Ограбен живот - продължението
вулгарен роман - 17-та част
Облещих се насреща му.
- Дебелия??? – почти извиках – Как той бе? Нали е в пандиза?
- В пандиза ама… на! Ходи си на бар човекът – каза Вичонти.
- Е ся си еба майката – бях силно притеснен – Тоя ако ни набара ще ни дере живи!
- Ще дере той…Кура ми ще дере – Светльо беше ядосан – Нали видя колко пари струва в Хасково.
Върнах спомените си назад и се замислих. Вярно казваше Вичонти. Още в заведението на центъра, когато стана оная патаклама и ни арестуваха, си спомних как детектива само с един удар го свали на колене и го накара да плюе кръв. После, когато тримата с Шопа го отвлякохме…И тогава не беше трудно. Само с два удара Шопчето го приспа за дълго. Ами когато го разпитваше в онова мазе?…Някак много бързо се нави да накисне Боро. Тогава го отдадох на хитростта му, но сега си мисля, че беше най-вече от страх. Май си беше страхливец Дебеланкото.
Въпреки това обаче си беше опасен, и в компания с други бандити щеше да ни разгони фамилията ако ни набара с Вичонти. Споделих мнението си.
- Да, определено е така – отвърна ми той – Затова не трябва да ни вижда, а камо ли да ни хващат. Но не се притеснявай де. Така или иначе той си е в затвора – като видя, че го гледам с недоумение поясни – Това, че тази вечер е на бар, не значи, че е свободен. Просто си плаща за няколко часа свобода през почивните дни. Много добре знае, че ако се издъни, няма да може да си покаже носа извън решетките, докато не му изтече присъдата. Ще поседи в бара до някое си време и преди да се съмне ще се прибере в панделата.
- Ай стига, бе – и се плеснах по челото – В к’ва държава живеем, бе Вичонти?! Да си излизаш от затвора, когато си поискаш!…
- Корупцията е навсякъде, приятелю. Навсякъде! Имаш ли кинти, проблемите ти са по-розови.
Загледах се през стъклото навън. Булевардът, по който карахме беше осветен, а по тротоарите се движеха хора, които в късния час си търсеха забавление. Някой се движеха по двама–трима, други бяха на по-големи групи, трети се бяха спрели пред някой денонощен магазин и си говореха докато пият бира. Все млади хора решили да се отдадат на развлечения преди да започне новата седмица на работа, лекции и рутина. На един светофар Вичонти направи обратен завой и подкара обратно към посоката от която дойдохме.
- ‘Що се връщаме бе? – попитах аз.
- Ще паркираме някъде срещу бара. Така или иначе не може да влезем повече там, поне от вън да наблюдаваме. Все нещо може да изскочи.
- Добре. Дано има смисъл.
- Ще видим.
Паркирахме в една малка и неосветена пресечка, която се намираше точно срещу заведението запалихме по цигара и зачакахме. Пред бара беше пълно с хора. Пушиха, викаха, пиеха. Други поемаха с таксита на някъде, където да продължат запивката си. Нормалните неща в общи линии.
- Като намерим ония Сарък, какво мислиш да правим? – попитах аз.
- Ами като разберем каквото ни е нужно ще го убием – толкова спокойно ми отговори Вичонти, че чак се раздразних.
- Абе, човек… Какво значи ,,ще го убием,,?! – на по-висок тон казах аз – Всеки, който хванем ли ще трепем?
Детектива ме погледна остро, после премести погледа си отново напред, стисна силно волана на колата и през зъби каза:
- Всеки! Всеки, който трябва!
Замълчах. Значи трябваше да се превърна в убиец. Да де, ама как? Как един нормален човек, който няма престъпно мислене може да се превърне в убиец? А де? За крадец по го разбирам. Беден е човекът, останал без работа, в къщи го чакат безработна жена и малко дете… откраднал. Усладило му се и пак откраднал. Аз даже такива хора не ги и съдя, защото от немотия са постъпили така, обаче да се превърнеш в убиец… Как да стане?! То за да убиеш някой, се иска да си безчувствен човек бе, а аз точно това не бях. Нито Вичонти. Айде, да пречукаш някой в момент на ярост, на умопомрачение по може да се случи, но съвсем умишлено и с ясно съзнание, да убиеш човека който седи срещу теб… Някак си не ми се връзваше с моя характер. Та аз бях мекушав човек. В някой случи съм побеснявал и съм се заканвал на някой, че ще яде бой, но само до там. Пет минути след това все едно нищо не е било. Оприличавах се малко на пинчер. Много лаене, но по същество нищо.
