Океан
Отново съм на брега. На границата, където вълните успокояват жълтата суша. На границата, където невъзможното получава шанс за нов път, ново измерение. И на невидимата линия, където онова, което се смята за трудно, се опровергава от хода на природата.
Отново съм на кривия клон, върнат от бурното синьо. Пия кафето си в собствената си компания. И вдишвам от солта. Вероятно съм интригуващ за кучетата на ранобудните, които са излезли преди работа, за да ги разходят. Потупвам най-добрите приятели на човека, приемам техните "усмивки" и си повтарям колко е жив животът. Докато си правим планове, всичко останало диша и преживява. Продължава функцията на общата аорта.
Рискувам да бъда отхвърлен от пролуката на отъпканото. Но избирам да съществувам от изборите, които правя сам. Избирам грешките, предназначени да бъдат извършени от мен. Избирам да бъда себе си. Да бъда себе си в движението на облаците. Всеки ден. Под открито и непрогледно небе. С и без звезди. В четири сезона. Сега.
Допушвам цигарата си под вниманието на Вселената. Тя за пореден път се превива от смях на съществуването ми. Като че ли ме сочи с пръст и ме съветва да облека онова наметало, което "отваря" бързо врати. Сърцето ми отхвърля версията на образа на свития в ъгъла, наклонил глава, на "съгласния" с всичко само защото иначе...
В съзнанието ми се гонят онези огнени коси, за които бях спрял да пиша отдавна. Днес отново ги сънувах. Отново почувствах невъзможността на онова, което продължава да живее някъде там с друга сила, с друг контраст. Изпълнила дълга в две мъжки сърца и радваща се на споделения живот... ми припомня колко крачки ми липсват напред, които да ми носят смисъл и лично щастие. Останахме в съществуванията си само защото не бях прекалено напорист, за да си тръгна трудно и шумно. Продължаваме да си говорим само защото оцеляването е свързано с взаимната помощ.
Знам, че е протегната ръка, но на сърцето не се угажда така...
© А.Д. All rights reserved.
