Ограбен живот - продължението
вулгарен роман - 27-ма част
Селото беше разположено в подножието на Родопите, на един много стръмен откос на планината и се разпростираше на изток. Беше много по-различно от Чуреково, но също така китно и привлекателно. Не беше точно тип планинско село. По-скоро бих го определил като полско, въпреки, че се намираше в полите на планината.
Навлязохме с джипа към вътрешността му по главния път. Вичонти искаше да спрем на центъра.
- Ще купим цигари и ще питаме за тая хижа – каза той.
Не търсехме много, защото самия път ни отведе до един голям площад с поддържан зелен парк. Вече беше късния следобед и парка се изпълваше от детската глъч и виковете на майките, които неспокойно следяха малките палавници. От едната му страна се намираше селската кръчма, а почти прилепен до нея беше и магазинът. Пред него се бяха скупчили няколко човека и оживено спореха за нещо с неизменната бира в ръка. По дървените пейки на заведението също бяха насядали хора и спокойно разговаряха за своите си работи без изобщо да обръщат внимание на приближаващия се джип.
Детектива паркира до магазина и ми каза да изчакам в колата. Забави се там около пет минути и когато излезе през вратата в ръцете си държеше две кутии с цигари и бутилка минерална вода. Видимо доволен влезе в ,,Нива,,-та и постави покупките на задната седалка.
- Разбра ли къде е хижата? – попитах аз.
- Да. На около три километра извън селото. Нагоре по склона – запали мотора и включи на първа – И знаеш ли какво?
- Какво?
- Не работила в момента. Затворили я за ремонт.
- Стига бе?! И ся к’во? Май информацията на твоя човек се оказа грешна, а?
Вичонти ме погледна и се засмя.
- Точно обратното, Емо. Точно обратното.
- Ами нали е затворена бе?
- Ама ти наистина си много наивен! Затворена е защото на тези които са там не им трябват случайни посетители. Сети ли се сега?
- Аааа – провлачих глас аз.
- Ахааа – имитира ме Вичонти – Бавно ти загрява реотанчето май – и се засмя с глас.
Когато получихме съобщението къде се крие сводника, ни отне само половин час да се приготвим за път. Детектива искаше още същата вечер да се доберем до хижата и да действаме. Притесняваше се, че всяко забавяне може да се окаже фатално за нас. В смисъл такъв, че Мифунчо можеше да изчезне някъде зад граница, което се и предполагаше. Никой не си и помисли, че ще се крие в тази хижа до края на живота си. Тя беше само междинна спирка. Затова и бързахме толкова. Натоварихме багажа и разбира се взехме двете пушки и патроните. Вичонти ги беше почистил и ги зареди. После пак ги уви в одеялото и ги постави най-навътре в багажника. От Чуреково тръгнахме към един на обед, а пристигнахме във Варвара в пет часа. Наложи ни се да минем през Пловдив и оттам подкарахме към Пазарджик, после през града та чак до селото.
По време на пътя го попитах как така стана, че някой ни помага в това издирване. Кой е той? Тогава детектива ми припомни историята с онази организация в полицията, която преди години самият той с шепа полицай бяха създали. Организацията, която топеше корумпираните ченгета и се стараеше да помага на хората. Същата тази организация в която членуваше и онзи Алексиев от Хасково. Тогава той много ни помогна покрай спасяването на Нора и другите момичета.
Та човекът, който ни изпрати съобщението беше именно един от тези полицаи. Не ми каза име, а и в крайна сметка не беше и важно за мен, но разбрах, че и в момента е действащ полицай или по точно някакъв началник в криминална полиция в Пловдив.
Попитах го какво мисли да правим като пристигнем при хижата. Как ще действаме?
- Като за начало ще се скатаем някъде и ще наблюдаваме. Според зависи от това какво ще разберем, ще знаем и как да действаме. Но едно е сигурно Емо. Ще действаме грубо…Много грубо – последното го изсъска през зъби и ме погледна – Нали?
- Абсолютно – без колебание отговорих аз – Вече минах първото причастие.
Имах предвид убийството на Саръка.
- Хе-хе – засмя се детектива – Мина го, да! И то успешно!
Бяхме се заложили на около стотина метра от хижата. Предвид гъстата растителност трудно щеше да ни забележи някой с просто око, докато ние можехме да наблюдаваме спокойно с бинокъла на Вичонти.
