Катарина с около трийсет години по-млада от Поета. Има момичешки светлокестеняви къдрици и гърди с формата на капки и винаги плува с цял бански, който в долната си част преминава в къса пола. Дори и той не успява да скрие огромния белег от изгаряне на дясната й страна. Като много малка Катарина съборила върху себе си тенджера с вряща супа от печката. Това тя ми разказва, когато поисках да видя целия белег. После сваля банския си, бавно минава гола пред мен и престорено кокетно се завърта на пръсти, след което без да каже дума повече влиза във водата. Белегът започва от рамото на Катарина, продължава по ръката почти до лакьтя, а по тялото й минава по външната повърхност на гърдата, спуска се надолу към бедрото и завършва на няколко сантиметра над коляното. Целият е розов, месест и плътен. След като съм го видял, Катарина ми изглежда още по-красива. Когато излиза от морето й го казвам, а тя се усмихва: "Просто сега изпитваш съжаление към мен. Съжалението като усещане много наподобява умилението, което изпитваш при вида на нещо красиво." "Извинявай!" "Няма за какво. Белегът не ми пречи, а със съжалението на околните съм свикнала отдавна." "Не може да не си травмирана поне малко. Защо иначе носиш такъв бански?" "Банският е за другите. Всички разбират, че го нося, за да крия нещо, което ги кара да изпитват съжаление. Както ти например в момента. От друга страна не виждат добре белега. Защото някои хора изпитват погнуса при вида му, а аз не искам това да се случва. Най-голямата травма, която ми остана от изгарянето, е отвращението от супа топчета." "Много си готина, Катарина! Иска ми се, когато стана на годините на Поета, и в мен да се влюби някоя страхотна мадама като теб." Тя ми се усмихва отново. "Ако искаш, мога да се влюбя в теб, когато Поета... си отиде?" Изпраща ми въздушна целувка и си тръгва към бунгалото, а на мен ми пламват ушите.

Вече цяла седмица Марвин ми играе номера. Всяка сутрин, когато отида до стария "Мраз" да си правя кафе, отгоре му има две кафеварки. Едната е тази на Тременс - бяла и съвсем обикновена. Другата, черната, е някаква дизайнерска изцепка с асиметрична форма и неописуеми орнаменти. Най-отгоре, вместо дръжка на капачето стои главата на Марвин, в средата на кафеварката стърчи черна пластмасова пишка - точно като тази на Марвин, изпълняваща ролята на тръбичка, по която готовото кафе се излива в тумбеста кана от черно стъкло - досущ като бъчвата на Марвин. Дървената фигурка обаче никъде не се вижда по това време. Чак когато заредя бялата машина, включа я и кафето потече в каничката, Марвин отново се появява на мястото на черната кафеварка.  

Вчера привечер Поета допил последната си бутилка водка, оставил чашата с десетина лимонови резенчета на пясъка пред бунгалото и както всеки друг ден по същото време влязъл в морето. Вместо да се отдалечи на двайсетина метра от сушата и да заплува успоредно на нея, както обикновено правеше, той продължил да плува все по-навътре и по-навътре, докато не изчезнал от погледа на Катарина. Тя се прибрала, събрала си багажа и преди да си тръгне, залепила голяма цветна снимка на Поета на вратата на бунгалото със следното послание, написано с неговия почерк: "Майната ви, глупаци, аз отплувам!"

Когато Локи довършва разказа си, Нимфата е наляла в четири чаши водка с по две кубчета лед и резенче лимон и пием в памет на Поета...

На другата сутрин имам жесток махмурлук. Спал съм на плажа пред бунгалото. На около метър от мен Ния все още спи, а бризът заплита песъчинки в разпилените й коси. Локи и Нимфата ги няма. Чашите с вече изсушени от слънцето резенчета лимон се въргалят около три забити в пясъка празни бутилки от евтина водка. Преброявам резенчетата в моята - девет са.

Върху хладилника в задната част на бунгалото ме очакват двете кафеварки. Без много да му мисля отварям капачето-Марвинова глава и установявам, че вътре вече има кафе и вода. Натискам копчето и ароматната течност потича през пластмасовата пишка. Кафето има странен привкус на канела и бадеми и е леко солено, но премахва главоболието ми по магически начин. Пия до дъно от бъчвовидната каничка и губя съзнание. Свестявам се на двеста-триста метра от бунгалото на брега на морето. Дрехите ми са мокри, затова ги смъквам. Под тях обаче не намирам собственото си тяло, а нещо качествено и количествено различно. Под приятно покафеняла от слънцето кожа шават всевъзможни мускули и мускулчета, каквито бледите крайници на стария Ян надали изобщо са притежавали. Коремът ми е стегнат в шест еднакви перфектно оформени хълмчета.