- Какво се замисли? – попита Вичонти.
- Ми к’во?!… Това, че трябва да се превърна в нещо, което не съм си и помислял, че ще съм – с въздишка му отговорих аз.
- Не го мисли – каза ми той – Или ще се случи или не. Времето ще си покаже.
- То времето си дойде.
- Дойде да му еба мамата! Дойде!
Погледнах към него. Все още гледаше напред и стискаше волана, но сега и неговото изражение беше замислено.
- Вичонти… да те питам нещо?
- Питай – каза той без да отмества погледа си.
- Лесно ли свитна Крумеца?
- Лесно – отговори той след кратка пауза – Дори ми стана добре, когато му пръснах главата.
- Стига, бе човек! Сериозно ли ми говориш?
- И аз се учудих, но това почувствах. Задоволство – погледна към мен – Малко е плашещо, нали?
- А малко а! Направо си е страшно, ако питаш мен.
Отново настана тишина. Силният глъч от хората пред бара се чуваше ясно през отворените прозорци на колата. Влизаха, излизаха, идваха нови купонджии с таксита и потъваха навътре през стъклените врати на заведението. Ние само стояхме отсреща и наблюдавахме. Какво точно обаче, така и не знаех.
- Ти чакаш да видиш Саръка ли? – попитах детектива.
- Не. Чакам да видя дали ще излезе скоро и накъде ще тръгне – отвърна ми той. Погледнах го озадачено.
- Каква е гаранцията, че е вътре?
- Вътре е. Видях го – каза Вичонти и ме накара да остана с отворена уста.
- Видя го???
- Да – каза той и като видя как го гледам се усмихна – Нарочно не ти казах, че е в бара, за да не се издадеш по някакъв начин.
- Ами много хубаво – бях малко ядосан – Благодаря ти за доверието, значи!
- Не става въпрос за доверие, бе човек! Щом сме заедно значи знам, че мога да разчитам на теб. Просто, колкото по-малък е риска да се преебе нещо, толкова по-добре.
Вярно така си беше. А и Вичонти най-добре знаеше как да постъпи и как да нареди нещата така, че да има по-голям шанс да се получат. Имах му пълно доверие разбира се и не му се сърдих, когато ми спестяваше някой неща.
- И как го позна в тази тарапана?
- Нали ти казах, че преди да го убия, оня боклук ми каза как изглежда.
- Е то много хора може да изглеждат като него – съвсем логично си помислих аз.
- Баш като тоя не. Висок, здрав с бръсната глава и татуировка на тила. Свита в юмрук ръка с изпънат среден пръст – Вичонти сви ръката си и повдигна средния си пръст нагоре – Колко такива хора познаваш? – въпросът беше риторичен.
- Затова ли ходи то кенефа?
- Затова…и да се изпикая – и двамата се засмяхме.
В това време пред бара се случи нещо. Отвътре като на бургия заизкачаха хора, а виковете им огласяха нощта. Малко след тях излезнаха някакви здравеняци и псувайки се, започнаха здраво да се налагат. Към тях се присъединиха и други и започна едно меле… Ум да ти зайде! Чуваха се викове и писъци. Много хора се разбягаха на различни посоки. Един от бягащите обаче го настигнаха няколко човека и го повалиха на земята. И като започнаха едни ритници. Мамата му ебаха. Чувах как някой от биячите викаше ,,В главата бе, в главата,,. В онзи момент бях сигурен, че тоя няма да оживее. То не бяха ритници, то не беше чудо. И може би наистина щяха да го убият, ако не чуха полицейската сирена. Още преди да се покаже колата вече се бяха разбягали и оставиха човека проснат на земята.
Само пет минути от началото на мелето, пред бара паркираха четири патрулки, а след тях дойде и линейка. Част от полицаите влезнаха в бара, а другите останаха отвън. Линейката си прибра човека, който бяха пребили и с вой отпраши към болницата. Ние с Вичонти наблюдавахме всичко това от тъмната улица и мълчахме. Поседяхме така още известно време, но нищо не се случи. Детектива изпсува тихо и запали колата.