Вече повече от час обаче нищо не се случваше. Не се виждаха ни хора ни чудо. Детектива свали бинокъла от лицето си и запали цигара. Аз също запалих. Издишахме димът в синхрон и продължихме да мълчим вперили поглед напред.
- Светльо.
- Кажи – каза той без да ме поглежда.
- Абе нещо ми трепери под лъжичката да ти кажа.
- Да не те наду шубето? – като на шега попита детектива.
- Не бе – усмихнах се аз – Не е до страх. Просто някакво неспокойствие такова…Де да знам. Като, че ли нещо лошо ще става…
- Е то хубаво, че досега само хубави неща ни се случваха… Чуднички даже! – ясно си личеше иронията в гласът му.
- Абе то така, ама…- измрънках по носът си аз.
- Емка…каквото такова пич – въздъхна Вичонти – Какво то такова…
- Ех…да му еба майката кирлива – изпсувах аз – А как хубаво се бяха наредили нещата. А?
- Бяха…Минало свършено време – тихо каза детектива – А ми се струва толкова отдавна. Все едно са били в друг живот.
- Ами то като се замислиш, в друг си бяха. Откакто Мимето си отиде…и оня живот изчезна с нея. Не мислиш ли?
- Да – наведе глава Вичонти – изчезна. Всичко изчезна… Знаеш ли Емо, като разбрахме, че е бременна каква радост беше?
- Знам – отговорих аз.
- Не знаеш братле. Нищо не знаеш. Няма как да знаеш нещо което никога не си усещал. Беше страхотно човек. Чувството, че ще ставаш родител, че две малки ръчички ще се протягат към теб в желанието си да те прегърнат, че едно малко, дребно създанийце ще стане твоята вселена е неописуемо. Още в този момент се чувстваш баща и само чакаш да дойде времето, когато ще вземеш в треперещите си ръце малкото му телце и ще го целунеш. Ще погледнеш в малките му мътни очички и те ще са най-красивото нещо, което си виждал в живота си. Неговия първи плач, ще е най-прекрасната музика, която някога си чувал – погледна към мен, а в очите му се виждаха сълзи, готови всеки момент да се стекат по лицето му – Това, приятелю…това чувство те кара да си по-жив от всякога, да си истински щастлив. Разбираш ли ме?
- Да – гласът ми трепереше – Мисля, че да.
- И изведнъж – продължи Вичонти – всичко това ти се отнема. Насилствено! По най-ужасяващия начин. Дори не ти оставят труп, за да има кого да погребеш. Да има кой да оплачеш. Нищо не ти оставят.
- Вичонти – направих опит да го прекъсна.
- Не – каза той и се загледа напред през прозореца – остави ме да довърша! В такъв момент започваш да се самообвиняваш. Започваш да се презираш, че не си направил достатъчно за да ги защитиш. Че не си обърнал внимание на ситуацията, че…В такъв момент искаш единствено и само да си на тяхно място. Да умреш заради тях, само и само те да са живи. Виждаш ли парадокса тук? Не мислиш, че ако се върне времето назад, може пак да сте заедно, а само това, че искаш да умреш заради тях. В първите дни, още докато бях в болницата, само затова се молех. Молех се ако има наистина Бог, да върне времето назад и аз да съм в колата. Желаех го неистово. Желаех смъртта си Емо. От все сърце я желаех, но…За жалост аз съм жив, а жена ми и нероденото ми дете са в черната земя.
Не смеех да го прекъсна, а само гледах напред към таблото и усещах буцата която беше заседнала на гърлото ми.
- И какво се очакваше от мен тогава? – продължи детектива – Да седя в къщи и да тъгувам за тях ли?! Да се самосъжалявам и да се давя в алкохол? Да чакам корумпираните ченгета да си свършат работата? Неее. Никога!
Не мога да допусна, че най – близките ми същества ще гният в гроба, а изродите, които ми ги отнеха ще се разхождат свободно из белия свят. Когато спрях със самообвиненията и молбите към оня, реших да взема нещата в свой ръце. Не вярвам в божието наказание и на глупавите приказки, че всичко на този свят се връща. Дори и така да е аз нямам време да чакам – той отново погледна към мен – Не съм ти казвал, но когато дойде за пръв път да ме видиш след инцидента… Тогава, когато те изгоних. Спомняш ли си?