Изтичвам (с приятна лекота) до бунгалото и намирам сред нещата на Ния огледало. Освен приятният тен, по иначе твърде гладкото ми лице равномерно е набола мъжествена дву-тридневна брада, а и като цяло чертите ми са придобили допълнителна острота. Хубав съм, мамка му!... само дето не съм точно аз...

Излизам навън. Ния се кисне на плитко и когато ме вижда, тръгва към мен. Някъде тук губя контрол над действията си и ставам пасивен наблюдател от първо лице на случващото се. Ян 2 (ако мога така да нарека новото ми аз) също тръгва към Ния и когато се срещат, започва да я целува. Тя слага ръце на раменете му и обвива крака около внушителната му снага. Ян 2 я подхваща с една ръка, докато с дръгата развързва горнището на банския й. Понася я към водата, а тя го целува по врата и нежно хапе раменете му. Като сцена от софт порно, липсва само лекият джазов саундтрак. Единственият звуков фон е шумът на морските вълни и учестеното им дишане плюс пращенето на разкъсана изкуствена материя, когато херкулесовата десница на Ян 2 разкъсва долнището на банския й. Първо го правят във водата, след това на брега - там, където се разбиват вълните и трети път - облегнати на стената на бунгалото. После тя му духа на верандата и накрая влизат вътре за последно чукане върху нейното легло. Възхитен съм (Ния вероятно още повече) от неугасващата ерекция на Ян 2. Накрая той се изтъркулва от леглото, нахлузва първите попаднали му пред очите бермуди и излиза. Отново имам контрол над тялото си. Затичвам се с всички сили, спъвам се и забивам нос в пясъка. Тогава забелязвам, че кожата на ръцете ми пак е с обичайния си цвят на пушена шунка. Значи дотук с Ян 2. Той вероятно дори не би се спънал така. Непохватността не е присъща за самуверените мургави красавци, тя е само за посредствени типове като мен.

Връщам се в бунгалото. Ния спи. Гола е. От отворената й уста се точи тънка нишка от слюнка и завършва в мокро петно на възглавницата. В този момент голямата ми любов, спяща пред мен, ми се струва дяволски непривлекателна. Прекалено големите ходила и малки пръстчета с розов педикюр, масивните глезени и белезите от охлузвания по коленете, останали от детство, твърде заобления й венерин хълм, над който плоският корем изглежда неестествено, вдлъбнатите зърна на гърдите и изпъкналите ключици по-нагоре, дългата тънка шия, чиито движения ме влудяваха преди, бебешкия мъх по страните, цвета на косата, изгризаните кожички около ноктите, пухкавите ръце с кльощави рамене и длани с дълги изящни пръсти без лак по ноктите... не мога да ги понасям!...

На теория току-що съм правил вихрен секс с момичето, по което съм си изгубил ума по възможно най-тийнейджърски начин. От друга страна сякаш не бях аз този, който отиде при Ния, изчука я като за последно и си тръгна. Нещо подобно на подхода ми към онези красиви повърхностни жени, които срещам по партита и увличам за кратко със себе си. "Еbony and ай' въри", както го наричаше поетът.

Отивам до хладилника да си налея едно голямо с много лед. Марвин отново е на мястото си до бялата кафеварка. Когато се навеждам да взема бутилката с водка, ми се струва, че дървената кукла ми намига. Повдигам бъчвата на Марвин и я оставям встрани, така че пишката му да си стои щръкнала и отнасям цялата бутилка със себе си.

До вечерта съм стигнал вечно щастливите селения на алкохолния непукизъм и понасям без проблеми наебано приповдигнатото настроение на Ния с всичкото U2, което го съпътства.

За пореден път на сутринта имам желание главата ми за известно време да е нечия друга глава. Черна кафеварка на хладилника няма, само Марвин със свалена бъчва и щръкнала пишка. Кутия сок от ананас, голяма чаша черно кафе и два алка-зелтцера по-късно светът е вече доста по-приятно място, а Локи чука на вратата. Пушим прощално наргиле със специалното смокиново-марихуанено сладко. После Локи и Нимфата нарамват огромните си туристически раници, пращат много поздрави на Тременс и си отиват. Денят се очертава да бъде облачен. Сядам на пясъка и гледам как вълните се разбиват. Хубавото на това да си леко напушен е, че не изпитваш потребност да правиш каквото и да е. Кой знае защо се сещам за една дзен мъдрост, която стоеше на табелка в кабинета по философия и психология в гимназията: "Понякога седя и си мисля, понякога просто си седя." Тогава Ния долита на остатъците от вчерашния си наебан възторг и разбива на пух и прах спокойствието на мълчаливото ми съзерцание. Ирония ли е, че го прави, грачейки Enjoy the Silence?

"Да си ходим вече, а?" - предлагам.