- Какво, тръгваме ли? – попитах аз.
- Да – каза Светльо докато даваше на заден без да пали фаровете – Тази вечер няма на какво да се надяваме повече.
- Ами няма ли да чакаме Саръка? То ако излезе, сега ще е.
- Нито Саръка, нито Дебелия са в заведението вече. Повярвай ми – каза Вичонти и натисна спирачката – Още по време ма боя са се изнизали от някъде и са се покрили – включи на първа и зави в една странична пресечка.
- И сега какво? Прибираме ли се?
- Да. Утре ще мислим какво ще правим.
Излезнахме на главната улица в която познах булеварда, по който карахме преди час - два. Когато избягахме от заведението. Вичонти изглеждаше разочарован от станалото. Явно се беше надявал на нещо друго. Карахме с умерена скорост и аз гледах през прозореца навън. Почувствах облекчение, че се прибираме, защото ме беше страх да не се случи друго, а именно да се налага да убивам някой. Нямаше да мога. Сигурен съм. Пред погледа ми се сменяха неоновите реклами на магазини, заведения за бързо хранене, кафенета, които отдавна бяха затворили. По улиците все още имаше подпийнали младежи, които вървяха към поредното заведение. Едно момиче вървеше само в по тротоара. Беше с гръб към нас. Облеклото ù беше оскъдно и показваше едно прекрасно тяло, което се клатушкаше в предизвикателна походка. Беше облечена в много къса пола, с голо кръстче и някакво парцалче, което трябваше да е горната част от облеклото. Беше обута в обувки с необичайно високи токове и може би точно те предаваха такъв сексапил на стойката ù. Когато колата се изравни с нея, я загледах. Исках да видя и лицето ù. В момента в който я подминахме и аз обърнах глава за да я погледна, видях лицето на момичето, на проститутката, която ми предлагаше тройка в бара.
- А, т’ва е оная, бе? – казах аз и побутнах Вичонти по крака.
- Коя?
- Оная от бара… Дето искаше да ни чука и двамата. Вики.
- И к’во? – каза Светльо без да я поглежда.
- Ми нищо… само казвам.
Продължихме така още стотина метра и изведнъж Вичонти рязко натисна спирачката. Погледна назад и като видя, че тя още върви по тротоара каза:
- Сега ме слушай и много бързо влез в роля. Ще я заговориш и ще кажеш, че сме си променили решението и искаме да прекараме с нея цялата вечер. Дръж се естествено и не преигравай. Не се съгласявай на цената веднага, а се пазари. Ясно ли ти е дотук? – всичко това беше казано толкова бързо, че докато разбера какво става, той включи на задна и бавно подкара колата към момичето – Разбра ли ме те питам?
- Да бе, да. Добре – казах аз – Спокойно само.
Когато наближихме до нея, тя се спря. Предполагам се стресна. Аз си подадох главата от отворения прозорец и се усмихнах:
- Ей, здрасти – само това успях да кажа. Тя се приближи плахо и ме погледна.
- Познаваме ли се?
- Ами аз съм онзи от бара… дето те черпих питие.
- Не помня – каза тя – Да не си само ти.
- Ами предложи ми да правим тройка с моя приятел – продължавах да настоявам аз.
- Аааа ти ли си? – вече по-смело се приближи към колата и се наведе да погледне към шофьорската седалка. От там Вичонти и помаха усмихнат като маруля.
- Здрасти – чух го да казва.
- Здрасти сладък – отвърна му тя и се усмихна. Погледна отново към мен – И какво сега? Да не си промени решението?
- Ами да – отговорих аз – Ако все още важи офертата?
- Щом си плащаш, важи. В колата ли ще го правим?
- Мислихме да е на хотел – бързо се намеси Вичонти, за да не ми остави време да се чудя какво да казвам – Каква е цената?
- Двеста лева на час… за двамата – съвсем невъзмутимо каза тя.
- А ако е за цяла вечер… отстъпка няма ли? – продължи да пита детективът и да се усмихва.
Тя отново се наведе и го погледна. Усмихна се. Беше наистина много красиво момиче.
- Май доста сте се разгонили. Петстотин лева и ме имате до сутринта.