- Да – тихо казах аз.
- Същата нощ смятах да приключа със себе си!
- Как така? – попитах стреснато.
- С отрова и куршум!
- Стига бе!
- Стига на стига…така смятах, но! Има едно но! Преди да направя каквото и да било реших да пийна малко водка. За по голям кураж, защото щеше да ми трябва. Същата вечер изпих цяла бутилка, а все още ме беше страх да посегна към отровата. Страх ме беше да умра. През цялото време си задавах въпроса, какво ще постигна с това. С какво моята смърт ще промени ситуацията. И тогава ми светна! Така или иначе знаех, че целта на убийците не е била Мария, а аз. Защо тогава да им правя услуга като се самоубия?! Защо да им поднасям коледния подарък по рано? Щях да причиня болка на хората, които държаха на мен, а да зарадвам тези които убиха жена ми. Защо по дяволите, си казах, да го правя? Имаше къде къде по-добър начин от този, а именно да им светя маслото на тях. И знаеш ли братле?...Въпреки състоянието в което бях, въпреки огромна загуба която претърпях, въпреки нежеланието ми да живея, почувствах прилив на сила. В мен тогава се навдигна желанието за мъст, желанието да сея трупове след себе си. Желанието да избия всеки долен изрод на тази планета. Тогава твърдо взех решение, че ще отмъстя. И трябва да ти кажа, че така се чувствам отново жив. Никога повече щастлив, но жив! Е да, правих си сметка да съм сам в отмъщението си, но ти се оказа костелив орех – усмихна се и ме потупа по рамото – Благодаря ти Емо. Знам, че и ти загуби много покрай мен. Благодаря ти братле!
Сълзите вече бяха избили на очите ми и сега ги избърсах с длан.
- За нищо…Знаеш, че…
- Знам… -прекъсна ме той – Не е нужно да ми го казваш. Знам колко много обичаш Нора и знам какво ти е струвало да сложиш край на връзката ви. Знам за вътрешната борба която си водил със себе си. Знам и за въпросите които си си задавал…И го оценям приятелю. Опитах се…Исках да ти попреча да ме последваш. Исках поне вие да сте щастливи, но и ясно разбирах, че нищо нямаше да е същото след смъртта на Мимето. Ти също го знаеше. Нали?
- Да…и ти го казах – въздъхнах силно с тъга – Както и да е. Станалото станало. Давай да видим к’ъв ще го дървим сега!
Вичонти продължаваше да ме гледа с един умилителен поглед, а на устните му се беше появила лека усмивка.
- Ти си единствения истински приятел, който съм имал през живота си Емо. Единствения! Просто исках да го знаеш – протегна ръката си към мен и ние сключихме длани като се гледахме право в очите. Това беше един от онези моменти, които никога нямаше да забравя.
Навън вече се беше спуснал мрак, а тук сред дърветата си беше направо като нощ. Наближаваше осем часът, а все още не се виждаше никой. Нямаше и най-малките признаци на живот. Хижата стоеше като изгубена девойка насред гората и чакаше някой да я открие.
Детектива започна да се притеснява, че сме закъснели и онзи е изчезнал. Виждах го как с всяка изминала минута става все по-неспокоен. Палеше цигарите една от друга и звучно изпускаше димът навън през прозореца. Вече си мислех, че всичко е напразно, когато една от стаите светна.
- Опааа – усмихна се Вичонти и взе бинокъла – Добър вечер педалчета!
Той се загледа през лупите, а аз присвих очи и напрегнато се опитвах да различа дали има някакво движение. Нищо! Беше факт обаче, че в хижата има хора. Проблема беше, че не знаехме колко са.
- От тук нищо няма да стане – каза детектива и свали бинокъла – Трябва да се приближим.
- Пеша ли ? – зададох тъпият си въпрос аз.
- Не – каза тихо Вичонти – С танка! Само не казвай на никой – и сложи показалец пред устните си.
- То ти ако не се базикнеш…
Слязохме от колата и Светльо отвори багажника. Извади пушките, размота одеялото и ми подаде едната.
- Ето. Не се колебай да стреляш ако се наложи. Ясно! И не дърпай двата спусъка наведнъж. Един по един – после отвори кутиите с патроните и започна да ги слага в джобовете си. Аз направих същото.
