеснява и затворих. Попитах Вичонти к’ъв ще го дървим докато се обади неговия човек, а той ми отговори, че просто ще чакаме.

   - До тогава няма какво да направим – каза ми той.

   - И какво ще се разберем с теб? – попитах, като си помислих, че за днес сме приключили с всичко което трябваше да свършим.

   - Аз ще ти се обадя, като се чуя със Жоро.

   - Добре тогава – тупнах по масата с ръце – Ще чакам да звъннеш.

   Допих остатъка от кафето си на екс и станах. Отправих се към коридора, а Вичонти ме последва. Когато стигнах до входната врата и хванах дръжката, чух детектива да казва:

   - Остани ако искаш.

   Обърнах се към него. Беше се подпрял на касата на вратата и гледаше към мен. Видът му беше изтощен…от мъка.

   - Няма проблем – с готовност казах аз – Стига да не преча…

   - Не бе…на к’во да пречиш – махна с ръка и влезе в стаята, аз го последвах – Просто не ми се прибира…и тук не ми се стои сам. Като кукувица. Така или иначе нито мога да спя като хората, нито мога да ям нормално. Поне като си тук ми е малко по-добре.

   - О’кей тогава, няма проблем – изкарах телефона от джоба си – Само ще се обадя на майка ми, че няма да се прибирам. Да не се притеснява.

   Докато говорих с нея, Светльо изкара една бутилка водка, някакви пакетирани ядки и постави две чаши на масата. Когато свърших с разговора той вече беше седнал.

   - Само това е – и посочи масата – Ако искаш нещо друго до мен има магазин.

   - Не, не – вдигнах ръка аз – Това е достатъчно.

   Той отвори бутилката и наля в чашите. Взе неговата в ръце и я повдигна към мен.

   - Този път наздраве, стига само за Бог да прости сме пили – каза и отпи една мъжка глътка. Течността се преполови. Май имаше намерения да се отреже. Аз нямах нищо против и го последвах. Силна беше пущината.

   - О’кей… - силно въздъхна Вичонти.

   - Какво о’кей? – попитах аз.

   - Ами такова…о’кей ще – не го разбирах – Знаеш ли какво означава?

   - Ами, че всичко е наред, нещо като ,,добре,,  -  учудих се на въпроса му. Та кой не знаеше какво значи о’кей.

   - А от къде идва знаеш ли?

   - Не от де да знам. От Англия…от щатите…Какво значение има?

   - Навремето, през войната в която са участвали и британците – започна да обяснява детектива – всяка вечер някой е докладвал на командира колко са убитите през деня. Влиза в палатката, или окопа, или каквото е било там и рапортува ,, Този ден има десет убити,, или пет, или двайсет, или колкото там,… но когато деня е минавал без жертви, докладващият е казвал ,,оул килс ,, или в  превод ,, нула убити,,. По - късно започнали да използват съкращението о.к. или с две думи о’кей. С времето това съкращение си останало и сега се използва, както ти каза като знак, че всичко е наред. Наздраве – надигна чашата си и изпи всичко което беше останало в нея – Наливай… наливай брат, че може да ни е за последно – подкани ме той.

   Тази вечер се напихме като животни. Когато започнахме беше някъде към шест, а когато се прегръщахме и плачехме за Мимето, за Шопа, за нероденото дете на Вичонти сигурно минаваше единадесет часа, а може и полунощ да е било. Светльо беше извадил още една бутилка от някъде, по телефона поръча някакви китайски буламачи. Аз отидох в отсрещния магазин, който се оказа денонощен за доматен сок. Спомням си, че когато го сипах в чашите и двамата го оприличихме на кръв и започнахме жадно да го пием и да се смеем истерично, защото си представяхме, че е кръвта на онези гадове. Беше някаква вакханалия. Не знам до кога сме пили и дивяли, нито помня как съм се озовал на пода, но сутринта се събудих точно там. Или по-точно по обед, и не, че аз се събудих, а ме събуди силния звън на телефон, който идваше от дивана над мен. Отворих едното си око и примлясквайки погледнах нагоре. Отстрани на дивана видях да виси ръката на Светльо. Започнах да го дърпам за нея.

   - Оууу – изръмжах аз – Вичон…- хлъцнах – Вичонти.

   - Ъъъ – чух сподавен звук от към дивана.

   - Телефона бе…

   - А…к’во…? - провлачено каза той.

   - Телефона…счупи го, че умирам – главата ме цепеше като топор. Той бавно си вдигна ръката и бръкна в джоба си. Извади телефона и погледна към дисплея. Рязко се изправи и го чух да казва:

   - Жоро е!

 

                                                                                                                                     ( следва )

© Емил Стоянов All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Винаги ми е невероятно интересно при теб!
    Чакам продължението!
  • Доживях (!) поредната глава от романа!
    Вичонти е голяма работа - може да е изпил бутилка водка, но когато става въпрос за работа, изтрезнява за секунда
    Има ли нужда да казвам, че чакам всяка част от романа като празник?

    П.П.И аз не знаех откъде идва "О.К." Благодаря ти, че обясни, Емо!
  • Ето, че научих значението на ОК от теб. Не се бях замислила. Имам един проблем с героите ти. От първия ред ги чувствам като лични познати. Ето, чета как двамата приятели тъгуват и чисто по мъжки давят мъката и очите ми се пълнят. Искам да им помогна някак, а ти пак ще ги изправяш пред изпитания.
    Чакам търпеливо продължението
  • Следвам те.
  • Мъжете никога не трябва да пият от мъка а жените никога да не посягат към алкохола, когато им е весело. Вичонти е умен мъж. Помислих си, че е добре да го знае. Аз го знам от дядо ми и множество пъти съм се убеждавал в мъдростта на тази приказка. Иначе е много увлекателно и с нетърпение чакам продължението.
Random works
: ??:??