Вичонти се замисли. Бръкна в задния си джоб и извади портфейла. Погледна в него и каза:
- Нямам толкова в себе си…
- Ами чао тогава – каза Вики и започна да се отдалечава от нас
- Чакай, чакай – подвикна детектива – Мога да изтегля от банкомат.
Тя отново се доближи до колата.
- Колко имаш в теб?
Светльо преброи парите си:
- Триста и десет.
- А ти? – попита ме и мен. Бръкнах в джоба си и преброих банкнотите.
- Четиридесет и два.
- Значи триста и петдесет. Давате ми ги и отиваме до банкомата.
- О’кей – каза Вичонти и подаде парите, аз го последвах. Вики ги взе и се настани отзад на седалката. Упъти ни къде има банкомат и ние подкарахме натам.
След като вече всичко беше наред и парите й бяха в ръцете, Вичонти ме помоли аз да карам, защото искал да седне отзад до ,,дамата,, както се изрази той. Сменихме се. Така и не знаех какво е решил приятеля ми. Сигурен бях, че не е решил да се отдадем на ебня, така че бях доста озадачен. Вики предложи няколко хотела, но Вичонти и каза, че иска да е в хотела, който се намираше на пътя за Пловдив.
- И друг път съм бил там. Много ми хареса – каза ù той.
- Добре – съгласи се Вики и аз подкарах към изхода на Пазарджик.
На няколко километра извън града, от дясната страна на пътя, видях в далечината светлините на хотела. Погледнах в огледалото за задно виждане и забелязах как детективът е прегърнал през рамо момичето. Какво беше намислил? С наближаването на светлините, все повече намалях скоростта, като не знаех какво да правя. Наистина ли щяхме да ходим на хотел с проститутка?
Вече бяхме стигнали на не повече от двеста метра до светещите реклами, когато Вичонти каза:
- Не спирай! Карай! – погледнах в огледалото и видях как силно придърпа Вики до себе си.
- Ама какво става, бе?! – извика тя и взе да се дърпа. Аз погледнах назад, още объркан от ситуацията.
- Карай! – извика Вичонти и аз настъпих газта. Подминахме хотела и продължихме към Пловдив.
Постоянно поглеждах назад и винаги виждах ужасения поглед на Вики и това как се бори да се освободи от прегръдката на детектива. За Светльо разбира се, беше детска игра да се справи с това крехко момиче. Когато видя, че не може да се измъкне, тя започна да ни заплашва с това, че зад гърба си имала сериозни хора, които щели да ни убият, ако и направим нещо и какво ли още не глупости. Даже аз не ù повярвах. Вичонти през цялото време и повтаряше да не се притеснява, но това не помагаше особено. Тя продължаваше да вика и заплашва.
Карах така около двайсет минути и когато стигнахме близо до Пловдив, на отбивката за село Костиево, детективът ми каза да влезна в нея и да отбия. Послушах го и завих към селото. Малко след това отбих от страни на пътя и загасих колата. Обърнах се назад. Вики беше престанала да вика и сега гледаше уплашено ту мен, ту Вичонти. Съжалих я. Какво ли й се въртеше в главата в този момент? Милото момиче.
- Виж сега – започна Светльо – Не искам да се притесняваш. Нищо лошо няма да ти се случи – тя само го гледаше с широко отворени очи и на дали асимилираше какво й се говори – Разбираш ли ме?
Тя поклати глава в знак, че разбира. Съмнявах се.
- Добре – продължи Вичонти – Сега ще те закараме в Пловдив и само ще си поговорим. Искам да ти задам няколко въпроса и после ще си свободна да си вървиш. Само това. Ясно ли ти е дотук?
Тя като, че ли се поосвести малко и погледът ù започна да шари ту към мен, ту към него.
- Да не сте куки? – попита с нескрита надежда в гласа.
- Не, не сме – отговори Светльо – Но това е без значение. Не сме хора, които ще те наранят. Обещавам ти. Само искам да ти задам няколко въпроса и толкова. Става ли?
- И после си тръгвам? Така ли?
- Да. Тръгваш си!
Тя въздъхна, бръкна в дамската си чанта и изкара кутия с цигари. Запали една и шумно издиша дима от нея.
- Добре – каза тихо и аз подкарах към Пловдив. Като влезнахме в града, Вичонти накара момичето да легне на седалката, за да не вижда накъде карам. Вече ми беше ясно какво е намислил.
( следва )
© Емил Стоянов All rights reserved.