Времето през което наблюдавахме хижата, ни даде възможност да се запознаем и с нейното разположение. Или поне с това което виждахме. Тя беше на три етажа с голяма тераса на втория, която гледаше точно срещу нас. Под нея, малко в страни се виждаха няколко стълби с дървен парапет отстрани и дървената врата към която водеха. До стаята с терасата имаше още два прозореца на по-голямо разстояние един от друг. Този дето светна и още един. Явно бяха три отделни помещения. Постройката беше масивна. Изградена от тухли и бетон. Бялата мазилка с която беше измазана, контрастираше с каменния цокъл, който я опасваше като пояс. Покривът изглеждаше в перфектно състояние. Червените, нови керемиди се спускаха по билата му, а под тях всичко беше окрайчено с нови дървени стрехи. Излишно е да споменавам, че нямаше следа от каквито и да било ремонтни дейности, които да се извършват в момента. Сградата изглеждаше чудесно.
Отне ни между десет–петнайсет минути да се доближим до самата хижа. Бяхме изключително тихи и внимателни. На първо време щяхме да се скрием под терасата, а после да се опитаме да влезем вътре. Бяхме напрегнали зрението си до крайност за да може да си проправим път без да издаваме никакъв шум. Постепенно очите ни свикнаха с тъмнината и сега тихо се спотаихме под терасата, прилепили гръб до стената. Стискахме пушките в ръцете си в очакване да чуем нещо. Не знам колко време стояхме така, но по едно време над нас се светна. Светлината плавно падна на площадката отпред и очерта сянката на балкона. Чу се шум. Някой излезе навън и се спря до самия парапет над нас. Миг след това чухме шуртене на вода.
- Абе к’во правиш бе, идиот ?! – последва дрезгав глас.
- Пикая – чу се да казва другия.
- Абе да ти еба майката селска, да ти еба! Вътре кенеф кат’ слънце ти тук ли намери да пикаеш бе!
- Знаеш ли к’ъв е кеф – отвърна спокойно пикльото – Хем ти олеква, хем се наслаждаваш на природата.
- Ако ти извъртя един в селската муцуна, знаеш ли к’ъв кеф ще ти дам! Пълни една кофа с вода и ходи да си го миеш!
- То ще си попие бе, споко.
- Абе ти чу ли к’во ти казвам бе! – почти извика другия – Щяло да попие! Къде ще попие като долу е бетон бе?! Ако до пет минути не си го изчистил, ще те накарам да го лижеш!
- Хубаво де, хубаво…Еййй…то човек да не се изпикае на воля. Къде има кофа?
- В банята! Къде!
- Какво става бе? – чу се трети глас.
- Пикае от терасата малоумника!
- Ей…Тодоре…ще ти се види гората тясна май! – гласът беше спокоен, но твърд, вдъхващ респект някак си. Явно това беше човекът, който командваше тук.
Още като чухме името, с Вичонти се побутнахме леко. Така се казваше сводникът и при условие, че знаехме, че се крие тук, най – вероятно беше той. Явно вече беше влезнал навътре, защото чухме първия глас да пита:
- Докога ще ни се мота в краката тоя? Шефа няма ли да го чупира вече?
- Не знам, но все си мисля, че скоро ще му сложим кръста.
- ‘ Айде, че вече ми писна да го гледам! ‘Що изобщо го държи не знам?!
- Да не го хванат куките. Затова. Да му е на чалъм дето се вика – каза другия.
- Ще го ровим ли?
- Най – вероятно. За к’во му е да го пази?! – шепнешком каза гласът.
- Та не можахме ли още от първия ден да я свършим тая?
- Шефа си знае. Каза, докато не се обади, косъм да не пада от главата му. ‘Айде тихо сега, че може да ни чуе. Давай да влизаме навътре.
С детектива се спогледахме. След чутия току-що разговор, вече нямаше никакво съмнение за нас, че това е въпросния Мифунчо. А и на всичкото отгоре само след малко щеше да се появи пред нас с кофа в ръце.
Светльо ме побутна и аз го погледнах. Направи ми знак да си приближа главата към него и започна да ми шепне в ухото. Когато ми каза това, което искаше, ме погледна с поглед който очакваше да разбере дали съм на ясно какво следва. Аз го гледах като изоглавен, защото това, което чух не беше това което очаквах да се случи. Поне не толкова бързо. Той обаче продължаваше да ме гледа настойчиво, като очакваше отговор. Аз поклатих глава в знак, че съм го разбрал и той ми намигна. Прекръстих се на ум и зачаках всеки момент да се започне.
Само малко след това, дървената врата на първия етаж се отвори и ние видяхме един нисък мъжки силует с кофа в ръка да слиза по стълбите. Мъжът погледна нагоре и като видя, че терасата е свободна измърмори тихо:
- Да ви еба майката и нещастниците, да ви еба! Да беше жив Саръка…Свирки щяхте да ми правите, ама!... – и пак погледна нагоре. Нямаше никой.
Взе пълната кофа с ръце и точно когато се приведе леко за да я лисне на бетона, Вичонти тихо каза:
- Псссът…
Сводникът рязко погледна към нас и това беше последното нещо, което видя в гнусния си живот. Залпът беше оглушителен, а от дулото на пушката излезе силен огън. За секунда видях, как главата му се пръсна като диня и мършата му се строполи на земята. Нямаше време за губене. Вичонти бързо се завтече към отворената врата, а аз излязох от прикритието си и застанах на площадката, насочил пушка нагоре към терасата в очакване да излезе някой. И този някой не закъсня. Още щом се появи и се приближи до парапета, аз стрелях. Вичонти ми беше казал да натискам спусъците на чефтето един след друг, но в този момент аз прецених, че ще стрелям и с двата. Разстоянието беше близко и не вярвах да пропусна. Точно така и стана. Когато излезна онзи, чух само да казва:
- К’во ста… - и до там. Ударът от двете бренекета го хвърли по гръб и той повече не помръдна. Въпреки, че бях прекладвал пушката добре, отката ми разказа играта. Усетих силна болка в рамото, но високия адреналин не ми позволи да й обърна внимание. Влязох отново под терасата и с треперещи ръце извадих празните патрони от цевите. Извадих други два от джоба си и отново заредих. Над мен не се чуваше никакъв шум, но за по-сигурно аз се плъзнах по стената в посока на входната врата и бързо влязох в къщата. Вичонти се беше качил на междинната стълбищна площадка и погледна към мен.
- Наред ли е всичко?
- Наред е – казах аз. Не му споменах, че краката ми треперят, а пулсът ми е двеста, но…това сега не беше толкова важно.
Той ми даде знак да го следвам от разстояние и се заизкачва нагоре към втория етаж. Престъпвахме бавно, като се ослушвахме за някакво движение, но не се чуваше нищо. Така или иначе знаехме за третия човек в къщата и трябваше да бъдем внимателни. Не знаехме с какво оръжие разполага, но поне разбрахме, че са били само тримата. Ако бяха повече хора със сигурност щяха да наизскочат.
Коридора на втория етаж беше под формата на буквата ,,П,,. Виждаха се общо седем врати. Две отпред, три на дългата му стена и още две на късата задна част, а стъпалата продължаваха да се вият нагоре, към третия етаж. Светлина идваше само откъм процепите на двете стаи, които видяхме, че светнаха, навсякъде другаде беше тъмно. Вървяхме тихо от врата на врата, като едва дишахме. На всяка от тях детектива се спираше и се заслушваше. Аз вървях на около три метра след него и се оглеждах като гърмян мисир.
Изведнъж от към третия етаж се чу някакво скърцане. Вичонти погледна рязко нагоре и се затича по стълбите, аз го последвах. Стаята от която идваше шумът, беше точно тази над терасата.
- Давай надолу, ще бяга през терасата! – каза детектива, докато взимаше по три стъпала.
Само след секунди бяхме отново на втория етаж.
- Излизай отпред и ако скочи от терасата го гръмни. Аз влизам тук – и натисна бравата на вратата. По най-бързия начин изскочих навън, само за да чуя едно ,, Туп,, а после гласът на приятелят ми.
- Не си го и помисляй боклук!
Ще кажете: ,, Тоя к’ви ни ги разправя тук?! За канарчета ли ни взема? То филм да беше, нямаше да се наредят така нещата.,, Да ама точно така се случи. Знам, че на всеки един човек му се е случвало, нещата да се нареждат така както и не си го е мечтал. То и от там приказката ,, Да исках да стане така, нямаше да се случи,,. Но когато става дума за някакъв битовизъм, за нещо по-дребно…като например отпуската да ти съвпадне точно с тази на хората с които искаш да отидеш на почивка и за капак да ти преведат цялата заплата точно преди това, барабар с бонуса…радваш се, но и го забравяш бързо. А когато някой ти разкаже подобна на тази история, си викаш ,, Чак пък така де е…,,. Аз разбирам евентуалното ви недоверие и поради друга причина. Сега, когато пиша всичко това и го препрочитам за да видя дали не съм пропуснал нещо, забелязвам, че наистина не сме имали особени трудности с Вичонти. Но това ви го казвам сега, когато го чета. Съвсем различно е обаче да го преживееш. Самите премеждия през които минахме бяха нечовешки трудни за мен, а вярвам и за Светльо. Още от самото начало. Още от отвличането на Нора. Всичко до края на тази история беше адски трудно приятели! Разбитата психика на момичето ми беше трудно преживяване, смъртта на Шопа - почти непосилна за мен, убийството на Мария и ред други неща, които ни се случиха бяха трудни за преживяване. А смятате ли, че да убиеш човек почти от упор е лесно? Ще ви кажа. Не е! Така, че дори и да се усъмните в истинността на тази история, аз не бих ви упрекнал. Зная, че такива неща не се случват всеки ден. Знам, че деветдесет и девет процента от вас никога няма да се сблъскат с нещо, което дори да се доближава до това, което ви разказвам. Но ще ви кажа едно! Случи се на мен. Преживял съм всяко едно изречение от написаното, всяка една шибана думичка от това което ви поднасям сега. Просто ми се случи! Но нека продължа нататък.
Вичонти държеше бандита на мушка от вратата на терасата, а оня се беше опрял на парапета с вдигнати нагоре ръце. Аз все още стоях долу, също насочил пушка към него. Само да беше кихнал не на място и щях да го гръмна.
- Лягай по корем! Веднага! – заповяда детектива и онзи веднага падна на пода.
А и как иначе? Когато се качих и погледнах терасата, видях мутрата която застрелях да лежи по гръб с отворени широко очи и изкривена уста. На гърдите му се виждаха ужасните поражения от изстрела. Бренекетата ги бяха разкъсали и сега там зееше една голяма кървава дупка. Всичко около него беше потънало в кръв.
Бандита беше паднал по очи на теракота с който беше налепена терасата и трепереше като лист. От колана на панталона му стърчеше дръжка на пистолет.
- Вземи го – каза ми Вичонти и посочи с глава към него. Взех го – Загаси лампата… а ти лази към стаята. Бързо!
Бандита започна да лази, а аз по най-бързия начин угасих осветлението и отворих вратата на съседната стая, за да може да идва светлина от там.
- Изправи се! – каза детектива. Мутрата се изправи и се обърна с лице към него. Гледаше като обезумял – Емо, отиди до терасата и се ослушвай за хора. Не вярвам някой да ни притесни, но все пак.
Застанах до балконската врата и зачаках. Бандита държеше ръцете си нагоре, а Вичонти беше насочил пушката си към него. В един момент обаче, детектива с такава сила го изрита в корема, че лайнара се заби в стената зад него, а тя беше на около два метра. Всичко стана толкова бързо и неочаквано, че даже не можах да го асимилирам веднага.
Онзи се присви на две и започна да си отваря устата като риба на сухо в опитите си да си поеме въздух. Жалка картинка. Когато успя Светльо го попита:
- Кой ти е шефа?
Мутрата го гледаше от присвитата си поза и дишаше тежко. Вичонти се засили да го ритне отново, но оня вдигна ръце и почти извика:
- Маникена…- а после по-тихо каза – Маникена е.
Спогледахме се. Значи ония зализан чукундур от модната агенция е шефът им? Ония, дето изглеждаше повече като педал отколкото като бандит е шефът? Не беше за вярване!
- А Саръка?
- Той…мъртъв е…
- Добър ден тъпако! Той какъв го играеше питам?
- Той беше шефа…ама като го убиха…Маникена го замести.
- Че много бързо му е седнал на стола бе – каза с ирония Вичонти – А онази мърша долу. Той кой е?
- Един от сводниците на шефа…Тодор – Мифунчо…- мутрата се беше облегнал гърбом на стената и беше опрял коленете в гърдите си.
- Кой уби Вики?
- Вики ли? – искрено учуден попита бандита.
- Да боклук! Вики…Виктория. Момичето с отрязания език – детектива говореше през зъби – Казвай кой, че ще те пребия скапаняк!
- Чакай…чакай – побърза да каже оня – Не знам за никакво момиче бе…Ние трябваше да пазим Тодор…Само това…За никакво момиче не знам.
- За какво го пазихте?
- Така каза шефа…Той Иво знаеше повече ама…- и погледна към терасата.
В този момент от към гората се чу шум и ние с Вичонти погледнахме на там. И тогава се случи непоправимото! Само за тези секунда-две в които си отклонихме вниманието от бандита…всичко свърши.
Трудно ми е. Много ми е трудно да опиша това в момента. Много!
Онзи боклук с такава бързина беше скочил и доближил Вичонти, че когато погледнах на там, успях да видя само как лъскавото острие на ножа се забива до дръжка в тялото на моя приятел. Викът на болка, който се изтръгна от него и до днес ме буди нощем, плувнал в пот. Видях как със сетни сили го отблъсна от себе си и падна на колене. Не чаках и секунда. Вдигнах пушката и стрелях. Стрелях в главата на изрода. Уцелих го в шията и той се просна на пода мъртъв. Въпреки това взех и пушката на Светльо, приближих се до трупът на мутрата и стрелях в главата от упор. Пръсна се на парчета, а по стените се полепи кръв и мозък.
Обърнах се към Вичонти. Той все още беше на колене, но силно наклонен на една стана.
- Светльо…Светльо – повтарях аз, като седнах на пода до него така, че да мога да го прегърна… като бебе.
Той се отпусна в ръцете ми и стенеше силно. С едната си ръка натискаше раната, а другата беше отпусната отстрани. Кръвта беше черна. Изрода беше разпрал черният му дроб!
- Спокойно брат…ще се оправиш…всичко ще се оправи…Нали? – сълзите ми се стекоха по лицето – Ти само се дръж…Дръж се…А?...
- Боли…- чух го да казва през стон на болка – Боли…
- Тихо…не говори – започнах да хълцам от плач – Тихо…
Бавно и с много усилия, той вдигна отпуснатата си ръка към мен и ме хвана за блузата. Трепереше. Опитваше се да каже нещо, но думите не излизаха от устата му. Напъна се и чух тихо да изрича:
- Де…Деб…Дебелия – гледаше ме с премрежения поглед на умиращ човек – Емо…Емо…
- Да – казах аз и доближих ухо до устните му.
- Страх…Страх ме е – каза с сетни усилия и в този момент чух последното дихание което излезе от него. Главата му клюмна в страни и тялото му се отпусна.
- Вичонти…не бе – почти извиках аз – Недей бе…Моля ти се бе човек…Стани бе ей…Чуваш ли ме бе?
Изправих се и се хванах за главата. Започнах да обикалям стаята в кръг.
- Господи Боже мой…Не е истина…Не е истина Божичко…- клекнах до тялото му и го раздрусах – Стани бе…Стани беее…
Свлякох се до него и започнах да рева с глас. И като казвам рева, точно това имам предвид. Виках със все сили и се давех в сълзите си.
Онази нощ загубих всичко което ми беше останало. Загубих най-предания си приятел, най-добрия човек и най-мъдрия учител който някога съм имал.
Светът загуби една чиста и достойна душа и тя отлетя нагоре. Завинаги.
Не мога да пиша повече. Спирам до тук, защото спомените от онази нощ оживяха отново. Те всъщност никога не са преставали да ме преследват, но сега когато ги описвам…всичко е пред очите ми. Като тогава.
Искам вече да приключа с това. Ако знаех, че написването на тази история отново ще ме накара да преживея всичко онова, цялата болка и мъка която ми се случи…Само ако знаех, никога нямаше да се захвана да я разказвам. Ако броя пътите в които съм се разплаквал при написването ù…Много са! Много!
За моя утеха поне остана малко от това, което искам разкажа. Още съвсем малко.
( следва )
.
© Емил Стоянов All rights reserved.
Ще чакам пак с нетърпение следваща част и дано е по скоро Успех